Деца от кръв и кости

Глава деветнадесета

Инан

… да ни влачи така през половината свят…

… защо не могат просто да ни кажат какво е откраднала?

… ако негодникът си мисли, че съм съгласен да умра на тази скали…

— Инан, забави ход! — вика отдолу Каел.

Трябва ми миг, за да осъзная, че това не е един от гласовете в главата ми.

Колкото повече се приближаваме към Кандомбле, толкова по-силни стават гласовете им.

Проклети да са небесата! Оплакванията на стражите жужат като пчели, боричкайки се вътре в главата ми. Въпреки че не искам да ги чувам, не мога да си позволя да задуша проклятието си, защото дори и най-малкото усилие кара краката ми да се плъзгат по камъните.

Ужилването на магията усуква всичко в мен, вирус, който ме унищожава отвътре. Но нямам избор. Не мога да се катеря и да губя от силите си.

Трябва да пусна тъмнината вътре в себе си.

Тя жили по-силно от паренето, което изгаря гърдите ми, когато се боря да потисна магията си. Всеки път, когато чувам чужда мисъл, кожата ми настръхва. Всяка искрица от чужди чувства кара устните ми да се извиват.

Магията се плъзва вътре в мен. Отровна, сякаш хиляди паяци пълзят по кожата ми. Тя иска още от мен. Проклятието иска да се вмъкне вътре…

Камъкът, върху който съм стъпил, започва да се чупи.

Под краката ми политат парчета като лавина.

Изсумтявам, когато тялото ми се удря в скалата, а краката ми се опитват да намерят ново място, където да стъпят.

— Инан! — вика Каея от площадката под мен.

Така повече ме разсейва, отколкото ми помага. Тя чака с животните и войниците, докато аз търся пътека.

Олюлявам се, а от джобовете на колана ми се плъзват въже и огниво. Също и тиарата на Амари.

Не!

Въпреки че е рисковано, пускам лявата си ръка и хващам украшението още преди да е паднало. Краката ми намират нов камък, на който да стъпя, и спомени, които не мога да потисна, изплуват на повърхността.

— Удряй, Амари!

Заповедта на баща ми прогърмя сред каменните стени в подземието на двореца. Дълбоко под сградата, където заповедите му са закон. Малката ръка на Амари, която вероятно едва има сили да държи железния меч, се разтрепери.

Той не беше като дървените мечове, с които баща ни ни принуждаваше да се упражняваме, чиито тъпи остриета оставяха белези, но никога не режеха. Желязото беше остро. Назъбено по ръба. При правилния удар нямаше да остави само белези.

Щяхме да кървим.

— Казах да удряш!

Виковете на баща ни бяха като гръмотевици. Заповед, на която никой не би се противопоставил. И въпреки това Амари поклати глава. Пусна меча си.

Аз потреперих, когато той изтрака на земята. Остро и пронизително. Неподчинението звънтеше във всеки звук.

Вдигни го! — исках да извикам.

Ако ме удареше, можех да се защитавам.

— Удряй, Амари!

Гласът на баща ни стигна такава ниска октава, че можеше да счупи камък.

Но Амари сви ръце пред себе си и се обърна на другата страна. По лицето й потекоха сълзи. Баща ни видя само слабост. След толкова много време си мисля, че може да е било сила.

Баща ми се обърна към мен с потъмняло лице, по което потрепваха пламъците от светлината на факлите.

— Сестра ти избра себе си. Като крал ти трябва да избереш Ориша.

Всичкият въздух изчезна от стаята. Стените ни захлупиха. Заповедите на баща ми отекнаха в главата ми. Заповедите му да се бия срещу себе си.

— Удряй, Инан! — В очите му пламна гняв. — Трябва да се биеш!

Амари изпищя и запуши ушите си. Всичко в мен искаше да изтича при нея. Да я защити. Да я спаси. Да й обещае, че никога вече няма да се бием.

— Дългът преди всичко! — Гласът на баща ми прегракна. — Покажи ми, че можеш да бъдеш крал!

В онзи момент всичко спря.

Аз се втурнах напред с меча си.

— Инан!

Резкият вик на Каея ме връща в настоящето, пронизвайки дълбините на спомените ми.

Притискам се към скалата и единият ми крак все още виси. Изсумтявам и продължавам да се изкачвам, без да спирам, докато не стигам до следващата площадка. По тялото ми се стича пот, а аз потърквам с палец сложния знак в украшението на Амари.

Никога не говорихме за това. Нито веднъж. Дори и след всички тези години. Амари беше прекалено добра, за да го спомене. А аз прекалено изплашен.

Продължихме живота си с невидима пропаст между нас. Амари никога вече не слезе в подземието. Аз никога не излязох.

Въпреки че мускулите ми треперят, слагам украшението в джоба си. Няма време за губене. Веднъж разочаровах сестра си. Няма да повторя тази грешка още веднъж.

Когато се надигам, духът на момичето маг започва да пулсира както никога досега. Прилив, който тя не може да контролира. Соленият морски аромат на душата й е толкова силен, че задушава уханието на бромелиите под носа ми. Забелязвам полегналите стъбла и спирам.

Следи.

Била е тук.

Близо е.

Аз съм близо.

Убий я — барабани сърцето ми, докато се вкопчвам в ръба на скалата. — Убий я. Убий магията.

Когато най-после хвана момичето, всичко това ще си е струвало. Ще си върна кралството обратно.

Продължавам да се изкачвам, а тиарата на Амари боде в джоба ми. Тогава не можах да я спася от баща ни. Но сега ще я спася от самата нея.