Деца от кръв и кости

Глава тринадесета

Зели

Когато се събуждам на следващата сутрин, съм по-изтощена, отколкото когато си легнах.

Това ме оставя с чувството, че съм ограбена, сякаш някой крадец е избягал със сънищата ми. Сънят обикновено донася бягство, почивка от ужасите, с които се сблъсквам. Но когато сънят завършва със стиснатите около гърлото ми ръце на принца, кошмарите болят точно толкова, колкото и реалността.

— Проклятие! — измърморвам аз.

Това са просто сънища. От какво има да се страхувам? Магията му може и да е силна, но боговете са свидетели, че той е прекалено изплашен, за да я използва.

Тзеин изпъшква в другия край на полянката, докато прави коремни преси с неумолима концентрация, тренирайки като на обикновена сутрешна разгрявка. Макар че тази година за него няма да има повече тренировки. Заради мен може и никога повече да не играе агбьон.

Вината за това се прибавя към изтощението ми и ме събаря обратно на земята. Може да се извинявам до края на дните си и това пак няма да е достатъчно. Но преди да потъна още по-дълбоко във вината си, едно движение привлича погледа ми. Амари се размърдва под голямо кафяво наметало, събуждайки се от царствения си сън. Гледката оставя кисел вкус в устата ми, извиквайки отново образа на Инан.

Познавайки традицията в семейството й, аз съм учудена, че не ни е прерязала гърлата, докато спим.

Разглеждам косата й, търсейки бяла ивица като на брат й, и се успокоявам, когато не я откривам. Само боговете знаят колко по-зле щеше да е всичко, ако и тя можеше да ме затвори в главата си. Все още се взирам ядосано в нея, когато разбирам чие наметало е използвала като одеяло. Ставам и приклякам до Тзеин.

— Какво си мислиш, че правиш?

Той не ми обръща внимание и продължава упражнението си. Торбичките под очите му ме предупреждават, че трябва да го оставя на мира, но съм прекалено ядосана, за да спра.

— Наметалото ти — изсъсквам през зъби. — Защо си й го дал?

Тзеин прави още две коремни преси, преди да промърмори:

— Тя трепереше.

— И?

— И? — сопва се той ядосано. — Нямаме представа колко време ще отнеме това пътуване. Последното, което ни трябва, е тя да се разболее.

— Знаеш, че е свикнала с това, нали? Хора, които изглеждат като теб, да правят всичко възможно тя да получава каквото иска.

— Зел, беше й студено, а аз не използвах наметалото си. Това е всичко.

Обръщам се към Амари и се опитвам да потуша гнева си. Но в очите й виждам тези на брат й. Усещам ръцете му около гърлото си.

— Искам да й се доверя…

— Не, не го искаш.

— Е, дори и да исках, не мога. Баща й е наредил Нападението. Брат й изгори селото ни. Какво те кара да мислиш, че тя е различна?

— Зел…

Гласът на Тзеин затихва, когато Амари се приближава, както винаги кротка и свенлива. Няма как да разбера дали ни е чула. Така или иначе, не мога да се правя, че ме интересува.

— Мисля, че това е твое — връща му тя наметалото. — Благодаря.

— Не се притеснявай. — Тзеин поема наметалото и го прибира в торбата си. — Когато навлезем в джунглата, ще стане по-топло, но ми кажи, ако пак ти потрябва.

Амари се усмихва за първи път, откакто сме се срещнали, и аз потръпвам, когато Тзеин се усмихва в отговор. Би трябвало да е нужно повече от едно красиво лице, за да забрави, че тя е дъщеря на чудовище.

— Това ли е всичко? — питам аз.

— Ъм… ами всъщност… — Гласът й утихва. — Чудех се… какво ще правим за… ъм…

От стомаха на Амари се чува къркорене. По бузите й пропълзява руменина и тя притиска плоския си корем в неуспешен опит да потисне още едно къркорене.

— Съжалявам — извинява се тя. — Единственото, което изядох вчера, беше един хляб.

— Цял хляб?

При тази мисъл ми потичат лиги. Минали са луни, откакто съм яла цяла филия. Макар че със сигурност старите тухли, които взимаме от пазара, не може да се сравняват с прясно изпечения хляб от дворцовата кухня.

Иска ми се да напомня на Амари за късмета й, но собственият ми празен стомах се обръща и свива. Вчерашният ден бе минал, без да ям дори и веднъж. Ако не хапна нещо, скоро и моят стомах ще започне да къркори.

Тзеин бърка в джоба на черните си панталони и изважда старата карта на Мама Агба. Следваме пръста му, който тръгва по брега от Илорин и спира точно пред една точка, отбелязваща селището Сокото.

— На около час път сме — казва той. — Това ще е най-доброто място да спрем, преди да тръгнем на изток към Кандомбле. Ще има търговци и храна, но ще ни трябва нещо, с което да търгуваме.

— Какво стана с парите от рибата?

Тзеин обръща торбата ми. Аз простенвам, когато на земята падат няколко сребърни монети и украшението на Амари.

— Повечето се разпиляха при пожара — въздиша Тзеин.

— Какво можем да разменим? — пита Амари.

Тзеин се взира в разкошната й рокля. Дори и с мръсни петна и няколко изгаряния дългата елегантна кройка и везаната коприна крещят за благородния й произход.

Амари следва погледа на Тзеин и веждите й се присвиват загрижено.

— Ти сериозно ли?

— Ще вземем добри пари за нея — намесвам се аз. — А и в името на боговете, отиваме в джунглата. Няма как да минеш през нея в това.

Амари оглежда шалварите ми и скъсеното ми дашики, стискайки по-силно полата на роклята си. Учудва ме идеята й, че има избор, след като мога да я притисна в земята и да взема роклята с лекота.

— Но какво ще облека?

— Наметалото си — посочвам аз невзрачния кафяв плат. — Ще сменим роклята за храна и ще ти вземем нови дрехи.

Амари прави крачка назад и се втренчва в земята.

— Съгласна беше да бягаш от стражите на баща си, за да спасиш свитъка, но няма да свалиш глупавата си рокля?

— Не рискувах всичко заради свитъка. — Гласът й секва. За момент очите й се навлажняват, сякаш ще заплаче. — Баща ми уби най-добрата ми приятелка…

— Най-добрата ти приятелка или робинята ти?

— Зел! — предупреждава ме Тзеин.

— Какво? — обръщам се към него. — Твоите най-добри приятели да не би да ти гладят дрехите и да ти готвят без пари?

Ушите на Амари почервеняват.

— Бинта получаваше заплащане.

— О, да, огромна сума, сигурна съм.

— Опитвам се да ви помогна. — Амари стиска полата на роклята си. — Отказах се от всичко, за да помогна на вашите хора…

— „Вашите хора“?! — гневя се аз.

— Можем да спасим божниците…

— Искаш да им помогнеш, но не си съгласна дори да продадеш проклетата си рокля?

— Добре! — Амари вдига ръце нагоре. — Небеса, ще го направя. Изобщо не казах „не“.

— О, благодаря, великодушна принцесо, спасителко на маговете!

— Престани.

Тзеин ме бутва, когато Амари отива зад Найла да свали роклята. Деликатните й пръсти се насочват към копчетата на гърба й, но тя се поколебава и ни поглежда през рамо. Извъртам очи нагоре и двамата с Тзеин се обръщаме на другата страна.

Принцеса!

— Трябва да престанеш — измърморва Тзеин, докато гледаме към махагоновите дървета по края на бликащата от наситени цветове гора на Сокото.

Едно малко семейство синедупи бабунеми скача през клоните, разлюлявайки лъскавите листа по пътя си.

— Ако не може да приеме божница, която не е поробена от баща й, може спокойно да се върне в малкия си дворец.

— Не е направила нищо лошо.

— Но не е направила и нищо добро.

Бутам Тзеин в гърба. Защо така настойчиво я защитава? Сякаш наистина мисли, че тя заслужава нещо по-добро. Сякаш по някакъв начин тя е жертвата.

— Аз съм последният човек, който ще иска да дадем шанс на благородник, но погледни я, Зел. Току-що е загубила най-близката си приятелка и вместо да скърби, рискува живота си, за да помогне на маговете и божниците.

— И аз трябва да се чувствам зле, защото баща й е убил една слугиня божница, която тя е харесвала? Къде е бил гневът й през всичките тези години? Къде е била тя след Нападението?

— Била е на шест — отговаря ми равно Тзеин. — Дете, като теб самата.

— Само че онази вечер е целунала майка си. А ние не.

Обръщам се, за да се кача на Найла, сигурна, че съм дала достатъчно време на Амари. Но когато поглеждам, гърбът й все още е гол.

— О, богове…

Сърцето ми подскача при вида на ужасния белег, който минава по гръбнака й. Белегът се нагъва по кожата й и е толкова стряскащ, че собствената ми кожа потръпва от болка.

— Какво?

Тзеин се обръща точно преди Амари да се завърти и също ахва. Дори белезите, покриващи гърба на тате, не изглеждат и наполовина толкова страшни, колкото нейния.

— Как смеете! — изпищява Амари и бързо покрива жестоката гледка с наметалото си.

— Не се опитвах да надзъртам — казвам бързо аз. — Наистина… Но в името на боговете, Амари, какво ти се е случило?

— Нищо. И-инцидент, когато брат ми и аз бяхме малки.

Челюстта на Тзеин увисва.

— Брат ти е направил това?

— Не! Не нарочно. Не беше… Той не… — Амари спира, треперейки от чувства, които не мога да определя. — Искахте роклята ми, имате я. Да я продадем и да тръгваме!

Тя се загръща плътно с наметалото и се качва на Найла, криейки лицето си. Двамата с Тзеин няма какво повече да кажем и нямаме друг избор, освен да я последваме.

Брат ми измърморва някакво извинение, преди да подтикне Найла да тръгва. Аз също опитвам да се извиня, но думите ми спират, когато поглеждам покрития й с наметалото гръб.

Богове!

Не искам да си представям какви други белези се крият по кожата й.

Когато стигаме до поляна в гората, където се намира селището Сокото, вече е по-топло. Деца косидани тичат по брега на кристалночистото езеро и се разпищяват радостно, когато едно малко момиче пада в него. Пътешественици са си направили лагери между дърветата и калните участъци, а покрай каменистия бряг фургони и каруци на търговци предлагат стоката си. От една каруца ме лъхва аромат на приготвена с подправки антилопа и стомахът ми се свива на топка.

Винаги са ми казвали, че преди Нападението Сокото било дом на най-добрите Изцелители. При тях идвали хора от цяла Ориша с надеждата да бъдат излекувани чрез магията на тяхното докосване. Докато оглеждам пътешествениците, се опитвам да си представя как би изглеждало това. Ако тате беше с нас, сигурно щеше да му хареса. Подслон за известно време, след като загубихме дома си.

— Толкова е спокойно — прошепва Амари, стискайки наметалото си, докато слизаме от Найла.

— Никога ли не си идвала тук? — пита Тзеин.

Тя поклаща глава.

— Почти не съм излизала от двореца.

Докато вървим, свеж въздух изпълва гърдите ми, но гледката събужда отново миризмата на горяща плът. В езерото виждам спокойните вълни на плаващия пазар у дома, кокосовата лодка, в която трябваше да стоя, докато се пазаря с Кана за банани. Но и пазара го няма, също като Илорин, изгорен и на дъното на морето. Още една част от мен, отнета ми от монархията.

— Вие двете продайте роклята — казва Тзеин. — Аз ще отведа Найла да пийне вода. Опитайте да намерите няколко манерки.

Потръпвам при мисълта да пазарувам с Амари, но знам, че тя няма да се отдели от мен, докато не получи нови дрехи. Разделяме се с Тзеин и тръгваме през палатките към каруците на търговците.

— Може да се отпуснеш — казвам аз. — Те не знаят коя си и никого не го е грижа за наметалото ти.

— Знам — отговаря бързо Амари, но стойката й се отпуска. — Просто никога не съм била сред такива хора.

— Колко ужасно! Хора от Ориша, които съществуват за нещо повече от това да ти прислужват.

Амари си поема рязко въздух, но преглъща отговора си. Това почти ме кара да се чувствам зле. Къде е удоволствието, ако тя не отговаря?

— Небеса, погледни това! — Амари ми показва една двойка, която издига палатка. Мъжът използва лиани, за да завърже десетки дълги тънки клони в конус, докато партньорката му поставя защитен слой от мъх. — Хората могат ли наистина да спят в тези?

Част от мен иска да не й обръща внимание, но тя се взира в простичката палатка, сякаш е направена от злато.

— Непрекъснато правехме такива, когато бях дете. Направи го както трябва и ще пази и от сняг.

— В Илорин вали ли сняг?

Очите й отново светват, сякаш снегът е древна легенда за боговете. Колко странно, че е родена да управлява кралство, което дори не е виждала.

— В Ибадан. Там живеехме преди Нападението.

При споменаването на Нападението Амари замълчава. Любопитството изчезва от очите й. Тя стиска наметалото си по-силно и забива поглед в земята.

— Това ли е станало с майка ти?

Аз се вцепенявам. Как може да е толкова дръзка да зададе този въпрос, след като не може дори да си поиска храна.

— Съжалявам, ако е прекалено лично, просто… баща ти я спомена вчера.

Представям си лицето на мама. Тъмната й кожа сякаш грееше вместо слънцето. Тя те обичаше безумно — отекват думите на тате в главата ми. — Сега щеше да се гордее с теб.

— Тя беше маг — отговарям най-после. — И то с голяма сила. Баща ти е късметлия, че тя нямаше магия по време на Нападението.

Мислите ми се връщат към фантазиите как мама все още има магията си, има смъртоносна сила, вместо да е безпомощна жертва. Тя щеше да отмъсти за убитите магове, като тръгне към Лагос с армия от мъртви. Тя щеше да увие черна сянка около шията на Саран.

— Знам, че това няма да промени нищо, но наистина съжалявам — прошепва Амари толкова тихо, че едва я чувам. — Болката от загубата на любим човек, това е… — Тя стиска силно очи. — Знам, че мразиш баща ми. Разбирам защо мразиш и мен.

На лицето й се появява тъга и омразата, за която говори, изстива в мен. Все още не разбирам как прислужницата й може да е била толкова важна за нея, но не мога да отрека скръбта й.

Не! Поклащам глава, докато пространството между нас се изпълва с вина и тъга. Тъжна или не, тя няма да получи съжаление от мен. И не е единствената, която ще задава въпроси.

— Брат ти винаги ли е бил безсърдечен убиец?

Амари се обръща към мен, вдигнала изненадано вежди.

— Не мисли, че можеш да питаш за майка ми и да скриеш истината за онзи ужасен белег — пояснявам с вдигане на рамене.

Амари се съсредоточава върху каруците на търговците, но въпреки това усещам как миналото пробягва през съзнанието й.

— Вината не беше негова — отговаря накрая тя. — Тренирахме и баща ми ни принуди да се бием.

— С истински мечове?

Отмятам глава назад. Мама Агба ни караше да се упражняваме години наред, преди да ни позволи да вземем в ръце жезъл.

— Първото семейство на баща ни били доста изнежени. — Гласът й започва да звучи някак отдалече. — Слаби. Баща ни казваше, че са загинали заради това. Беше решен да не допусне същото да се случи и с нас.

Говори сякаш това е нещо нормално, сякаш всички любящи бащи проливат кръвта на децата си. Винаги си бях представяла двореца като един рай, където хората са в безопасност, но богове, такъв ли е бил животът й?

— Тзеин никога не би направил това — свивам устни аз. — Никога не би ме наранил.

— Инан нямаше избор. — Изражението й става сурово. — Той има добро сърце. Просто е поведен по грешния път.

Поклащам глава. Откъде идва предаността й? Винаги съм си мислила, че всички с благородна кръв са в безопасност. Никога не съм си представяла колко жестока може да е монархията към своите.

— Добрите сърца не оставят белези като този. И не изгарят села.

Не увиват ръцете си около шията ми и не се опитват да ме заровят в земята.

Когато Амари не отговаря, разбирам, че повече няма да говорим за брат й. Чудесно. Щом не желае да каже истината за Инан, и аз няма да го направя.

Преглъщам тайната му в мълчание и се съсредоточавам върху печеното месо от антилопа, докато се приближаваме към каруците и фургоните на търговците. Тъкмо се насочваме към възрастен търговец с голям избор на стока, когато Амари подръпва торбата ми.

— Не ти благодарих, че ми спаси живота. В Лагос. — Тя отново свежда поглед към земята. — Макар че два пъти се опита да ме убиеш… така че може би това анулира първото?

Отнема ми секунда да схвана, че се шегува. Учудвам се, когато се ухилвам. За втори път днес тя се усмихва и аз виждам защо на Тзеин му беше толкова трудно да отдели очи от нея.

— А, две прекрасни дами! — възкликва възрастен косидан и ни прави знак да се приближим.

После пристъпва напред, а посивелите му коси заблещукват на слънцето.

— Моля ви! — Усмивката на търговеца се разширява и на загрубялата му кожа се появяват дълбоки бръчки. — Влезте. Сигурен съм, че ще намерите нещо, което да ви хареса.

Отиваме до стълбичките на фургона, в който са впрегнати две гепардери, толкова големи, че очите ни се срещат на едно ниво. Прокарвам ръце по петнистата им козина, а след това опипвам набраздения рог, който расте на челото на едната. Тя започва да мърка и близва ръката ми с грапавия си език. Влизаме в широкия фургон, пълен със стоки.

Вътре ни удря мирис на стари тъкани и прах. В единия край Амари се заравя в купчина стари дрехи, а аз се спирам и разглеждам две манерки от кожа на мангуста.

— Какво търсите? — пита търговецът и взема няколко лъскави огърлици. Навежда се напред, което ни дава възможност да видим по-добре хлътналите му очи, характерни за хората от северните покрайнини на Ориша. — Тези перли идват от заливите на Джимета, тези бляскави красавици са от мините в Калабрар. Със сигурност ще замаят главата на който и да е младеж, но съм сигурен, че вие двете нямате проблем с това.

— Трябват ни припаси за път — усмихвам се аз. — Манерки, неща за лов, може би кремък.

— Колко имате?

— Какво можем да получим за това?

Подавам му роклята на Амари и той я разгъва, вдигайки я към светлината отвън. Прокарва пръсти по шевовете като човек, който познава тъканите, внимателно преглежда изгарянията около подгъва.

— Добре е направена, няма спор. Великолепна материя, чудесна кройка. Предпочитам да нямаше изгаряния, но един нов подгъв ще поправи това…

— И така? — настоявам аз.

— Осемдесет сребърни монети.

— Няма да вземем по-малко от…

— Аз не се пазаря, мила. Цените ми са честни и такива са и предложенията ми. Осемдесет е окончателната цифра.

Стискам зъби, но знам, че няма как да го убедя. Търговец, преминал през цяла Ориша, не може да бъде надхитрен като онзи неопитен благородник.

— Какво може да получим за осемдесет? — пита Амари, вдигайки чифт жълти шалвари и черно дашики без ръкави.

— Тези дрехи… тези манерки… ловджийски нож… няколко парчета кремък…

Търговецът започва да пълни една плетена кошница с различни припаси, необходими за път.

— Достатъчно ли е? — прошепва Амари.

— Засега — кимвам аз. — Ако добави и онзи лък…

— Не можете да си го позволите — прекъсва ме търговецът.

— Ами ако всичко това не свърши в Кан… при храма? — Амари понижава глас. — Няма ли да ни трябват още пари? Още храна? Припаси?

— Не знам — свивам рамене. — Ще измислим нещо.

Обръщам се да си тръгна, но Амари се намръщва и бръква дълбоко в торбата ми.

— Колко ще дадеш за това? — Тя изважда покритото си със скъпоценни камъни украшение за коса.

Очите на търговеца едва не изпадат от орбитите си, докато се взира в безценното украшение.

— Богове! — ахва той. — Къде изобщо намерихте това?

— Няма значение — отговаря Амари. — Колко даваш?

Той започва да върти украшението в ръцете си и устата му остава широко отворена, когато вижда украсената с диаманти снежна леопанера. Вдига очи към Амари бавно и предпазливо. След това поглежда към мен, но моето изражение остава спокойно.

— Не мога да го взема. — Той бутва украшението обратно.

— Защо? — пъхва го отново в ръцете му Амари. — Готов си да вземеш роклята от гърба ми, но не и короната от главата ми?

— Не мога — поклаща глава търговецът, но сега, когато златото лежи в ръцете му, решимостта му отслабва. — Дори и да исках, нямам нищо, което да разменя за това. То струва повече от всичко, което имам тук.

— Тогава колко можеш да дадеш? — питам аз.

Той замълчава, докато страхът танцува с алчността му. Поглежда още веднъж към Амари, след това се втренчва в украшението, което блести в ръцете му. Изважда от джоба си връзка ключове и бута настрани един сандък, зад който се вижда железен сейф. Отключва и разглежда лъскавата купчина монети вътре.

— Триста златни монети.

Залитам напред. Тези пари ще стигнат на семейството ми за цял живот. Може би за два! Обръщам се тържествуващо към Амари, но изражението на лицето й ме отрезвява…

Нямаше да имам това, ако не беше прислужницата ми. То е единственото, което ми остана от нея.

В очите й има толкова много болка. Болка, която познавам. Болка, която изпитах, когато бях малка, първия път, когато семейството ми не можа да плати кралския данък.

С месеци тате и Тзеин ловяха риба от изгрев до залез, а през нощта взимаха допълнителна работа от стражите. Правеха всичко възможно да ме държат настрани, но накрая усилията им се оказаха недостатъчни. В онзи ден отидох на плаващия пазар със златния амулет на мама в ръка. Беше единствената нейна вещ, която бяхме успели да спасим — беше паднал на земята, когато стражите я извлякоха навън.

След смъртта на мама се бях вкопчила в онзи амулет, сякаш беше последното останало парче от душата й. Понякога все още опипвам шията си, натъжена от липсата му.

— Не е нужно да правиш това.

Трудно ми е да изрека тези думи при вида на толкова много злато, но когато откъснах от себе си амулета на мама, се почувствах така, сякаш изтръгвам сърцето й, болката бе толкова голяма, че не мога да я пожелая дори на Амари.

Погледът й омеква и тя се усмихва.

— Ти ми се присмя, че не искам да сваля роклята си, но беше права. Бях се вторачила в това, което вече съм изгубила, но след всичко, което е направил баща ми, нито една моя жертва няма да е достатъчна. — Амари кимва към търговеца, взимайки последното си решение. — Не можах да спася Бинта, но със златото от продажбата…

Може да спасим божниците.

Гледам я втренчено, докато търговецът взима украшението и събира златото в кадифени торбички.

— Вземете и лъка — усмихва се широко той. — Вземете каквото искате!

Оглеждам фургона и погледът ми попада на здрава кожена торба. Навеждам се по-близо, за да видя качеството й, но спирам, когато виждам, че цялата е на кръстове от точки. Прокарвам ръка по скрития знак на клана, тайния символ на Оя, моята божествена посестрима. Ако стражите някога разпознаят истината, скрита в украсата на торбата, може да вземат целия фургон на търговеца. Може дори да отрежат ръцете му.

— Внимавай! — вика търговецът.

Дръпвам бързо ръце, но разбирам, че говори на Амари.

Тя върти една празна дръжка в ръцете си.

— Какво е това? Няма острие?

— Насочи я навън и замахни.

Също като с моя жезъл, при замахването от дръжката изхвърча дълго острие с опасно закривен връх. То се плъзга във въздуха със смъртоносно изящество, учудващо пъргаво в малките ръце на Амари.

— Ще взема и това.

— Ако не знаеш как да го използваш… — предупреждава търговецът.

— Защо мислиш, че не знам?

Повдигам вежда към Амари и си спомням, че бе споменала за инцидент по време на тренировка. Тогава предположих, че белегът е от меча на брат й, но дали и тя не е държала меч? Въпреки бягството й от Лагос не мога да си представя принцесата да се бие.

Търговецът опакова покупките и парите ни и ни изпраща, давайки ни всичко, от което имаме нужда за пътуването до Кандомбле. Тръгваме мълчаливо да се срещнем с Тзеин, но заради белега, украшението за коса и меча мислите ми са объркани. Къде е онази разглезена принцеса, която исках да удуша? И може ли наистина да върти меч?

Когато минаваме край една папая, спирам и разтърсвам ствола, докато пада един жълт плод. Давам на Амари малко време да се приближи и запращам узрелия плод към главата й.

За миг сякаш не забелязва, но когато плодът изсвистява, тя се завърта с невероятна скорост и извадено острие.

Гледам със зяпнала уста как зрялата папая пада на земята, разрязана на две равни части. Амари се усмихва, взима едното парче и отхапва тържествуващо.

— Ако искаш да ме удариш, ще трябва да се постараеш малко повече.