Деца от кръв и кости

Глава шестдесет и пета

Амари

Ще се получи.

В името на небесата, ще се получи.

Вкопчила съм се в тази малка надежда, докато двамата с Тзеин се промъкваме по уличките между ръждясалите сгради на Гомбе, криейки се в сенките и тъмнината.

Гомбе е град на желязо и леярни и фабриките му работят до късно през нощта. Построени от Споители преди Нападението, металните сгради се издигат и извиват в невъзможни форми.

За разлика от начина, по който са разделени класите в Лагос, Гомбе е разделен на четири части, като жилищните квартали са отделени от местата, където се произвежда желязото. През прашните прозорци се виждат божници, които се трудят.

— Чакай. — Тзеин ме дръпва назад, когато наблизо минава един патрул от въоръжени стражи. — Добре — прошепва той, когато отминават, но в очите му няма и следа от обичайната му решителност.

Ще се получи — повтарям си наум и ми се иска да можех да убедя и Тзеин. — Когато това приключи, Зели ще е в безопасност.

След време улиците с наблъскани една до друга фабрики преминават във високите железни куполи от централната част на града. Когато камбаните започват да бият, приключилите за деня работници се втурват около нас, всичките покрити с прах и изгаряния от метала. Следваме тълпата към музиката и барабаните, които ехтят в нощта. Мирисът на алкохол измества вонята на дима и пред нас се появяват няколко бара под малки ръждясали сводове.

— Той дали ще е тук? — питам аз, когато спираме пред една особено мърлява сграда, в която шумът е по-слаб от останалите.

— Най-вероятно. Миналата година, когато бях в Гомбе за Игрите на Ориша, Кеньон и отборът му ме водеха тук всяка вечер.

— Добре. — Успявам да се усмихна заради Тзеин. — Това е всичко, от което имаме нужда.

— Не бъди толкова сигурна. Дори и да го намерим, съмнявам се, че ще иска да ни помогне.

— Той е божник — стискам ръката на Тзеин. — Няма да има избор.

— Божниците рядко имат избор. — Тзеин чука с кокалчета по металната врата. — А когато имат, обикновено избират да се погрижат за себе си.

Преди да успея да отговоря, вратата се отваря съвсем малко. Сърдит глас излайва:

— Парола?

— Ло-иш.

— Тази е старата.

— О… — Тзеин замълчава, сякаш правилната дума може да се появи просто така, във въздуха. — Само тази знам.

— Паролата се променя на всяка четвърт луна, хлапе — свива рамене мъжът.

Бутам Тзеин настрани и се повдигам на пръсти, опитвайки се да стигна процепа.

— Не живеем в Гомбе, господине. Моля ви, помогнете ни.

Пазачът присвива очи и плюе през процепа. Аз се отдръпвам с отвращение.

— Никой не може да влезе без парола. И със сигурност не и някоя благородничка.

— Господине, моля ви…

Тзеин ме избутва настрани.

— Ако Кеньон е вътре, може ли само да му кажеш, че съм тук? Тзеин Адебола от Илорин.

Отворът се затваря с трясък. Втренчвам се отчаяно в метала. Ако не успеем да влезем, Зели е изгубена.

— Може ли да влезем от друго място? — питам аз.

— Не — изпъшква Тзеин. — Това така или иначе нямаше да проработи. Губим време. А докато стоим тук, Зел сигурно…

Гласът му секва и той затваря очи, опитвайки да се стегне. Разтварям пръстите на свитите му юмруци и протягам ръка, докосвайки страните му.

— Довери ми се, Тзеин. Няма да те разочаровам. Ако Кеньон го няма, ще намерим някой друг. Просто…

— Богове! — Вратата се отваря и се появява едър божник, чиито ръце са покрити със сложни татуировки. — Мисля, че дължа на Кани една златна монета.

Бялата му дълга коса на ситни къдрици е събрана на кок на върха на главата му. Той прегръща Тзеин, като по някакъв начин успява да обхване едрото му тяло.

— Човече, какво правиш тук? Планът е да бия отбора ти чак след две седмици.

Тзеин се разсмива принудено.

— Аз пък се тревожа за твоя отбор. Чух, че си си изкълчил коляното.

Кеньон вдига крачола на панталона си, откривайки метална скоба, стегната около бедрото му.

— Докторът казва, че ще се оправи преди квалификациите, но аз не се притеснявам. Мога да се справя с теб и насън. — Погледът му се премества върху мен и ме оглежда бавно и снизходително. — Кажи ми, че хубаво момиче като теб не е дошло тук само за да види как Тзеин губи.

Тзеин бута Кеньон и той се разсмива, обвивайки ръка около шията му. Учудвам се, че Кеньон не забелязва отчаянието на приятеля си.

— Той е читав, Ди — обръща се Кеньон към пазача на бара. — Имаш думата ми. Гарантирам за него.

Собственикът на сърдития глас наднича иззад вратата. Въпреки че изглежда малко над двадесетте, лицето му е покрито с белези.

— Дори и момичето? — кимва към мен.

Тзеин слага ръка върху моята и гарантира за мен:

— Няма проблем. Тя няма да каже нищо.

Ди се поколебава, но отстъпва назад и Кеньон ни въвежда вътре. Обаче въпреки това ме гледа ядосано, докато не се скривам от погледа му.

Когато влизаме в зле осветения бар, глухият звук на барабаните започва да отеква в кожата ми. Мястото е претъпкано и всички посетители са млади — никой не изглежда много по-възрастен от Кеньон или Тзеин.

Всички ту се скриват в сенките, ту излизат от тях, огрени от бледата потрепваща светлина на свещите, които осветяват белещата се боя и петната от ръжда, загрозяващи стените.

В далечния ъгъл двама мъже удрят тихо по меката повърхност на своите ашико[7], а трети — по дървените клавиши на балафон[8]. Свирят умело, изпълвайки пространството между железните стени с живи звуци.

— Какво е това място? — прошепвам на Тзеин.

Въпреки че никога не съм стъпвала в бар, скоро разбирам защо в този искат парола. Косата почти на всички клиенти грее в бяло, създавайки едно море, преливащо от божници. Малкото косидани, които са успели да влязат, видимо са свързани с божниците, които явно са в свои води. Различни двойки седят хванати за ръка и си разменят целувки, притискайки бедра един в друг.

— Казва се тожу — отговаря той. — Божниците ги създадоха преди няколко години. Има такива в повечето градове и са от малкото места, където те могат да се събират на спокойствие.

Изведнъж разбирам враждебността на пазача. Мога само да си представя колко бързо стражите могат да разпръснат едно такова събиране.

— Играя с тези хора от години — прошепва Тзеин, докато Кеньон ни води към маса в задната част на бара. — Лоялни са, но са предпазливи. Остави ме аз да говоря. Това ще ги накара да се отпуснат.

— Нямаме време за отпускане — отговарям също шепнешком. — Ако не дойдат да се бият…

— Няма да има битка, ако не ги убедя да се съгласят. — Тзеин ме бутва леко. — Знам, че имаме малко време, но с тях трябва да действаме бавно…

— Тзеин!

Когато стигаме до една маса с четирима божници, които вероятно са от отбора по агбьон на Кеньон, ни посреща хор от развълнувани възгласи. Всеки от играчите сякаш е по-едър от другия. Дори и момичетата близначки, които Тзеин нарича Имани и Кани, са високи почти колкото него.

Появяването на Тзеин извиква смях и радостни усмивки сред тях. Те стават, пляскат го по ръката, тупат го по гърба, удрят юмруци в неговия, шегуват се за предстоящия турнир по агбьон. Инструкциите на Тзеин да действаме бавно жужат в главата ми, но приятелите му са така погълнати от състезанията, че няма как да разбират, че светът на Тзеин се разпада.

— Имаме нужда от помощта ви — намесвам се аз, надвиквайки шума, и това е първото изречение, което успявам да изрека.

Отборът замълчава и всички се втренчват в мен, сякаш едва сега ме забелязват.

Кеньон отпива от оранжевата си напитка и се обръща към Тзеин:

— Казвай. Какво ти трябва?

Те седят мълчаливо, докато Тзеин обяснява затрудненото ни положение, и съвсем притихват, когато започва да разказва за унищожаването на селището на божниците. Разказва им всичко от появата на свитъка до предстоящия ритуал и завършва с пленяването на Зели.

— Слънцестоенето е след два дни — добавям аз. — Ако искаме да стигнем навреме, трябва да действаме бързо.

— По дяволите! — въздиша Ифе, чиято обръсната глава отразява светлината на свещите. — Съжалявам. Но ако е там, няма как да я измъкнем.

— Трябва да има нещо, което можем да направим. Ти например? — сочи Тзеин към Феми, широкоплещест божник с къса брада, която покрива почти цялото му лице. — Баща ти не може ли да помогне? Не подкупва ли стражите?

Лицето на Феми потъмнява. Без да каже нищо, той се дърпа назад и се изправя толкова бързо, че едва не преобръща масата.

— Отведоха баща му преди няколко луни — понижава глас Кани. — Започна като някакво объркване с данъците, но…

— След три дни намерили трупа му — довършва Имани.

Небеса! Гледам след Феми, който си пробива път през тълпата. Още една жертва на властта на баща ми. Още една причина да действаме веднага.

Тзеин клюмва. Протяга се и сграбчва нечия метална чаша толкова силно, че тя се огъва под пръстите му.

— Това не е краят — обаждам се аз. — Ако не можем да влезем с подкуп, можем да ги нападнем и да я измъкнем.

Кеньон изсумтява и отпива още една голяма глътка от напитката си.

— Ние сме едри, не глупави.

— И какво е глупавото тук? Нямате нужда от големината, трябва ви само магията ви!

При думата „магия“ цялата маса замръзва, сякаш съм изрекла грозна обида. Всички се споглеждат, но Кеньон мята остър поглед към мен.

— Ние нямаме магия.

— Все още не. — Изваждам свитъка от торбата си. — Но ние можем да ви я върнем. Крепостта е построена да удържа на хора, не на магия.

Очаквам поне един от тях да погледне свитъка отблизо, но всички го гледат като фитил, който всеки момент ще пламне. Кеньон отстъпва назад от масата.

— Време е да си тръгваш.

Имани и Кани веднага стават и ме сграбчват от двете страни.

— Ей! — изкрещява Тзеин.

Той се бори с Ифе и Кеньон, които го задържат.

— Пуснете ме!

Всички в бара млъкват, за да не пропуснат забавлението. Въпреки че ритам и викам, момичетата не проявяват милост, а се втурват към вратата сякаш животът им зависи от това. Но докато Имани диша накъсано и с хриптене, а Кани ме стиска по-здраво, аз разбирам.

Те не са гневни…

Изплашени са.

Измъквам се от ръцете им с хватка, на която ме научи Инан преди много луни. Сграбчвам дръжката на меча си и го изваждам със замах.

— Не съм дошла да ви навредя — изричам тихо. — Единственото ми желание е да върна магията ви.

— Коя си ти, по дяволите? — пита Имани.

Тзеин най-после се измъква от Кеньон и Ифе и си проправя път през божниците и близначките, за да стигне до мен.

— Тя е с мен. — Той принуждава Имани да се отдръпне. — Това е всичко, което трябва да знаете.

— Всичко е наред.

Излизам от сянката му и безопасността на покровителството му. Всички погледи в бара ме пронизват, но за първи път аз не се свивам. Представям си майка ми пред тълпа от олойе, способна да привлече вниманието на цяла стая само с едно повдигане на веждата. Сега трябва да почерпя от тази сила.

— Аз съм принцеса Амари, дъщеря на крал Саран и… — Въпреки че устните ми никога не са изричали тези думи, в момента разбирам, че нямам друг избор. Не мога да позволя редът на наследяването на трона да ми попречи. — И бъдеща кралица на Ориша.

Тзеин повдига учудено вежди, но не си позволява да остане в шок дълго време. В бара избухва неконтролируемо бърборене, което продължава цяла вечност. Накрая Тзеин успява да накара тълпата да замълчи.

— Преди единадесет години моят баща ви отне магията. Ако не действаме веднага, ще изгубим единствения шанс да я върнем.

Оглеждам бара, очаквайки някой да възрази или отново да се опита да ме изхвърли. Неколцина си тръгват, но повечето остават, жадни да научат още.

Разгъвам свитъка и го вдигам, за да видят древните символи. Един мъж се навежда да го докосне и изохква, когато от ръцете му във въздуха се изстрелва светлина. Това случайно докосване ми дава всички доказателства, от които имам нужда.

— Съществува свещен ритуал, който ще възстанови връзката ви с боговете. Ако аз и приятелите ми не го извършим по време на стогодишното слънцестоене, магията ще изчезне завинаги. — И баща ми ще се втурне по улиците и отново ще избива хората ви. Ще ви пронизва в сърцата. Ще ви убива, както уби моята приятелка.

Оглеждам стаята, задържайки поглед на всеки присъстващ.

— На риск е изложена не само магията ви. Заплашено е самото ви съществуване. — Мърморенето продължава, докато някой от тълпата извиква:

— Какво трябва да направим?

Пристъпвам напред, прибирам меча в ножницата и вдигам брадичка.

— В крепостта на стражите край Гомбе е затворено едно момиче. Тя е ключът. Имам нужда от магията ви, за да я освободим. Ако спасите нея, ще спасите и себе си.

В стаята настъпва тишина за един дълъг миг. Всички стоят неподвижни. Кеньон се обляга назад и кръстосва ръце с изражение, което не мога да разгадая.

— Дори и да искаме да помогнем, магията, която ще ни даде този свитък, няма да е достатъчна.

— Не се тревожете. — Бъркам в кожената торба на Зели и изваждам слънчевия камък. — Ако се съгласите да помогнете, аз ще се погрижа за това.