Деца от кръв и кости

Глава двадесет и шеста

Инан

Свеж въздух изпълва дробовете ми. Там съм. Онова място във въображението ми оживява. Само преди секунди седях под изображението на Ори, а сега стоя сред поле от танцуващи тръстики.

— Получи се — изричам невярващо и прокарвам ръка през извиващите се зелени стъбла.

Хоризонтът все още се замъглява в бяло, обграждайки ме като облаци в небето. Но нещо се е променило. Предишния път поляната се простираше докъдето ми виждаха очите. Сега изсъхнали тръстики образуват кръг около мен.

Докосвам едно стъбло, удивен от грубите нарези, които излизат от центъра му. Умът ми прехвърля пътища за бягство и планове за нападение, но тялото ми се чувства странно спокойно. Това е нещо повече от облекчението, че вече не потискам магията си, усещането, че отново дишам. Във въздуха на мястото във въображението ми витае неестествено спокойствие, сякаш тук принадлежа повече, отколкото на всяко друго място в Ориша…

Съсредоточи се, Инан. Посягам към пионката си, но тук не мога да я хвана. Вместо това поклащам глава, сякаш мога да се отърся от предателските мисли. Това не е дом. Това е сърцето на проклятието ми. Ако успея да постигна онова, което трябва да направя, това място дори няма да съществува.

Убий я. Убий магията. Дългът ми се промъква в главата ми и накрая завладява същността ми. Нямам избор.

Трябва да следвам плана си.

Представям си лицето на момичето. Внезапен бриз раздвижва тръстиките. Тя се появява като сгъстяващ се облак и тялото й се оформя от син дим, който тръгва от краката към ръцете й.

Затаявам дъх, броейки секундите. Когато синята мъгла се вдига, мускулите ми се напрягат, а обсидиановата й фигура оживява.

Тя стои с гръб към мен. Косата й е променена. Белите кичури, които някога падаха като гладка завеса, сега се спускат по гърба й на гъсти вълни.

Тя се обръща. Бавно. Почти неземна в изяществото си. Но когато сребристите й очи срещат моите, бунтарката, която познавам, отново се появява.

— Виждам, че си боядисал косата си. — Тя посочва към боята, която скрива бялата ми ивица, и се усмихва подигравателно. — Може би трябва да я боядисаш отново. Малко от онази част от теб, която е ларва, все още прозира.

Проклятие! Минаха само три часа от последното боядисване. По инстинкт докосвам ивицата. Усмивката на момичето става по-широка.

— Всъщност се радвам, че ме извика тук, малък принце. Има нещо, което умирам да разбера. Двамата сте отгледани от един и същ негодник, но Амари не може да убие и муха. Така че кажи ми ти как се превърна в такова чудовище?

Спокойствието на извиканото във въображението място изчезва в миг.

— Глупачке! — изричам през стиснати зъби. — Как смееш да обиждаш краля си!

— Хареса ли ти в храма, малък принце? Как се почувства, когато видя всичко, което той е разрушил? Горд? Вдъхновен? Или пък те обзе вълнение, че си извършил същото?

Спомените на Лекан преминават през главата ми. Палавият поглед в очите на тичащото дете. Развалините и отломките на храма ясно показваха, че животът на онези хора е отнет насилствено.

Една малка частица в мен се моли да не е било от ръката на баща ми.

Вината ме удря като меча, който прониза гърдите на Лекан. Но не мога да забравя какъв е залогът. Дългът преди всичко.

Тези хора са умрели, за да може Ориша да живее.

— Възможно ли е? — пристъпва напред Зели и ме дразни. — Разкаяние ли виждам? Дали малкият принц не крие едно малко съсухрено сърчице?

— Толкова си невежа! — клатя глава аз. — Прекалено сляпа, за да разбереш. Някога баща ми беше на ваша страна. Подкрепяше маговете!

Момичето изпръхтява. Усещам как пълзи под кожата ми.

— Твоите хора му отнеха семейството! Твоите хора предизвикаха Нападението!

Тя отстъпва назад, сякаш съм я ударил в стомаха.

— Вината, че хората на твоя баща нахлуха в моя дом и отведоха майка ми, е моя?

Съзнанието й се изпълва с една тъмнокожа жена с такава яснота, че част от този образ преминава и в мен. Точно като момичето и жената има плътни устни, високи скули, леко извити нагоре очи. Единствената разлика е погледът й. Не сребрист. Черен като нощта.

Споменът ожесточава нещо в нея.

Нещо черно.

Изкривено от омраза.

— Нямам търпение — прошепва едва чуто тя. — Нямам търпение той да разбере какъв си. Нямам търпение да видя как баща ти ще се обърне срещу собствения си син.

Ледена тръпка пролазва по гърба ми. Тя греши.

Баща ми беше готов да прости предателството на Амари. Когато унищожа магията, той ще ми прости и за това.

— Той никога няма да се обърне срещу мен! — Опитвам се да звуча уверено. — Аз съм негов син. Магията няма да промени това.

— Прав си — присмива се тя. — Сигурна съм, че ще те остави да живееш.

Момичето се обръща и се оттегля в тръстиката. При този присмех увереността ми се изпарява. В ума ми се появява безучастният поглед на баща ми. Въздухът около мен изтънява.

Дългът преди всичко — дочувам гласа му. Безизразен. Непоколебим. Ориша винаги трябва да е на първо място.

Дори и това да означава да ме убие…

Момичето ахва. Аз се стряскам и се завъртам, оглеждайки раздвижилите се тръстики.

— Какво има? — питам аз.

Дали съм извикал тук духа на баща ми?

Но нищо не се появява. Поне не и хора. Когато момичето пристъпва в белия хоризонт, заобикалящ мястото във въображението, под краката й израстват тръстики.

Те стигат почти до главата ми, свежа зеленина, която се протяга към слънцето. Момичето прави още една колеблива крачка напред към хоризонта и поляната от тръстики става по-широка.

Като вълна, която се разлива по пясъчния бряг, тръстиките се разпростират по хоризонта, избутвайки бялата граница на мястото във въображението. В мен зажужава топлина. Моята магия…

По някакъв начин тя я владее.

— Не мърдай! — нареждам аз.

Но момичето се затичва в бялото пространство. Мястото във въображението се поддава на приумиците й, диво и изпълнено с живот под властта й. Тръстиките, които израстват под краката й, се превръщат в мека пръст, бяла папрат, огромни дървета. Те се извисяват към небето, закривайки слънцето с назъбените си листа.

— Спри! — изкрещявам аз през новия свят, който израства след нея.

Приливът на магия ме прави слаб. Тя се плъзга по гърдите ми, барабани в главата ми.

Въпреки виковете ми момичето продължава и в походката й се усеща плам, а меката пръст под краката й се превръща в камък. Тя не спира, докато не се изправя срещу огромна скала.

— О, богове! — прошепва тя при вида на величествен водопад, създаден от докосването й. Той се разпенва в безкрайна стена от белота и се излива в едно езеро, толкова синьо, че проблясва като сапфирите на майка ми.

Втренчвам се удивено в нея, а главата ми още пулсира с ударите на прииждащата магия. Под ръба на скалата изумрудена зеленина запълва процепите по назъбения камък. Отвъд брега на езерото се виждат няколко дървета, които се замъгляват в бяло.

— Как, в името на боговете, направи това? — питам аз.

В този нов свят има красота, която не мога да отрека. Тя кара цялото ми тяло да жужи, сякаш съм изпил бутилка ром.

Но момичето не ми обръща никакво внимание. Вместо това изхлузва шалварите си, втурва се и скача от скалата, падайки с плясък във водата.

Навеждам се над ръба точно когато тя се появява на повърхността, цялата мокра. Усмихва се за първи път, откакто я познавам. В очите й грее истинска радост. Образът ме връща в миналото. Толкова бързо, че не успявам да го спра. Първо до ушите ми стига радостният смях на Амари. След това виковете на майка ми…

— Амари! — вика майка ми и се подпира на стената, когато леко се подхлъзва.

Амари тича и се смее, заливайки покрития с плочки под с останалата от ваната й вода. Въпреки че цяла армия бавачки и прислужници се втурват след нея, те не могат да се мерят с решимостта на малката ми сестра. Щом е взела решение да избяга, те нямат никакъв шанс.

Амари няма да спре, докато не получи това, което иска.

Прескачам една паднала бавачка и се втурвам напред, като се смея толкова силно, че едва дишам. Един миг и ризата се изхлузва през главата ми. В следващия панталоните ми хвръкват във въздуха. Прислужниците се смеят, докато ние тичаме покрай тях, но задушават смеха си, когато майка ни ги поглежда гневно.

Стигаме до кралския басейн, двамата сме голи и като истинска напаст скачаме във водата точно навреме, за да намокрим най-хубавата рокля на майка ни…

Не мога да си спомня кога беше последният път, когато Амари се бе смяла толкова силно, че от носа й излизаше вода. След като я нараних, тя никога вече не беше същата с мен. Смехът й беше запазен за хора като Бинта.

Момичето, което плува, ме връща в миналото, но колкото по-дълго я гледам, толкова по-малко мисля за сестра си. Тя сваля горнището си и дъхът ми секва. Водата блещука около тялото й.

Погледни на другата страна. Обръщам глава и се опитвам да разгледам вдлъбнатините в скалата. Жените разсейват. Ти трябва да се съсредоточиш върху трона — би казал баща ми.

Дори това, че само гледам момичето, ми се струва грях, заплашващ ненарушимия закон, чиято цел е да държи маговете и косиданите далече един от друг. Но въпреки правилото очите ми се връщат към нея. Невъзможно е да не я гледам.

Това е трик. Още един начин да влезе в главата ти — решавам аз. Но когато тя отново се появява на повърхността, оставам без думи. Ако е трик, има успех.

— Сериозно ли? — успявам да изрека на глас.

Правя се, че не забелязвам извивките на тялото й под плискащата се вода.

Тя присвива очи и поглежда нагоре, сякаш си спомня за съществуването ми.

— Прости ми, малък принце. Не съм виждала толкова вода, откакто изгори селото ми.

Разплаканите жители на Илорин се промъкват отново в съзнанието ми. Смазвам чувството за вина като насекомо. Лъжи. Тя е виновна.

Тя помогна на Амари да открадне свитъка.

— Ти си откачена — скръствам ръце решително.

Отвърни поглед. Продължавам да я гледам втренчено.

— Ако водата ти струваше една златна монета за чаша, и ти щеше да правиш съвсем същото.

Една златна монета за чаша? Замислям се върху думите й, докато тя се гмурка в дълбокото. Дори и за владетел това е доста скъпо. Никой не би могъл да поддържа такива цени. Дори и в…

Ибейджи!

Очите ми се разширяват. Чувал съм за съмнителните стражи, които управляват това пустинно селище. Те са достатъчно безскрупулни да продават на прекалено висока цена, защото водата не достига. Едва успявам да не се усмихна. Хванах я. А тя дори не го знае.

Затварям очи, за да напусна мястото във въображението си, но споменът за усмивката на Амари ме кара да спра.

— Сестра ми — надвиквам грохота на водата. — Тя добре ли е?

Момичето ме гледа втренчено един дълъг миг. Не очаквам отговор, но нещо неразгадаемо грее в очите й.

— Тя се страхува — отговаря ми най-после. — И не трябва да е единствената. Ти вече си ларва, малък принце. — Погледът й потъмнява. — И ти трябва да се страхуваш.

Гъст въздух навлиза в дробовете ми. Плътен, тежък и горещ. Отварям очи и виждам нарисувания образ на Ори над главата си. Върнал съм се в храма.

Усмихвам се. Скоро всичко това ще свърши. Когато заловя момичето и свитъка, заплахата от връщането на магията ще изчезне завинаги.

По кожата ми се стича пот, докато умът ми прехвърля следващите ходове. Колко остава до завършването на моста? Колко бързо можем да стигнем до Ибейджи?

Скачам на крака и грабвам факлата си. Трябва да намеря Каея. Но когато се обръщам, откривам, че тя вече е тук.

С изваден меч. Насочен право към сърцето ми.

— Каея?!

Пъстрите й очи са широко отворени. Едва доловимо треперене на ръката поклаща меча й. Тя помръдва леко и го насочва по-уверено към гърдите ми.

— Какво беше това?

— Какво беше кое?

— Недей — изрича през зъби тя. — Ти мърмореше. Т-твоята… глава беше обкръжена от светлина!

Думите на момичето звънтят в ушите ми. А ти вече си ларва, малък принце. И ти трябва да се страхуваш.

— Каея, прибери меча.

Тя се поколебава. Погледът й се насочва към косата ми. Ивицата. Сигурно отново се вижда…

— Не е това, което си мислиш.

— Знам какво видях!

От челото й капе пот и пада на горната й устна. Тя пристъпва по-близо с насочения меч. Принуден съм да отстъпя към стената.

— Каея, това съм аз. Инан. Никога не бих те наранил.

— От колко време? — прошепва тя. — От колко време си маг?

Изсъсква думата, сякаш е проклятие. Сякаш съм истинско копие на Лекан. Не момчето, което познава от деня, в който се е родило. Войникът, когото е обучавала с години.

— Момичето ме зарази, но не е за постоянно.

— Лъжеш! — Тя отмята глава назад. Устните й се разтварят в погнуса. — Ти… ти с нея ли работиш?

— Не! Търсех следи! Знам къде е тя…

— Не се приближавай! — изкрещява Каея.

Замръзвам, вдигнал ръце във въздуха. В погледа й няма разбиране. Само див страх.

— Аз съм на твоя страна — прошепвам. — През цялото време беше така. В Илорин почувствах, че тя отива на юг. В Сокото почувствах, че е била при онзи търговец. — Преглъщам с усилие и пулсът ми се ускорява, когато Каея прави още една крачка напред. — Не съм твой враг, Каея. Само аз мога да ти помогна да я намериш!

Тя ме гледа втренчено един дълъг миг. Мечът й започва да трепери по-силно.

— Това съм аз! — Моля се. — Инан. Престолонаследникът на Ориша. Наследник на трона на Саран.

Когато споменавам баща ми, Каея се поколебава. Най-накрая мечът й пада към земята. Благодаря на небесата! Краката ми се разтреперват и аз се строполявам до стената.

Каея обхваща главата си с ръце и остава така няколко минути, а след това поглежда към мен.

— Затова ли се държиш странно цяла седмица?

Кимам, а сърцето ми все още силно се блъска в гърдите.

— Исках да ти кажа. Обаче имах предчувствие, че ще реагираш точно така.

— Съжалявам. — Тя се обляга на стената. — Но след всичко, което причини онази ларва, трябваше да съм сигурна. Ако беше един от тях… — Погледът й се връща върху ивицата в косата ми. — Трябваше да съм сигурна, че си на наша страна.

— Винаги. — Стискам пионката на баща ми. — Никога не съм се разколебавал. Искам магията да умре. Искам Ориша да е в безопасност.

Каея ме оглежда, все още съвсем леко нащрек.

— Къде е ларвата сега?

— В Ибейджи — отговарям бързо. — Сигурен съм.

— Добре. — Каея се поизправя и прибира меча си. — Дойдох, защото мостът е готов. Ако са в Ибейджи, ще събера хора и ще тръгна тази вечер.

— Ти ще събереш хора?

— Ти трябва да се върнеш в двореца — казва Каея. — Когато кралят разбере за това…

Нямам търпение… — прозвучава отново гласът на момичето. — Нямам търпение той да разбере какъв си. Да видим смелостта ти, когато баща ти се обърне срещу собствения си син.

— Не! — възкликвам аз. Кръвта ми се смразява. — Имаш нужда от мен. Не можеш да ги откриеш без моите способности.

— Твоите способности? Ти ще ни пречиш, Инан. Всеки момент може да се обърнеш срещу нас или да застрашиш себе си. Ами ако някой научи? Помисли си как ще се отрази това на репутацията на краля!

— Не може да го направиш! — моля я аз. — Той няма да разбере… Ще ме намрази. Ще ме осъди на смърт!

Каея се оглежда с пребледняло лице. Започва да отстъпва назад.

— Инан, дългът ми…

— Дългът ти е към мен! Аз ти заповядвам да спреш!

Тя се втурва през слабо осветените помещения. Спускам се след нея и се хвърлям напред, събаряйки я на студената земя.

— Каея, моля те, просто… ох!

Забива лакът в гърдите ми. Въздухът засяда в гърлото ми. Тя се изскубва от хватката ми и тръгва да се изкачва по едно стълбище.

— Помощ! — вика отчаяно и гласът й отеква из залите на храма.

— Каея, спри!

Никой не трябва да узнае за това. Никой не трябва да знае какъв съм.

— Той е един от тях! — крещи тя. — През цялото време е бил…

— … Каея!

— Спрете го! Инан е…

И тя замръзва, сякаш се е блъснала в невидима стена. Гласът й секва. Всеки мускул в тялото й се разтриса.

От ръката ми към главата й се извива тюркоазна енергия, която я парализира точно като магията на Лекан. Умът на Каея се бори да се измъкне от мисловната ми енергия, съпротивявайки се на силата, която дори не знаех, че притежавам.

Не…

Втренчвам се в разтрепераните си ръце. Не съм сигурен чий страх бушува във вените ми.

Наистина съм един от тях.

Аз съм едно от чудовищата, които преследвам.

Каея се извива и диша накъсано. Магията ми продължава да расте, без да мога да я контролирам. От устата на Каея се чува задавен вик.

— Пусни ме!

— Не знам как! — изкрещявам в отговор и страх сковава гърлото ми.

Храмът засилва способностите ми. Колкото повече се опитвам да потисна магията си, толкова по-свирепо тя се бори да излезе.

Отчаяните викове на Каея стават все по-силни. Очите й почервеняват. От ушите й се процежда кръв, която потича по шията.

Мислите ми препускат с милиони метри в секунда. Всички пионки в ума ми, с които се опитвам да се успокоя, се разпадат на прах. Няма как да оправя това.

Ако по-рано се страхуваше, то сега вече тя се отвращава от мен.

— Небеса! — моля се аз.

Трябва да я задържа в хватката на мислите си. Трябва да я накарам да ме изслуша. Аз съм бъдещият й крал.

— Ъх!

Треперливо ахване се изплъзва от устата на Каея. Очите й се извъртат назад.

Тюркоазната светлина зад нея се изпарява и изчезва.

Тялото й се строполява на земята.

— Каея!

Изтичвам до нея и притискам ръка до шията й, но пулсът й бие слабо под пръстите ми. След миг почти изчезва.

— Не! — изкрещявам аз, сякаш виковете ми могат да я върнат към живота.

От очите й тече кръв надолу по носа. Излиза и от устата й.

— Съжалявам! — задавям се аз през сълзи.

Опитвам да избърша кръвта, но само я размазвам по кожата й. Нещо стяга гърдите ми, изпълва ги с ехото от кръвта й.

— Съжалявам! — Зрението ми се замъглява. — Съжалявам. Съжалявам.

— Ларва — прошепва Каея.

И след това вече няма нищо. Тялото й се вцепенява. Светлината в пъстрите й очи угасва.

Не знам колко дълго седя, обгърнал тялото на Каея. Кръв тече по тюркоазните кристали, пръснати по черната й коса. Знак за проклятието ми. Докато те проблясват, ноздрите ми се изпълват с миризмата на желязо и вино. Завладяват ме части от съзнанието на Каея.

Виждам първия ден, в който среща баща ми, начина, по който го прегръща, когато маговете убиват семейството му. Целувката, която тайно разменят в тронната зала, докато кръвта изтича от тялото на Ебеле.

Мъжът, който целува Каея, е непознат за мен. Крал, когото никога не съм виждал. За него тя означава повече и от слънцето. Тя е всичко, което е останало от сърцето му. И аз му я отнех.

Стряскам се и пускам тялото, отстъпвайки назад от окървавената сцена. Прогонвам магията си толкова навътре, че болката в гърдите ми става непоносима, остра като меча, който все едно бях забил в гърба на адмирала.

Баща ми не трябва да узнае. Това ужасно нещо не се е случило.

Той може би щеше да си затвори очите за това, че съм маг, но никога няма да ми прости за нея.

След толкова време магията отново отнема любимата му. Правя крачка назад. След това още една. И още една, а после се втурвам да бягам от тази ужасна грешка. Има само един начин да се измъкна от бъркотията.

И той е в Ибейджи.