Деца от кръв и кости

Глава двадесет и трета

Зели

Слънцето слиза надолу към хоризонта и арената се оглася от пиянски разговори. Въпреки че се спуска нощ, амфитеатърът е облян в светлината на фенерите, които висят по колоните. Промъкваме се сред множеството стражи и благородници, които изпълват издяланите в скалите трибуни. Аз се препъвам и се хващам за Тзеин за по-голяма сигурност, докато си проправяме път по изтритите от времето стъпала.

— Откъде са дошли всички тези хора? — промърморва Тзеин.

Той избутва двама косидани, облечени в мръсни кафтани. Въпреки че Ибейджи не може да се похвали с повече от няколкостотин жители, трибуните са изпълнени с хиляди зрители и учудващо голям брой от тях са търговци и благородници. Всички са се втренчили надолу към дъното на арената, обединени от вълнението заради предстоящите игри.

— Трепериш — казва Тзеин, когато сядаме.

Цялата ми кожа е настръхнала.

— Има стотици духове — прошепвам аз. — Толкова много хора са умрели тук.

— Сигурно е така, след като са го строили продадени на пазарите работници. Сигурно са умирали десетки наведнъж.

Кимам и отпивам от манерката, надявайки се да отмия вкуса на кръв в устата си. Каквото и да ям или пия, този метален вкус не изчезва. Около мен има прекалено много духове, заклещени в ада на апади.

Бяха ме учили, че когато хората от Ориша умират, благословените духове се издигат към алафиа — мир. Освобождение от болката на земята ни, състояние, което съществува само в любовта на боговете. Едно от свещените ни задължения като Жътвари е да насочваме изгубените души към алафиа, а в замяна те ни дават силата си.

Но духовете, натежали от грях или болка, не могат да се издигнат до алафиа, изобщо не могат да се издигнат над земята. Приковани към болката си, те остават в ападии преживяват отново и отново най-ужасните моменти от човешките си спомени.

Когато бях дете, подозирах, че ападие мит, удобна измислица като предупреждение за децата да не се държат зле. Но сега, като разбуден Жътвар, усещам мъката на духовете, непрестанната им агония, безкрайната им болка. Оглеждам арената и не мога да повярвам колко много духове са приковани в ада на ападисред тези стени. Никога не съм чувала за нещо подобно. Какво, в името на боговете, се е случвало тук?

— Не трябва ли да потърсим наоколо? — шепне Амари. — Да огледаме арената за някакви следи?

— Нека изчакаме началото на игрите — казва Тзеин. — Когато всички се разсеят, ще е по-лесно.

Докато чакаме, аз хвърлям поглед на разкошните коприни на благородниците и след това оглеждам металния под на арената. Това е една странна гледка сред пясъчните тухли на напуканите сводове. Търся следи от кръвопролития по желязото, удари на меч, нарези от огромни нокти. Но металът е недокоснат и лъскав. Какво състезание е това…

Прозвучава камбанен звън.

Той предизвиква развълнувани викове и аз отварям широко очи. Всички стават на крака, принуждавайки двете ни с Амари да се изправим на стъпалата, просто за да виждаме. Виковете стават по-силни, когато облечен в черно мъж се изкачва по металните стъпала и стига до една платформа високо над дъното на арената. Той има странно излъчване, нещо внушително, нещо магнетично…

Говорителят сваля маската си и открива усмихнато кафяво лице, потъмняло от слънцето. После приближава метален конус към устата си.

— Готови ли сте?

Тълпата изревава толкова свирепо, че ушите ми започват да бучат. В далечината се чува боботене, което става все по-силно и по-силно, докато…

Отстрани на арената рязко се отварят метални врати и вътре се втурва мощен поток вода. Това сигурно е мираж! Но водата продължава да се излива. Покрива металния под, вълнувайки се подобно на море.

— Как е възможно това? — съскам тихо, спомняйки си работниците, останали само кожа и кости.

Толкова много хора умират заради липса на вода, а те я похабяват така!

— Не ви чувам — подстрекава говорителят. — Готови ли сте за най-великата битка?

Докато пияната тълпа вика и крещи, металните врати отстрани на арената се отварят и един по един се появяват дървени кораби, които плуват по вълните на импровизираното море. Дълги са около дванадесет метра, мачтите им се издигат високо, платната са прибрани. Те се носят по водата, а екипажите им заемат позиции по редовете от дървени весла и оръдия.

На кърмата на всеки кораб стои разкошно облечен капитан, но когато поглеждам към екипажите, сърцето ми спира.

Сред десетките гребци седи момичето в бяло, което ни каза за камъка, и тъмните й очи са пълни със сълзи. Гърдите й се издигат трескаво, тя стиска греблото, сякаш животът й зависи от това.

— Днес десет капитани от цяла Ориша ще се бият за богатство по-голямо от кралското. Капитанът и екипажът, които победят, ще бъдат окъпани в море от слава, в океан от безкрайно злато! — Говорителят вдига ръце и двама стражи внасят сандък, пълен с лъскави златни монети. По трибуните преминава ехо от страхопочитание и алчност. — Правилата са прости — за да победиш, трябва да убиеш капитаните и екипажите на всички останали кораби. През последните две луни никой не е оставал жив след битката на арената. Дали тази вечер най-после някой от капитаните ще оцелее?

Тълпата отново избухва във викове. Капитаните се присъединяват към тях и очите им светват при думите на говорителя. За разлика от безпомощните си екипажи, те не се страхуват.

Искат само да спечелят.

— Ако тази вечер един от капитаните победи, имаме за него нова, специална награда. Нещо открито наскоро, нещо по-ценно от всичко, което сме предлагали досега. Не се съмнявам, че слуховете за великолепието му са причината много от вас да са тук тази вечер.

Говорителят прекосява платформата, увеличавайки напрежението. Когато отново вдига конуса към устата си, у мен се надига страх.

— Капитанът, който победи, ще си тръгне с нещо повече от злато. Той ще получи камъка на живота, изгубен до този момент. Легендарната реликва на Бабалуайе. Ще получи в дар безсмъртие!

И говорителят изважда греещия камък от наметалото си. Думите засядат в гърлото ми. По-ярък от картината, която Лекан накара да оживее пред нас, слънчевият камък направо заслепява. Голям колкото кокосов орех, той свети в оранжево, жълто и червено, които пулсират под гладката му кристална повърхност. Точно това, което ни е нужно, за да извършим ритуала.

Точно това, което ни е нужно, за да върнем магията!

— Камъкът дарява безсмъртие? — накланя глава Амари. — Лекан не спомена.

— Не — отговарям аз. — Но изглежда така, сякаш е истина.

— Кой мислиш, че ще спе…

Преди Амари да довърши, във въздуха прозвучават оглушителни експлозии.

Първият кораб стреля и арената се разтриса.

Две гюлета излитат от металното дуло, насочени безмилостно. Те се забиват сред гребците на съседния кораб и го унищожават.

— Ох! — През тялото ми минава жестока болка, въпреки че нищо не ме е ударило. Плътният вкус на кръв изпълва устата ми, по-силен от когато и да било.

— Зел! — извиква Тзеин.

Или поне аз си мисля, че извиква. Невъзможно е да го чуя сред виковете наоколо. Докато корабът потъва, крясъците на тълпата се смесват с писъците на мъртвите и заливат ума ми.

— Усещам ги. — Стискам зъби, за да не изкрещя неистово. — Всеки от тях, всяка смърт…

Затвор, от който не мога да избягам.

Гюлетата се удрят в стените. Разбити дървеса се разхвърчават във въздуха, когато още един кораб потъва. Кръв и трупове се изливат във водата, а ранените оцелели се борят да не се удавят.

Всяка нова смърт ме удря със същата сила, като духа на Лекан в Кандомбле, преминавайки през ума и тялото ми. В главата ми бушуват накъсани, объркани спомени. Тялото ми приютява цялата им болка. Губя съзнание, после отново се съвземам, молейки се този ужас да спре. Виждам момичето в бяло, но сега трупът й е целият в червено.

Не знам колко време продължава това — десет минути, десет дни…

Когато кръвопролитието най-после свършва, вече съм прекалено слаба, за да мисля или да дишам. От десетте кораба и капитаните им не остава почти нищо, всеки е унищожен от оръдията на другите.

— Изглежда, имаме още една вечер без победител! — прогърмява над виковете на зрителите гласът на говорителя.

Той размахва камъка, като се старае да улови светлината.

Камъкът проблясва над аленото море, светейки над труповете, които плуват сред парчета дърво. Гледката кара тълпата да зареве още по-силно, отколкото досега. Искат още кръв.

Искат още една битка.

— Значи ще трябва да видим дали утре някой капитан ще спечели тази невероятна награда!

Облягам се на Тзеин и затварям очи. Ако нещата продължават така, ще умрем, преди дори да сме докоснали камъка.