Деца от кръв и кости

Глава четвърта

Зели

— Наистина ли няма да ми говориш?

Навеждам се настрани на седлото на Найла, за да погледна каменното лице на Тзеин. Очаквах един час мълчание, но вече са минали три.

— Как вървят тренировките? — опитвам се да го накарам да говори. Тзеин не може да се въздържи от разговор за любимия му спорт. — Глезенът на Мбалу добре ли е? Дали ще се оправи навреме за игрите?

Тзеин отваря уста за част от секундата, но се спира. Решително затваря уста и размахва юздите на Найла, карайки я да забърза ход сред извисяващите се абаносови дървета.

— О, хайде, Тзеин! — казвам аз. — Не можеш да се правиш, че не съществувам през остатъка от живота си.

— Мога да опитам.

— Богове! — извъртам очи. — Какво искаш от мен?

— Като за начало извинение? — сопва се Тзеин. — Тате едва не умря! И сега искаш да седиш тук и да се правиш, че никога не се е случвало!

— Вече поисках извинение — сопвам се в отговор аз. — От теб и от тате.

— Това не променя случилото се.

— Тогава съжалявам, че не мога да променя миналото!

Викът ми отеква сред дърветата, слагайки началото на ново мълчание между нас.

Прокарвам пръсти по пукнатините в изтърканата кожа на седлото на Найла и в гърдите ми се събира неприятна топка.

В името на боговете, Зели, мисли — отекват като ехо виковете на Мама Агба в ума ми. — Кой ще защити баща ти, ако нараниш тези мъже? Кой ще защити Тзеин, когато стражите дойдат, жадни за кръв?

— Тзеин, съжалявам — казвам тихо аз. — Чувствам се ужасно. Повече, отколкото можеш да си представиш, но…

— Естествено, че има „но“ — въздиша ядосано Тзеин.

— Защото вината не е само моя! — изкрещявам наистина разгневена аз. — Стражите са причината тате да излезе в морето!

— А ти си причината, поради която той едва не се удави — извиква обратно Тзеин. — Ти си го оставила сам.

Замълчавам. Няма смисъл да се караме. Тзеин е силен и снажен косидан и не разбира защо са ми нужни тренировките при Мама Агба. Момчетата в Илорин се опитват да са му приятели, а момичетата се опитват да откраднат сърцето му. Дори стражите се тълпят около него, възхвалявайки го за представянето му в мачовете по агбьон.

Той не разбира какво е да си на мое място, да се разхождаш в кожата на божник. Да подскачаш всеки път, когато се появи страж, без да знаеш как ще завърши срещата.

Ще започна с тази…

Стомахът ми се свива от ужас при спомена за грубото докосване на онзи страж. Тзеин щеше ли да ми крещи, ако знаеше? Щеше ли да вика, ако знаеше колко беше трудно да не се разплача?

Яздим мълчаливо, докато дърветата започват да оредяват и се появява Лагос. Затворена зад порта, изработена от сърцевината на абаносови дървета, столицата е съвсем различна от Илорин. Вместо спокойното море, Лагос сякаш е залят от безкрайна орда от хора. Дори и отдалече се вижда, че са толкова много, че е невъзможно човек да разбере как всичките живеят сред тези стени.

Оглеждам града от високия гръб на Найла и забелязвам белите коси на божници по пътя. Косиданите в Лагос ги превъзхождат по численост три към едно и затова божниците лесно се забелязват. Въпреки че пространството между стените на града е дълго и широко, моите хора се събират в бедняшките квартали в покрайнините му. Това е единственото място, където им е позволено да живеят.

Настанявам се по-удобно на седлото на Найла, а гледката на бедняшките квартали намалява радостта в гърдите ми. Преди векове десетте клана магове и техните деца, божниците, живеели изолирано из цяла Ориша. Докато косиданите се събирали в градовете, клановете живели в планините, равнините и край океаните. Но с времето маговете започнали да се заселват и на други места и клановете се разпръснали по земите на Ориша, водени от любопитство и търсейки нови възможности.

С годините маговете и косиданите започнали да се женят помежду си, създавайки смесени семейства като моето. С увеличаването на броя им се увеличавал и броят на маговете. Преди Нападението мястото с най-голямо население от магове бил именно Лагос.

Сега са останали само тези божници.

Когато стигаме до дървената порта, Тзеин дръпва юздите на Найла и я спира.

— Ще изчакам тук. Тя няма да издържи вътре.

Кимвам и се спускам долу, целувайки тъмния мокър нос на Найла. Грапавият й език облизва бузата ми и аз се усмихвам, но усмивката изчезва, когато поглеждам към Тзеин. Неизказани думи увисват във въздуха, но въпреки това аз се обръщам и тръгвам напред.

— Чакай!

Тзеин слиза от Найла и ме настига с един скок. Бръква в изтъркания си джоб и слага потъмняла кама в ръката ми.

— Имам жезъл.

— Знам — казва той. — За всеки случай.

Плъзвам оръжието в джоба си.

— Благодаря.

Двамата се взираме мълчаливо в земята, Тзеин подритва един камък до краката си. Не знам кой ще се пречупи пръв, докато накрая той проговаря:

— Не съм сляп, Зел. Знам, че случилото се сутринта не беше изцяло по твоя вина, но трябва да се справяш по-добре. — За момент очите му светват, готови да изразят всичко, което премълчава. — Тате става все по-зле, а стражите ти дишат във врата. В момента не може да си позволиш грешка. Ако направиш още една, тя може да се окаже последната.

Кимвам, все още с поглед надолу. Мога да понеса много неща, но разочарованието на Тзеин ме прорязва като нож.

— Просто се постарай да се справиш по-добре — въздъхва той. — Моля те. Тате не би оцелял, ако те загуби… Аз също.

Кимвам отново, опитвайки се да не обръщам внимание на стягането в гърдите си.

— Съжалявам — прошепвам аз. — Ще се справя по-добре. Обещавам.

— Добре — кимва Тзеин, лепва усмивка на лицето си и разрошва косата ми. — Хайде стига сме говорили. Иди продай тая риба.

Аз се засмивам.

— Колко мислиш, че мога да взема за нея?

— Двеста.

— Само толкова? — накланям глава аз. — Толкова ли съм зле според теб?

— Това са луди пари, Зел!

— На бас, че мога да взема повече.

Усмивката на Тзеин се разширява — той винаги е готов за добър бас.

— Вземи повече от двеста и ще оставам с тате другата седмица.

— О, готово! — ухилвам се аз, вече представяйки си преиграването на битката ми с Йеми. Да видим как ще се справи с новия ми жезъл.

Втурвам се напред, готова да направя сделката, но когато стигам до пункта за проверка на портата, стомахът ми се преобръща при вида на дворцовите стражи. Едва се сдържам да не нервнича прекалено много, докато плъзвам събиращия се жезъл в колана на шалварите си.

— Име? — излайва един висок страж, без да вдига поглед от тефтера си.

Тъмните му къдрици са бухнали в горещината и събират потта, капеща по светлокафявите му бузи.

— Зели Адебола — отговарям аз колкото мога по-почтително.

Без проблеми. Преглъщам с усилие. Поне днес без повече проблеми.

Стражът едва ме поглежда, докато записва информацията.

— Откъде?

— Илорин.

— Илорин?

Нисък и набит страж се приближава с неуверени стъпки, подпирайки се на огромната стена, за да се задържи прав. Нежеланото му присъствие е придружено от острата миризма на алкохол, която изпълва въздуха.

— И к’во пра’и малка ларва кат тебе толкова далече от дома?

Говори завалено почти до неразбираемост и думите капят от устата му както и слюнката по брадичката. Сърцето ми се свива, когато се приближава, защото пиянският блясък в очите му става опасен.

— Причина за посещение? — пита високият, за щастие трезвен страж.

— Търговия.

При тези думи по лицето на пияния се плъзва отвратителна усмивка. Той посяга към китката ми, но аз се отдръпвам от него и вдигам завития пакет.

— Търговия с риба — пояснявам, но въпреки това той се спуска напред.

Изсумтявам, когато увива дебелите си ръце около шията ми и ме притиска към дървената стена. Навежда се толкова близо, че мога да преброя черните и жълтите петна по зъбите му.

— Виждам защо продаваш рибата — засмива се той. — За колко се продава една ларва тия дни, Кайн? Две бронзови монети?

Полазват ме тръпки, а пръстите започват да ме сърбят да разгъна жезъла. След Нападението е забранено божници и косидани дори да се целуват, но това не пречи на стражите да ни опипват като животни.

Гневът ми нараства в черна ярост, мрачност, която усещах у мама винаги, когато стражите се осмеляваха да застанат на пътя й. Искам да го блъсна назад и да счупя всеки един от дебелите му пръсти. Но с яростта в главата ми идва и мисълта за тревогата на Тзеин. Болката на тате. Предупрежденията на Мама Агба.

Мисли, Зели. Мисли за тате. Мисли за Тзеин. Обещах да не провалям всичко. Не мога да ги разочаровам.

Повтарям си това отново и отново, докато чудовището ме пуска, засмива се и отпива отново от бутилката, горд със себе си. Спокойно.

Обръщам се към другия страж, неспособна да скрия омразата в очите си. Не знам кого мразя повече — пияницата за това, че ме докосна, или този негодник, защото не се намеси.

— Други въпроси? — питам през зъби.

Стражът поклаща глава.

Преминавам през портата със скоростта на гепардера, преди който и да е от двамата да може да размисли. Но само няколко крачки след портата хаосът в Лагос ме кара да искам да избягам отново навън.

— Богове! — въздишам при вида на тази лудост, поразена от огромното множество хора.

Селяни, продавачи, стражи и аристократи изпълват широките прашни улици и всеки устремено се движи нанякъде.

В далечината се извисява кралският дворец, чиито чисто бели стени и позлатени арки блестят на слънцето. Присъствието му е в ярък контраст с бедняшките квартали в покрайнините на града.

За момент се захласвам по простичките сгради, оставайки без дъх при вида на бараките, които се издигат пред мен. Те се редят една над друга като вертикален лабиринт, като всяка започва оттам, където спира предишната. Макар че има много кафяви и избледнели, други греят, покрити с ярки бои и цветни рисунки. Този бликащ от енергия протест се бори срещу титлата „бедняшки квартал“ — искра красота там, където монархията не я вижда.

Тръгвам предпазливо към центъра на града. Когато минавам край бараките, виждам, че по-голямата част от божниците, които кръстосват улиците, не са много по-възрастни от мен. В Лагос е почти невъзможно едно дете на маг, останало живо след Нападението, да стане възрастен, без да бъде хвърлено в затвора или да бъде продадено на пазара за работна ръка.

— Моля те. Не исках да… ох! — прокънтява остър вик.

Аз подскачам, когато пръчката на един търговец на работници нанася удар пред мен. Тя прорязва плътта на млад божник, изцапвайки с кръв последните чисти дрехи, които младежът някога ще носи. Момчето пада върху купчина счупени керамични плочи, чиято тежест тънките му ръце вероятно не бяха успели да издържат. Търговецът вдига отново пръчката и този път улавям блясъка на черната й дръжка от маджасит.

Богове! Острата миризма на горяща плът ме удря в ноздрите, когато търговецът притиска пръчката в гърба на момчето. Докато то се опитва да се изправи на колене, от кожата му се издига дим. Ръцете ми изтръпват при тази ужасна гледка, която ми напомня, че и моята съдба може да е такава.

Хайде! Насилвам се да продължа напред, въпреки че сърцето ми се свива. Върви или това ще се случи и с теб.

Втурвам се към центъра на Лагос, опитвайки се да не обръщам внимание на мириса на мръсна вода, който се промъква откъм улиците на бедняшкия квартал. Когато стигам до сградите в пастелни цветове на търговския квартал, там мирише на сладък хляб и канела и стомахът ми започва да къркори. Чувам шума от оживената търговия на централния пазар и се настройвам за сделката. Но когато пазарът изниква пред мен, се налага да спра.

Независимо от това, че толкова пъти съм идвала с тате да продаваме улова, лудостта на това място никога няма да спре да ме удивява. По-шумен и от улиците на Лагос, пазарът е пълен с всякакви възможни неща от Ориша. Тук може да се види зърно от широките поля на Минна редом с така желаните железни изделия от фабриките в Гомбе. Преминавам край претрупани сергии, наслаждавайки се на сладката миризма на пържени банани.

С наострени уши се опитвам да хвана ритъма на търговията, скоростта на всяка продажба. Всеки се бори, използвайки думите си като ножове. По-ожесточено е от пазарите в Илорин. Тук няма компромиси, само бизнес.

Минавам покрай дървени отделения с малки гепардери, усмихвайки се на всяко миниатюрно рогче, което се вижда на челата им. Промушвам се и край фургоните с шарени платове и най-накрая стигам до рибата.

— Четиридесет бронзови монети…

— За тигрова риба?

— Няма да платя и монета повече над тридесет!

Виковете на пазарящите се са толкова силни, че почти не мога да мисля. Това не е плаващият пазар на Илорин. Тук обикновено пазарене няма да свърши работа. Прехапвам бузата си отвътре, оглеждайки тълпата. Трябва ми мишена. Глупак, някой като…

— Пъстърва? — изпищява тънък мъжки глас. — Изглеждам ли ти като човек, който яде пъстърва?

Обръщам се към закръгления аристократ със светлокафява кожа, облечен в тъмнолилаво дашики. Той присвива пъстрите си очи към търговеца косидан, сякаш току-що му е нанесена най-голямата обида на света.

— Имам триглавец — предлага търговецът. — Писия, костур…

— Искам риба меч! — отсича аристократът. — Слугата ми казва, че отказваш да я продаваш!

— Не им е сезонът.

— Тогава как кралят яде такава всяка вечер?

Търговецът се почесва по шията.

— Ако някой улови риба меч, тя отива в двореца. Такъв е законът.

Лицето на аристократа почервенява и той изважда малка кадифена торбичка.

— Той колко ти плаща? — раздрънква монетите мъжът. — Аз ще платя двойно.

Търговецът се взира жадно в торбичката, но остава непреклонен.

— Не мога да рискувам.

— Аз мога! — извиквам аз.

Аристократът се обръща, а очите му се присвиват подозрително. Махам му да се приближи към мен, по-далече от сергията на търговеца.

— Имаш риба меч? — пита той.

— Нещо по-добро. Имам риба, която никой на този пазар не може да ви предложи.

Мъжът отваря уста и аз се ухилвам, усещайки същата тръпка, както в случаите, когато рибата се приближава към стръвта ми. Бавно развивам рибата ветроход и я нагласявам под лъч светлина така, че люспите й да заблестят на лятното слънце.

— Небеса! — извиква аристократът. — Великолепна е.

— А на вкус е още по-добра, отколкото изглежда. Червеноопашата риба ветроход, прясна от бреговете край Илорин. Не им е сезонът, така че може да сте сигурен, че дори и кралят няма да яде такава тази вечер.

По лицето на аристократа плъзва усмивка и разбирам, че съм уловила на въдицата собствената си риба. Той протяга ръка, предлагайки кадифената си торбичка.

— Петдесет сребърни монети.

Очите ми се разширяват, но стискам зъби. Петдесет…

Петдесет ще ни спасят от този данък, може би дори ще стигнат и за нова лодка. Но ако стражите вдигнат данъка следващата четвърт луна, петдесет няма да ме спасят от пазара за работна ръка.

Изсмивам се гласно и започвам отново да завивам рибата.

Аристократът сбърчва чело.

— Какво правиш?

— Ще отнеса тази скъпоценност на някого, който може да си я позволи.

— Как смееш…

— Моля ви, не искам да ви обиждам — прекъсвам го аз. — Просто не мога да си губя времето с човек, който дава петдесет за съкровище, струващо десет пъти повече.

Очите на аристократа се присвиват, но той посяга към джоба си и изважда още една кадифена торбичка.

— Няма да получиш и монета над триста.

Богове! Забивам крака в земята, за да не се разтреперя. Това е повече, отколкото сме виждали през живота си! Поне шест луни данъци, дори и да ги вдигнат!

Отварям уста да приема сделката, но нещо в очите на аристократа ме кара да се поколебая. Щом се огъна толкова лесно на предишното предложение, може би ще се огъне отново…

Вземи ги — предупреждава в главата ми гласът на Тзеин. — Повече от достатъчно са.

Но съм прекалено близо, за да се откажа сега.

— Съжалявам — свивам рамене аз и завивам рибата. — Не мога да хабя кралско ястие за някого, който не може да си го позволи.

Ноздрите на аристократа се разширяват. Богове… Може да съм отишла прекалено далече. Изчаквам да избухне, но гневът му е мълчалив. Принудена съм да си тръгна.

Всяка крачка по прашния път отнема цяла вечност, докато се сривам под тежестта на грешката си. Ще намериш някой друг — опитвам се да се успокоя. — Някой друг аристократ, който отчаяно се опитва да докаже, че е достоен.

Мога да получа повече от триста. Такава риба струва повече… нали?

— Проклятие! — изругавам на глас, почти забивайки глава в една сергия за камари.

Какво ще правя сега? Кой може да е толкова глупав, че да…

— Чакай!

Когато се обръщам, закръгленият аристократ бутва три звънтящи торбички в гърдите ми.

— Добре де — предава се намусено той. — Петстотин.

Взирам в него невярващо, което той вероятно приема за съмнение.

— Преброй ги, ако трябва.

Отварям една от торбичките и гледката е толкова прекрасна, че почти се разплаквам. Среброто блести като люспите на рибата, а тежестта му е обещание за онова, което предстои. Петстотин! Освен покупката на нова лодка, това означава и почти цяла година почивка за тате. Най-после!

Направих нещо както трябва.

Подавам рибата на аристократа, неспособна да скрия широката си усмивка.

— Насладете й се. Тази вечер ще ядете по-добре от краля.

Аристократът се усмихва подигравателно и извърта очи, но крайчетата на устата му се повдигат доволно. Плъзвам кадифените торбички в торбата си и тръгвам, а сърцето ми бие толкова бързо, че може да съперничи на лудостта на пазара. Но изведнъж викове и писъци изпълват въздуха и аз спирам. Това не може да е пазарлък. Какво по…

Отскачам назад, когато една сергия за плодове сякаш се взривява.

През нея в галоп преминават дворцови стражи на коне. Във въздуха се разхвърчават праскови и манго. С всяка секунда все повече стражи се стичат на пазара, търсейки нещо. Някого.

Аз се взирам объркано в суматохата, преди да осъзная, че трябва да тръгвам. В торбата ми има петстотин сребърни монети. За първи път имам да губя още нещо, освен живота си.

Проправям си път през тълпата снова сила, обхваната от отчаяно желание да избягам. Вече отминавам платовете, когато някой ме сграбчва за китката.

Какво… в името на боговете?

Издърпвам събрания си жезъл, очаквайки това да е ръката на дворцов страж или на дребен крадец. Но когато се обръщам, виждам, че не ме е хванал нито страж, нито крадец.

А загърнато в наметало момиче с кехлибарени очи.

Дръпва ме в скрита пролука между две сергии, стискайки толкова силно, че не мога да се освободя, и:

— Моля те! — проплаква. — Трябва да ме измъкнеш оттук!