Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и четвърта

Инан

Минаха два дни.

Два дни без нея.

Когато я няма, океанският въздух ми тежи.

Всеки полъх шепне името й.

Взирайки се зад борда на кораба, виждам Зели навсякъде. Огледало, от което не мога да избягам.

Усмивката й грее в луната. Духът й долита с океанския вятър. Без нея светът е един жив спомен.

Дълъг списък с нещата, на които никога вече няма да се наслаждавам.

Затварям очи и отново преживявам чувството да съм със Зели сред тръстиките на мястото във въображението. Не знаех, че човек може да се чувства толкова на мястото си в прегръдките на някого.

В онзи момент, в онзи перфектен момент, тя беше красива. Магията беше красива. Не проклятие, а дар.

Със Зели винаги е било така.

Обвивам пръсти около бронзовата монета, която тя ми даде, и я стискам силно, сякаш е последното парченце от сърцето й. Нещо вътре в мен ме изкушава да я хвърля в океана, но не мога да понеса раздялата с последната частица от нея.

Ако можех да остана завинаги на мястото във въображението, щях да го направя. Щях да се откажа от всичко. Никога нямаше да погледна назад. Но се събудих. Когато отворих очи, знаех, че никога вече няма да съм същият.

— Разузнаваш?

Подскачам. До мен се появява баща ми. Очите му изглеждат черни като нощта.

От тях лъха такъв хлад.

Обръщам се, сякаш това може да скрие желанията, заровени дълбоко в душата ми. Баща ми не е Свързвател, но ако усети нещо друго, освен твърда решимост, отмъщението му няма да закъснее.

— Мислех, че спиш — успявам да изрека.

— Никога — поклаща глава баща ми. — Не спя преди битка. Ти също не трябва да спиш.

Разбира се. Всяка секунда е шанс. Възможност, стратегия за контраатака. Всички тези неща, с които щеше да ми е лесно да се справям, ако бях сигурен, че това, което върша е правилно.

Стискам бронзовата монета по-силно, оставяйки ръбовете й да се забият в кожата ми. Веднъж вече разочаровах Зели. Не знам дали имам сили да я предам още веднъж.

Вдигам очи към небето и ми се иска да можех да видя Ори да наднича през облаците. Дори и в най-мрачните времена, боговете винаги са тук. Чувам гласа на Зели. Те винаги имат план.

Това ли е твоят план? — жадувам да извикам и отчаяно искам някакъв знак. Нашите обещания, нашата Ориша — колкото и да е далечен, това е един свят, в който мечтата ни все още е постижима. Дали правя огромна грешка? Дали все още има шанс да променя решението си?

— Колебаеш се — казва баща ми.

Твърдение, не въпрос. Сигурно може да помирише слабостта, която се излива с потта по кожата ми.

— Съжалявам — промърморвам аз и се стягам да посрещна юмрука му. Но вместо това той ме потупва по гърба и се обръща към морето.

— И аз се колебаех някога. Преди да стана крал. Когато бях просто обикновен принц и се поддавах на наивността си.

Оставам неподвижен, притеснен, че ако се раздвижа, може да прекъсна това рядко надникване в миналото на баща ми. Поглед към човека, който е можел да стане.

— В монархията се провеждаше референдум, предложение за интегриране на водачите на клановете сред благородниците в кралските дворци. Баща ми мечтаеше да обедини косиданите и маговете и да създаде Ориша, каквато историята не бе виждала.

Не успявам да се спра и поглеждам към баща си, разтваряйки широко очи при тази мисъл. Такова действие би било от огромно значение. То би променило завинаги основите на кралството ни.

— Добре ли приемаха тази идея?

— Небеса, не — засмива се баща ми. — Всички, с изключение на дядо ти, бяха против. Но той беше крал и нямаше нужда от одобрението им. Можеше да издаде окончателната заповед.

— Ти защо си се колебал?

Баща ми стиска устни в тънка линия.

— Първата ми жена — отговаря най-после той. — Алика. Тя имаше прекалено добро сърце. Искаше да съм човек, който може да направи промени.

Алика…

Представям си лицето, което може би е вървяло с това име. От начина, по който баща ми говори за нея, сигурно е била мила жена с още по-мило лице.

— Заради нея подкрепих баща си. Избрах любовта пред дълга. Знаех, че маговете са опасни, и въпреки всичко убедих себе си, че като проявим доверие, може да работим заедно. Мислех, че маговете искат да се обединим, но те винаги са жадували само да ни покорят.

Не казва нищо повече, но аз чувам края на историята в мълчанието му. Кралят, който умрял, опитвайки се да помогне на маговете. Съпругата, която баща ми никога вече не прегърнал.

Тази мисъл ме връща към ужасните сцени в крепостта на Бомбе — метал, разтопен върху скелетите на стражи, тела, пожълтели и унищожени от ужасни болести. Беше опустошение. Зверство. И всичко това чрез магията.

След бягството на Зели имаше килим от трупове, натрупани един върху друг. Не виждахме пода.

— Сега се колебаеш, защото това е да си крал — казва баща ми. — Имаш дълг, но имаш и сърце. Да избереш едното значи другото да пострада.

Той изважда меча си от маджасит и посочва към надпис на върха на острието, който не съм виждал.

Дългът преди всичко.

Кралството преди краля.

— Когато Алика умря, накарах да ми изковат този меч и да гравират надписа, за да помня винаги грешката си. Заради това, че избрах сърцето си, никога вече няма да съм с единствената си истински обичана жена.

Подава ми меча и стомахът ми се свива — не мога да повярвам, че прави този жест. През целия си живот никога не съм виждал баща си без неговия меч, затъкнат в ножницата му.

— Да жертваш сърцето си за своето кралство е благородно, сине. То е всичко. Това означава да си крал.

Гледам втренчено острието, надписът проблясва на лунната светлина. Думите му опростяват мисията ми, създавайки място за болката ми. Войник. Велик крал. Това е всичко, което някога съм искал да бъда.

Дългът преди всичко.

Ориша пред Зели.

Обвивам пръсти около дръжката на маджаситения меч, без да обръщам внимание как пари кожата ми.

— Татко, знам как може да си върнем свитъка.