Деца от кръв и кости

Глава петдесет и пета

Зели

Не знам защо съм тук.

Не знам защо примамих Инан да скочи.

Не знам защо нещо в мен започва да пърха, когато той плува наблизо.

Това е временно — напомням на себе си. — Това не е истинско. Когато всичко свърши, Инан няма да носи кафтани. Няма да ме посреща на мястото във въображението.

Опитвам се да си представя жестокия воин, когото познавам, малкия принц, който ме напада с меча си. Но виждам острието, което ме освободи от мрежата на маскираните. Виждам го да се изправя срещу пламъците на Куаме.

Той има добро сърце — звучат в главата ми отдавна изречените от Амари думи. Мислех, че тя не вижда истината. Но дали тя не е виждала онази негова страна, която аз не можех?

— Зели, никога няма да те нараня. — Той поклаща глава и прави гримаса. — Не и след онова, което видях.

Когато вдига очи и ме поглежда, в тях се чете истината. Не мога да повярвам, че не съм го разбрала по-рано. Вината и съжалението, които е носил в себе си… Богове…

Сигурно е видял всичко.

— Мислех, че баща ми не е имал избор. Винаги съм мислил, че е направил онова, което направи, за да може Ориша да е в безопасност. Но след като видях твоите спомени… — Гласът му замира. — Нито едно дете не трябва да преживява това.

Обръщам се отново към вълничките в езерото, без да знам какво да кажа. Какво да чувствам. Той е видял най-лошото в мен. Неща, които не мислех, че някога ще мога да споделя.

— Баща ми е сгрешил. — Инан говори толкова тихо, че водопадът почти го заглушава. — Може би е трябвало да го осъзная по-рано, но единственото, което мога да направя сега, е да опитам да поправя грешките му.

Не му вярвай — предупреждавам себе си. — Той живее във въображаем свят, в някаква мечта. Но при всяко обещание, което Инан дава, сърцето ми се изпълва с тайната надежда, че поне в едно от тях има истина. Когато той ме поглежда, виждам нещо от оптимизма, който винаги свети в очите на Амари. Въпреки всичко той е решен да направи това.

Наистина иска Ориша да се промени.

Щом Небесната майка ти е дала свитъка чрез потомък на кръвта на Саран, волята й е ясна. Думите на Лекан отекват в главата ми, докато се взирам в Инан, омагьосана от силната му челюст и наболата му брада. Ако един потомък на Саран е орисан да ми помогне, дали боговете не искат Инан да управлява и да премине на другата страна? Това ли правим тук? Затова ли са му дали тази магия?

Той се носи във водата, приближавайки се към мен, и сърцето ми започва да бие лудо. Трябва да се отдалеча от него. Но оставам неподвижна, застинала на едно място.

— Не искам още хора да умрат — прошепва той. — Не искам още кръв по ръцете на семейството си.

Красиви лъжи. Но ако са само красиви лъжи, защо тогава не мога да се отдалеча от него?

Богове, той имали изобщо дрехи? Погледът ми се плъзга по широкия му гръден кош, по извивките на всеки мускул. Но преди да успея да надникна под водата, извъртам очи нагоре. В името на Небесната майка, какво правя? Насилвам се да преплувам под водопада, докато гърбът ми опира в ръба на скалата. Това е безумие. Защо му позволих да ме доведе тук?

Надявам се, че гърмящият водопад ще накара Инан да остане от другата страна, но само след миг той преплува през завесата от вода и идва при мен.

Тръгвай. Нареждам на краката си да ритат, но тялото ми е хванато в плен от кротката усмивка на устните му.

— Искаш ли да си отида?

Да.

Това трябва да отговоря. Но колкото по-близо идва той, толкова повече нещо в мен иска да остане. Инан спира, преди да е стигнал прекалено близо, принуждавайки ме да отговоря.

Искам ли да си отиде?

Въпреки че сърцето ми се блъска в гърдите, аз знам отговора.

— Не.

Погледът му омеква, поглед, който досега не съм виждала на лицето му. Когато други ме гледат така, искам да издера очите им. Но по някакъв начин искам още от погледа на Инан.

— Мога ли…

Гласът му секва, страните му пламват и той не може да изрази с думи желанието си. Но няма нужда от думи. Не и когато всяка частица от мен иска същото.

Кимвам и той вдига треперещата си ръка и ме погалва по бузата. Затварям очи, замаяна от вълнение, при това простичко докосване. То изгаря гърдите ми, втурва се надолу по гръбнака ми. Ръката му се плъзва по бузата и гали косата ми, пръстите му гъделичкат кожата на главата ми.

Богове…

Ако някой страж види това, ще бъда убита на място. Макар да е принц, Инан може да бъде хвърлен в затвора. Но въпреки правилата в нашия свят другата му ръка ме придърпва по-близо, приканвайки ме да се отпусна. Затварям очи и се навеждам към него, по-близо до малкия принц, отколкото изобщо би трябвало да бъда.

Устните му докосват моите…

— Зели!

Внезапно тялото ми прескача обратно в истинския свят.

Отварям очи в момента, в който Тзеин издърпва Инан, вдига го за яката на кафтана му и го хвърля на земята.

— Тзеин, спри! — изправям се на крака и заставам между двамата.

— Стой далече от сестра ми!

— Ще ви оставя. — Инан ме поглежда за момент, преди да се оттегли сред дърветата. — Ще се видим в лагера.

— Какво ти става? — викам аз веднага след като Инан се е отдалечил толкова, че да не ни чува.

— Какво ми става на мен? — изревава Тзеин. — В името на боговете, Зел, какво, по дяволите, правиш тук? Помислих си, че може да те нарани!

— Опитвах се да му помогна. Той не знае как да контролира магията си. Тя му причинява болка…

— В името на боговете, той ни е враг. Ако го боли, това е по-добре за нас!

— Тзеин, знам, че е трудно да повярваш, но той иска да оправи Ориша. Опитва се да я направи безопасно място за всички магове.

— Промива ти мозъка — поклаща глава Тзеин. — Това ли е магията му? Ти може да си всякаква, Зел, но знам, че не си чак толкова наивна.

— Ти не разбираш. — Отмествам поглед. — Никога не ти се е налагало. Ти си един перфектен косидан. А аз се страхувам всеки ден.

Тзеин отстъпва назад, сякаш съм го ударила.

— Мислиш, че не знам какво е да се будиш всеки ден и да мислиш, че може да ти е последен?

— Тогава дай шанс на Инан. Амари е просто принцеса. Когато магията се върне, тя няма да е наследницата на трона. Ако успея да убедя престолонаследника, бъдещият крал ще е на наша страна!

— Само ако можеше да чуеш глупостите, които говориш! — Тзеин започва да дърпа косата си. — Него не го е грижа за теб, Зел. Иска само да те вкара в леглото си.

Лицето ми пламва. Обидата се вплита със срама. Това не е Тзеин. Не е братът, когото обичам.

— Той е синът на човека, който уби мама, за Бога, колко отчаяна може да си?

— Ти въздишаш по Амари! — изкрещявам аз. — Как това е по-добро?

— Защото тя не е убийца! — изкрещява в отговор Тзеин. — Защото тя не изгори селото ни до основи!

Въздухът около мен започва да жужи. Сърцето ми блъска в гърдите, докато Тзеин продължава да вика. Думите му ме нараняват дълбоко, по-остри от всяка атака, пред която съм се изправяла по-рано.

— Какво ще каже тате?

— Не намесвай тате в това…

— Или мама?

— Млъкни! — изкрещявам.

Жуженето във въздуха се засилва и се превръща в огнено бучене. Най-тъмната част от гнева ми се надига, въпреки че се опитвам да го потисна.

— Богове, само ако тя знаеше, че е умряла, за да станеш уличницата на принца…

От мен изригва магия, гореща и гневна, и започва да бушува, без да съм изрекла заклинание. От ръката ми като копие се извива една сянка и нанася удар с яростта на мъртвите.

Всичко се случва за миг. Тзеин изкрещява. Аз залитам назад.

Когато всичко свършва, той сграбчва рамото си.

Изпод пръстите му блика кръв.

Взирам се втренчено в разтрепераните си ръце, в прозрачните сенки на смъртта, които се вият около тях. След малко те избледняват. Но щетите остават.

— Тзеин… — Започвам да клатя глава, от очите ми бликват сълзи. — Не исках, кълна се. Не се опитвах да го направя!

Тзеин се втренчва в мен, сякаш не знае коя съм. Сякаш съм предала всичко, което имаме.

— Тзеин…

Той минава край мен с ледено изражение. Непримерим.

Строполявам се на земята и преглъщам риданията си.