Деца от кръв и кости

Глава шестдесета

Амари

Докато Тзеин ме завърта отново и отново, от устните ми избликва смях. Това не ми се е случвало от много години. Той се навежда, за да ме вдигне още веднъж, но спира и ме оставя на земята. Широката му усмивка, която стигаше от ухо до ухо, изчезва и по челото му избива пот. Проследявам погледа му достатъчно бързо и виждам как Инан сграбчва лицето на Зели, прегръща я и я целува.

Небеса!

Усещах, че нещо се разгаря между тях, просто не разбирах какво. Но като гледам сега как Инан я целува, в мен се раждат още въпроси. Нежността, с която я прегръща, притискайки я към себе си…

Страните ми пламват и аз извръщам глава — прегръдка като тази е нещо прекалено лично, за да го наблюдавам. Но Тзеин не споделя моето неудобство, дори ми се струва, че се втренчва по-настойчиво. Всеки мускул в тялото му се напряга, погледът му е мрачен и цялата му радост е изчезнала.

— Тзеин…

Той минава край мен, готов да нападне с ярост, каквато още не съм виждала.

— Тзеин!

Той продължава, сякаш не ме вижда, сякаш няма да спре, докато ръцете му не се обвият около шията на брат ми.

Тогава Зели сграбчва Инан и привлича устните му към своите.

Това кара Тзеин да спре внезапно по средата на крачката. Той залита назад, сякаш меч е пронизал гърдите му. След това изведнъж се сепва, сякаш се пречупва на две, като клонче в стиснат юмрук.

Втурва се покрай мен, тръгва през празненството и навлиза сред палатките. Аз едва успявам да го догоня, когато влетява в палатката си. Отминава Найла и торбата на Зели и грабва брадвичката си.

— Тзеин, не…

Той не обръща внимание на виковете ми и набутва брадвичката в торбата си. Заедно с наметалото си, храната си и останалите си вещи.

— Какво правиш?

Той не ми обръща внимание и хвърля наметалото, сякаш и то е целунало сестра му. Протягам ръка да го докосна, но той рязко отдръпва рамото си.

— Тзеин…

— Какво? — изкрещява и аз се свивам. Той замълчава и въздиша дълбоко. — Съжалявам, аз просто… не мога да продължавам. Приключих.

— Какво искаш да кажеш с това „приключих“?

Тзеин слага торбата на гърба си и стяга кожените ремъци.

— Тръгвам си. Ако искаш, може да дойдеш с мен.

— Чакай, какво?

Не спира, за да ми отговори. Преди да успея да кажа още нещо, той изскача от палатката и ме оставя, втурвайки се в хладната нощ.

Затичвам се след него, но той не прави опит да ме изчака. Тича през лагера, оставяйки зад себе си всички следи от празненството. Докато профучава през дивата трева, започва да се чува бученето на реката. Когато най-после го настигам, вече е чак в съседната долина.

— Тзеин, моля те!

Той спира, въпреки че мускулите на краката му се стягат, сякаш може да хукне всеки момент.

— Може ли да забавиш малко? — моля го аз. — Просто… просто дишай! Знам, че мразиш Инан, но…

— Изобщо не ме е грижа за Инан. Всеки може да прави каквото си иска, по дяволите, само не ме замесвайте и мен.

При тези несправедливи думи в гърдите ми нахлува леден студ и прогонва цялата топлина, която той ми бе дарил по-рано. Краката ми треперят, но се принуждавам да пристъпя напред.

— Разстроен си. Разбирам, но…

— Разстроен? — Тзеин присвива очи към мен, сякаш аз съм неприятелят. — Амари, омръзна ми да се бия, за да оцелея, омръзна ми да плащам за грешките на всички. Омръзна ми да правя всичко, за да може Зели да е в безопасност, а тя да го захвърля просто така! — Тзеин свежда глава и раменете му се отпускат. За първи път, откакто го познавам, той изглежда някак смален и ми е трудно да го гледам такъв. — Все очаквам да порасне, но защо да го прави, след като аз винаги съм до нея? Защо да се променя, след като аз само чакам, за да оправя кашите, които забърква?

Пристъпвам достатъчно близо, за да стисна ръцете му, преплитайки моите пръсти с неговите.

— Знам, че връзката им е объркваща… но те уверявам, че дълбоко в душата му намеренията на брат ми са чисти. Зели мразеше Инан повече от всеки на света. Щом сега чувствата й към него са такива, това със сигурност означава нещо.

— Означава това, което винаги е означавало. — Тзеин се отдръпва от мен. — Зели прави някаква глупост и рано или късно тя избухва в лицето й. Ако искаш, чакай експлозията, но аз си тръгвам. — Гласът му секва и той преглъща. — А и така или иначе никога не съм искал да участвам в това.

И си тръгва, разбивайки душата ми. Това не е момчето, което познавам, момчето, което бях започнала да…

Обичам?

Думата преминава през ума ми, но не мога да нарека чувствата си с нея. Любов е прекалено силна дума, прекалено пламенна за това, което изпитвам. За това, което ми е позволено да изпитвам. Но все пак…

— Ти никога не се отказваш от нея — викам след него. — Никога. Нито веднъж. Дори и с цената на всичко, ти винаги си до нея.

Като Бинта. Игривата усмивка на приятелката ми се появява в ума ми, озарявайки студената нощ. Той обича страстно като нея, без условия — дори и когато не трябва.

— Защо сега? — продължавам аз. — След всичко, защо сега?

— Защото той унищожи нашия дом! — Тзеин се обръща рязко. Когато изкрещява, една вена се издува на шията му и започва да пулсира. — Защото хора се удавиха. Деца умряха. И за какво? Това чудовище се опитва да ни убие от седмици, а сега тя иска да му прости! Да го прегръща! — Гласът му подрезгавява, той млъква и започва бавно да свива и разпуска юмруците си. — Мога да я пазя от много неща, но ако ще е толкова глупава, толкова безразсъдна… Сама ще си навлече смъртта. И аз няма да остана да гледам.

След тези думи се обръща, притяга торбата на гърба си и се отдалечава в тъмнината.

— Чакай! — викам след него, но този път Тзеин не забавя ход.

Всяка крачка, която прави, кара сърцето ми да се блъска все по-силно и по-силно в гърдите. Той наистина ще направи това.

Наистина ще си тръгне.

— Тзеин, моля те…

Прозвучава рог, който пронизва нощта.

Замръзвам на място, когато се чуват още и още, които карат барабаните на празненството да замлъкнат.

Обръщам се и сърцето ми се свива, когато виждам кралския знак, който винаги ме е преследвал, да проблясва по множество брони. Очите на снежната леопанера сякаш светят в тъмнината.

Хората на баща ми са тук!