Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и шеста

Амари

В двореца имаше една стая, в която баща ми изчезваше. Всеки ден, винаги половин час след обяд.

Той ставаше от трона си и минаваше през главната зала, а адмирал Ебеле и командир Каея вървяха от двете му страни.

Преди Нападението аз тръгвах след тях, водена от детско любопитство. Всеки ден ги гледах как изчезват надолу по студените мраморни стълби, докато веднъж реших да сляза след тях.

Краката ми бяха толкова къси, че трябваше да се държа за алабастровия парапет, подскачайки от стълба на стълба. Представях си стая, пълна с бобени пайове и лимонови торти, както и лъскавите играчки, които може би чакаха там. Но когато стигнах долу, не усетих сладкия мирис на цитрус и захар. Не чух радостни смехове. В студеното подземие звучаха само викове.

Само писъците на младо момче.

Във въздуха прозвуча силен удар — юмрукът на Каея в лицето на прислужник. Тя носеше остри пръстени на пръстите си и когато удари прислужника, пръстените се врязаха в кожата му.

Когато видях окървавеното момче, сигурно съм изпищяла. Сигурно съм изпищяла, защото всички се обърнаха и се втренчиха в мен. Не знаех името на прислужника. Знаех само, че е този, който оправя леглото ми.

Баща ми ме вдигна и ме изнесе, без да погледне момчето. Затворите не са място за една „принцеса“, бе казал той в онзи ден.

Чу се още един удар, когато юмрукът на Каея отново се стовари върху прислужника.

Докато слънцето залязва и дългият ден преминава в нощ, аз се връщам към думите на баща ми. Не мога да не се запитам какво би казал, ако можеше да ме види сега. Може би самият той лично ще ме обеси.

Без да обръщам внимание на болката в гърба си, опитвам да се измъкна и започвам да се извивам, въпреки че раните от въжетата на китките ми са червени и болезнени. След като цял ден трия въжето по един назъбен камък, нишките започват да се късат, но трябва да го изтъркам още, за да мога да се освободя.

Въздишам, когато по горната ми устна започва да се събира пот. За десети път оглеждам палатката за нещо по-остро. Но освен Тзеин, тук има само пръст.

Единствения път, когато успях да зърна света отвън, беше когато Фолаке дойде да ни донесе вода. Пред входа на палатката видях Куаме да гледа гневно. Камата от кост все още беше в ръката му.

Потрепервам и затварям очи, поемайки си дълбоко въздух. Не мога да прогоня от главата си гледката на камата, притисната в гърлото на Тзеин. Ако не беше лекото свистене на дишането му, нямаше да знам дали все още е жив. Фолаке почисти и превърза раната му, но той още не е помръднал.

Трябва да го измъкна оттук, преди да са се върнали. Трябва да намеря начин да спася него, камата и свитъка. Вече мина една цяла нощ. Остават само пет дни до стогодишното слънцестоене.

Платнището на входа се отмята и аз спирам да се движа. Зу най-после се връща. Днес е облечена в черен кафтан, с приятни жълти и зелени мъниста, зашити по края му. Вместо войнственото дете, което дойде снощи, сега изглежда повече като всяко младо момиче.

— Ти коя си? — питам аз. — Какво искаш?

Тя едва ме поглежда. Вместо това коленичи до Тзеин.

— Моля те! — Пулсът в гърдите ми се забързва. — Той е невинен. Не го наранявай.

Зу затваря очи и слага малките си ръце върху превръзката на главата му. От дланта й се излъчва мека оранжева светлина и дъхът ми спира. Отначало е слаба, но става все по-ярка и по-ярка и топлина изпълва палатката. Светлината от ръцете й се разширява, докато опасва цялата глава на Тзеин.

Магия…

Обзема ме същото страхопочитание като в деня, когато светлина излезе от ръцете на Бинта. И магията на Зу е красива като тази на Бинта, съвсем различна от ужасите, в които баща ни искаше да вярваме. Но как го прави тя? Как магията е станала толкова силна толкова бързо? Сигурно е била бебе по време на Нападението. Къде е научила заклинанието, което шепне сега?

— Какво правиш с него?

Зу не отговаря, стиснала е зъби. По слепоочията й се появяват капки пот. Ръката й трепери съвсем леко. Кожата на Тзеин се изпълва със светлина, докато видимите наранявания по нея изтъняват и изчезват. Насиняванията избледняват напълно и той отново се превръща в хубавото момче, което се биеше до мен.

— Благодаря на небесата!

Тялото ми се отпуска, когато Тзеин изсумтява — първият звук, който издава, откакто ни отвлякоха. Въпреки че остава в безсъзнание, все пак се размърдва леко.

— Ти Изцелител ли си?

Зу ме поглежда, но сякаш не ме вижда. Съсредоточава се върху одраскванията по кожата ми, като че ли търси още нещо, което да оправи. Сякаш нуждата да лекува не е само в магията, а и в сърцето й.

— Моля те — опитвам още веднъж. — Ние не сме ваши врагове.

— И все пак сте взели нашия свитък.

Нашия? Съсредоточавам се върху думата. Не може да е съвпадение, че тя, Куаме и Фолаке са магове. Сигурно отвън има още.

— Не бяхме сами. Момичето, което Куаме не можа да хване, е маг, могъщ Жътвар. Бяхме в Кандомбле. Един сентаро ни разкри тайните на свитъка…

— Лъжеш. — Зу скръства ръце. — Косидан като тебе никога не може да се срещне със сентаро. Кои сте всъщност? Къде е останалата част от армията?

— Казвам ти истината. — Раменете ми се отпускат. — Точно както я казах и на Куаме. Щом нито един от вас не ми вярва, няма какво повече да направя.

Зу въздиша и изважда свитъка от кафтана си. Докато го развива, изражението й омеква. Залива я вълна от тъга.

— Последния път, когато видях това, се криех под една рибарска лодка. Бях принудена да седя и да гледам как стражите посичат сестрите ми.

Небеса…

Зу говори провлечено като хората от изток. Сигурно е била в Уари, когато Каея е намерила свитъка. Адмиралът си мислеше, че е убила всички нови магове, но Зу, Куаме и Фолаке сигурно са намерили начин да оцелеят.

— Толкова съжалявам — прошепвам аз. — Не мога да си представя какво е било.

Зу мълчи един дълъг миг. Наляга я умора, която я прави да изглежда много по-възрастна от годините й.

— Била съм бебе, когато е станало Нападението. Дори не си спомням как изглеждат родителите ми. Спомням си само, че се страхувах. — Зу се навежда надолу, прокарвайки пръсти през тревата в краката й. — Винаги съм се чудила какво е да живееш със спомена за нещо толкова ужасно. Вече не е нужно да си го представям.

Пред мен се появява лицето на Бинта — слънчевата й усмивка, ослепителната й светлина. За миг образът грее в цялата й предишна красота. След това се удавя в кръвта й.

— Ти си благородничка. — Зу става и тръгва към мен и в очите й грее нова светлина. — Направо мога да го помириша в теб. Няма да позволя на монархията ви да ни унищожи.

— Аз съм на ваша страна — поклащам глава. — Освободи ме и ще ти го докажа. Свитъкът може да направи повече от това да върне магията на тези, които го докоснат. Има ритуал, с който да се върне магията в цялата ни земя.

— Виждам защо Куаме е толкова предпазлив. — Зу отстъпва назад. — Според него сте изпратени да проникнете при нас. Като слушам тези твои хитри лъжи, мисля, че може да е прав.

— Зу, моля те…

— Куаме! — Гласът й потреперва. Когато той влиза, тя стиска края на кафтана си. Той прокарва пръсти по острието на камата от кост и заплахата ясно личи в изражението на лицето му.

— Време ли е?

Зу кимва и брадичката й потреперва. Тя затваря очи и ги стиска силно.

— Съжалявам — прошепва. — Но трябва да се защитим.

— Излез — казва й Куаме. — Няма защо да гледаш това.

Зу изтрива сълзите си и излиза заднешком от палатката, хвърляйки ми един последен поглед. Когато вече я няма, Куаме застава пред мен.

— Надявам се, че си готова да говориш истината.