Деца от кръв и кости

Глава шестдесет и осма

Амари

Крепостта се извисява над хоризонта на Гомбе като железен замък, който хвърля сянката си в нощта. Множество стражи охраняват всеки ъгъл и не оставят и метър незащитен за повече от няколко минути. Докато чакаме стражите, които охраняват южната стена, да отминат, сърцето ми бие в гърлото. Ще имаме само тридесет секунди. Моля се на боговете да не са ни нужни повече.

— Можеш ли да го направиш? — прошепвам на Феми, излизайки от храстите кенкилиба, които ни осигуряват прикритие. Откакто докосна слънчевия камък, ръцете му не могат да стоят спокойно и той опипва пръстите си, брадата си, извития си нос.

— Готов съм — кимва той. — Трудно е да обясня, но го усещам.

— Добре. — Отново насочвам вниманието си към стражите. — Следващия път, когато минат, тръгваме.

Щом завиват зад ъгъла, ние с Феми се втурваме по окосената трева. Тзеин, Кеньон и Имани ни следват, придържайки се към сенките, за да не ги видят отгоре. Въпреки че много божници от бара се бяха съгласили да помогнат, само Кеньон и отборът му приеха да докоснат свитъка и да разбудят магията си. Надявах се да са достатъчни, за да превземем крепостта, но стана ясно, че дори и не всичките петима могат да се бият.

Кани се оказа Изцелител, а Ифе разбуди дарбата си на Укротител. Без да притежават магия, която да нанесе бърз удар, за тях не беше безопасно да влизат. За щастие, Кеньон се оказа Огнен маг, Феми — Споител, а Имани — Заразител. Не беше армията от магове, на каквато се бях надявала, но със силата на слънчевия камък може и да са напълно достатъчни.

— Петнадесет секунди — изсъсквам задъхано аз, когато стигаме до южната стена.

Феми слага ръка на студеното желязо, движейки я по вдлъбнатините и плоскостите с изяществото на опитен Споител. Той опипва болезнено бавно за нещо, което аз не виждам, а времето ни изтича.

— Десет секунди.

Феми затваря очи и натиска с ръка металната стена. Гърдите ми се стягат, докато секундите отлитат.

— Пет секунди!

Внезапно въздухът се сгъстява. В ръката на Феми светва зелена светлина. Металната стена се нагъва като развълнувана вода.

Втурваме се през появилия се процеп и се промъкваме в крепостта колкото можем по-тихо. Отвън проехтяват тежки стъпки точно в момента, в който Феми се вмъква вътре. Той успява да затвори стената секунди преди следващият патрул да премине край нас.

Благодаря на небесата!

Издишам бавно и дълго, наслаждавайки се на малката победа, преди да започне следващата битка. Вътре сме.

И сега започва трудната част.

Стените около нас са украсени с тежки излъскани мечове, в които се отразяват разтревожените ни лица. Това сигурно е оръжейната… Ако разположението в тази крепост е същото като това в Лагос, трябва да сме близо до помещенията на командващия на горното ниво. Това означава, че подземията са под нас…

Дръжката на вратата се завърта. Вдигам ръка, давайки сигнал на всички да се скрият, когато вратата се отваря със скърцане. Чувам стъпки на страж и когато той влиза, виждам отражението му в лъскавите мечове.

Наблюдавам го и броя всяка крачка, която прави. Близо е. Още една крачка и можем…

— Хайде! — изсъсквам аз.

Тзеин и Кеньон се втурват в атака, поваляйки войника на земята. Докато набутват парцал в устата му, аз бързо затварям вратата, за да не се чуе шумът навън. Когато се връщам, пленникът вика приглушено. Приклякам, изваждам меча си и притискам хладния метал към шията му.

Злобата в гласа ми ме учудва. Чувала съм толкова отрова само в гласа на баща си. Но свършва работа.

Когато измъквам парцала от устата му, войникът преглъща с усилие.

— Затворничката маг — питам рязко аз. — Къде е?

— К-коя?

Тзеин изважда брадвичката си и я вдига над главата му, предизвиквайки го да посмее отново да се прави, че не разбира.

— Клетката е в мазето! Надолу по стълбите и надясно!

Феми го изритва в главата и войникът изгубва съзнание. Той се строполява на пода, а ние се втурваме към вратата.

— Сега какво? — пита Тзеин.

— Сега чакаме.

— Колко време?

Наблюдавам пясъчния часовник на врата на Кеньон, броейки зрънцата, които падат под маркировката за четвърт. Къде е втората вълна?

— Вече трябваше да са ударили…

Експлозията гръмва и избумтява, отеквайки в желязото под краката ни. Крепостта се разтриса и ние се притискаме до стената, закривайки главите си от мечовете, които започват да валят от стените. Отвън се чуват още взривове, последвани от крясъците и тропота на бягащи стражи. Отварям леко вратата и наблюдавам как край нас профучават войници. Те тичат към битка, която се надявам да не се състои.

Божниците, които не поискаха да разбудят магическите си способности, се съгласиха да се бият отдалече. С алкохола от бара успяхме да направим почти петдесет огнени бомби, а на около петстотин метра други построиха катапулти, които щяха да използват, за да изстрелват експлозивите. При такова разстояние божниците трябваше да успеят да нападнат и след това да се оттеглят още преди стражите да са стигнали до тях. А докато стражите ги преследват, ние ще избягаме.

Изчакваме гърмящите стъпки да затихнат, излизаме от оръжейната и тръгваме надолу по стълбите в центъра на крепостта. Тичаме все по-надолу и по-надолу по етажите на желязната кула. Само още няколко етажа и ще освободим Зели. Ще тръгнем направо към свещения остров. Остават още два дни, така че ще стигнем точно навреме за ритуала. Но когато слизаме по още едно стълбище, група войници застават на пътя ни. Те вдигат оръжията си да нанесат удар и аз нямам друг избор, освен да извикам:

— В атака!

Пръв напада Кеньон и кожата ми настръхва от страх, когато огънят му стопля въздуха. Около юмрука му се извива силна червена светлина и когато той замахва, избухва огромен поток пламъци, който запраща трима от стражите в стената.

След това напред се втурва Феми, използвайки металната си магия, за да стопи мечовете на стражите. Когато те спират внезапно, напред пристъпва Имани. Нашият Заразител, може би най-страшната от всички.

От ръцете й се излива тъмнозелена енергия, която обвива хората в отровен облак. В мига, когато докосва стражите, те се свиват, а кожата им пожълтява, докато болестта се втурва в телата им.

Появяват се още войници, но дарбата на Имани се отключва със застрашителна сила. Тя се развива, водена само от инстинкта, подхранвана от непрекъснатото увеличаване на енергията на слънчевия камък.

— Да тръгваме — викам аз.

Тзеин се възползва от истерията и притискайки се до стените, се промъква през битката. Аз следвам примера му и се присъединявам към него от другата страна. Двамата се втурваме надолу по още едно стълбище, за да освободим Зели. С тази сила никой не може да ни спре. Нито един войник няма да застане на пътя ни. Можем да се изправим дори и срещу…

Баща ми?

Стражите са го заобиколили от всички страни и го предпазват от нападение, докато тича към горния етаж. Той оглежда хаоса и тъмнокафявите му очи срещат моите, съсредоточавайки се като ловец, набелязал жертвата си. Препъва се от шока, но това трае само миг. Когато осъзнава участието ми в нападението, гневът му избухва неудържимо.

— Амари!

Яростният му поглед смразява кръвта ми. Но този път имам меч. Този път не се страхувам да нанеса удар.

Бъди смела, Амари.

Гласът на Бинта е силен. Споменът за бликналата й кръв се появява пред очите ми. Сега мога да отмъстя за нея. Мога да поваля баща си. Докато маговете се справят със стражите, моят меч може да освободи баща ми от главата му. Отмъщение за всички кланета, за всяка нещастна душа, която е погубил…

— Амари?

Тзеин привлича вниманието ми и баща ми успява да изчезне зад желязната врата в края на коридора. Врата, която Феми лесно може да разтопи…

— Какво правиш?

Примигвам към Тзеин и не отговарям. Няма време да обяснявам. Някой ден ще се изправя срещу баща си и ще се бия с него.

Днес трябва да се бия за Зели.