Деца от кръв и кости

Глава шестнадесета

Инан

Когато се втурваме в Сокото, тишина увисва във въздуха. Не ми трябва много време да разбера защо.

Ние сме единствените стражи наоколо.

— Къде са патрулите? — прошепвам на Каея.

Тишината е оглушителна. Сякаш хората тук никога не са виждали знака на Ориша. Само небесата знаят какво би направил баща ми, ако станеше свидетел на тази пълна липса на уважение.

Слизаме от животните край едно езеро, което е толкова чисто, че околните дървета се отразяват в него като в огледало. Лула изскърцва със зъби към група деца. Те побягват, докато тя пие вода.

— Не изпращаме стражи в селища на пътуващи — отговаря Каея. — Ще бъде разхищение, защото жителите се сменят на няколко дни.

Тя разкопчава шлема си и вятърът развява косата й. Скалпът ме сърби да направя същото.

Намери я. Вдишвам чистия хладен въздух. За разлика от горещината и смога в Лагос, малкото селище е чисто. Освежаващо. Хладният полъх притъпява горенето в гърдите ми, докато се опитвам да овладея проклятието си, но пулсът ми се ускорява, като съзирам божниците, които ни заобикалят. Толкова се бях съсредоточил в мисълта как ще я унищожа.

Изобщо не помислих как тя може да унищожи мен.

Стискам дръжката на меча, докато очите ми пробягват от божник на божник. Все още не съм видял магията на момичето. Как ще се защитавам, когато ме нападне?

Ами ако се бие с думи? Удря ме вълна на ужас, магията в мен се изостря. Трябва само да посочи към шлема ми и да разкрие проклятието, скрито под него. Каея ще види бялата ми ивица. Тайната ми ще излезе наяве и всички ще я видят…

Съсредоточи се, Инан. Затварям очи и стискам силно топлата пионка. Не може да се разсейвам така. Трябва да изпълня дълга си. Ориша е под заплаха.

Докато броя и числата възстановяват реда в главата ми, посягам към дръжката на ножа за хвърляне. Независимо от магията й едно правилно хвърляне ще я обезоръжи. Острието ще разреже плътта й.

Но въпреки маневрите и плановете ми става ясно, че момичето не е тук. Сребристите й очи не са сред втренчените в мен божници.

Отпускам ножа, докато нещо в гърдите ми, което не мога да определя, някак издиша. Просмуква се като разочарование.

Прилича на облекчение.

— Вземете това — нарежда Каея и подава на всеки от десетте войници руло от пергамент, на който е нарисувано лицето на момичето със самодоволно изражение. — Разберете дали някой е виждал нея или леонерата й, те обикновено не се срещат толкова близо до бреговете ни.

После се обръща към мен с решително свити устни:

— Ние ще разпитаме търговците. Ако наистина са дошли на юг, това ще е първото място, където ще се запасят с провизии.

Кимвам и се опитвам да се успокоя, но близостта на Каея прави това невъзможно. И най-малкото движение привлича погледа й, всеки звук направо кара ушите й да помръдват.

Докато вървя след нея, напрежението от потискането на силата ми нараства с всяка крачка. Желязото по униформата ми започва да тежи като олово. Въпреки че вървим бавно, не мога да се движа наравно с адмирала. Започвам да изоставам. Привеждам се, обхващам с ръце коленете си. Трябва само да си поема…

— Какво правиш?

Стряскам се, но не обръщам внимание как магията в мен се надига при острата нотка в гласа на Каея.

— П-палатките — посочвам към естествените заслони пред мен. — Оглеждах ги. — За разлика от металните пръти и кожите, с които ние правим палатките си, тези са направени от клони и са покрити с мъх. Всъщност в структурата им има някакъв странен професионализъм. Техники, които армията би могла да възприеме.

— Не е време за груба архитектура — присвива очи Каея. — Съсредоточи се в задачата.

Тя се завърта на пета и тръгва още по-бързо, след като съм изгубил времето й. Втурвам се след нея, но когато приближаваме до каруците и фургоните, една едра жена улавя погледа ми. За разлика от останалите лагеруващи, тя не ни гледа втренчено. Тя изобщо не ни гледа. Вниманието й е насочено към един вързоп от одеяло, който притиска към гърдите си.

Като потискано кихане проклятието ми изскача на повърхността. Чувствата на жената ме удрят като плесница в лицето — искри от гняв, приглушени проблясъци на страх. Но над всичко това гори желанието да защитава, ръмжейки като снежна леопанера, която пази единственото си малко. Не разбирам защо, докато вързопът, притиснат към гърдите й, не се разплаква.

Дете…

Очите ми преминават по кафеникавата кожа на жената и стигат до грапавия камък, който стиска в ръка. Ужасът й се втурва през костите ми, но непоклатимата й решителност гори още по-силно.

— Инан!

Съсредоточавам се мигновено — правя го винаги когато Каея извика името ми. Но щом стигаме до фургоните на търговците, хвърлям поглед назад към жената, потискайки проклятието си, въпреки начина, по който то кара стомаха ми да гори. От какво се страхува? И защо ще искам детето й?

— Чакай! — спирам Каея, докато минаваме покрай фургона на един търговец с две впрегнати еднороги гепардери.

Петнистите същества ме гледат с оранжевите си очи. Остри зъби надничат иззад очертаните им с черно устни.

— Какво?

Тюркоазен облак виси около вратата, по-голям от онези, които се бяха появявали досега.

— Тук има много разнообразни неща. — Опитвам се да запазя тона си безгрижен, докато се приближаваме.

И миризмата на солено море от душата на момичето.

Въпреки че се съпротивявам на магията си, когато минавам през облака, мирисът й ме обгръща. Божницата се появява в главата ми напълно оформена, с тъмната си кожа, почти блестяща на слънцето на Сокото.

Образът е пред мен само за миг, но дори и само едно потрепване кара стомахът ми да се преобръща. Магията се храни като паразит с кръвта ми. Влизам през вратата на фургона, оправяйки шлема си.

— Заповядайте, заповядайте.

Широката усмивка на възрастния търговец се разтича по тъмнокожото му лице като мокра боя. Той става, опирайки се на стената на фургона.

— Виждал ли си това момиче? — бута пергамента в лицето му Каея.

Търговецът присвива очи и избърсва очилата си в ризата. Бавно. Печели време. Взима листа.

— Не мога да кажа, че съм я виждал.

По челото му избиват капчици пот. Поглеждам към Каея — тя също е забелязала.

Няма нужда от магия, за да се види, че глупакът лъже.

Обикалям малкия фургон, ровя и премествам неща, за да предизвикам реакцията му. Забелязвам бутилка с формата на капка, пълна с черна боя, и я пъхвам в джоба си.

Известно време търговецът стои неподвижно. Прекалено неподвижно за човек, който няма какво да крие. Когато приближавам до един сандък, той видимо се напряга, затова ритам с крак. Разхвърчават се дървени тресчици. Открива се железен сейф.

— Недейте…

Каея блъска търговеца до стената, претърсва го и ми подхвърля връзка ключове. Пробвам всеки от тях в ключалката на сейфа. Как се осмелява да ме лъже!

Когато намирам точния ключ, вдигам капака със замах, очаквайки да открия някакви улики. Но виждам камъните от украшението за глава на Амари. Дъхът секва в гърлото ми.

Гледката ме връща назад във времето, когато двамата бяхме деца. В деня, когато за първи път си сложи това. Деня, когато я нараних…

Увивам се в завесите на дворцовата болница. Трудно ми е да заглуша виковете си. Докато се крия, докторът, който се грижи за раните на Амари, оголва гърба й. Когато виждам разреза от меча, стомахът ми се свива. Червен и кървящ, разрезът минава по гръбнака й. С всяка секунда изтича все повече и повече кръв.

— Съжалявам — плача в завесите, потрепервайки всеки път, когато иглата на доктора я кара да крещи. — Съжалявам — жадувам да изкрещя. — Обещавам, че никога вече няма да те нараня!

Но от устата ми не излиза нищо.

Тя лежи на леглото. И пищи.

Моли се агонията да свърши.

След часове Амари лежи вцепенена. Толкова изтощена, че не може дори да говори. Докато охка, прислужницата й Бинта се вмъква в леглото й. Прошепва й нещо, което незнайно как кара Амари да се усмихне.

Слушам и наблюдавам внимателно. Бинта успокоява сестра ми, както никой от нас не може. Тя й пее с мелодичния си глас и когато Амари заспива, Бинта взима старата нащърбена тиара на майка ни и я слага на главата на Амари…

Нямаше ден, в който Амари да не я носи. Единствената битка с майка ни, която успя да спечели. Само горилион можеше да откъсне това украшение от главата й.

За да е тук тиарата сега, сестра ми трябва да е мъртва.

Бутам Каея настрани и допирам острието на меча си в гърлото на търговеца.

— Инан…

Правя знак с ръка на Каея да мълчи. Това не е моментът за спазване на ранг или за предпазливост.

— Откъде имаш това?

— Момичето ми го даде! — изхриптява търговецът. — Вчера!

Сграбчвам пергамента.

— Тя ли?

— Не — поклаща глава търговецът. — И тя беше тук, но другото момиче ми го даде. Имаше бакърена кожа. Светли очи — като твоите!

Амари.

Това значи, че още е жива.

— Какво купиха? — прекъсва ни Каея.

— Меч… няколко манерки… изглежда, се готвеха за път, сякаш отиваха в джунглата.

Очите на Каея се отварят широко. Тя изтръгва пергамента от ръцете ми.

— Сигурно към храма. Кандомбле.

— Колко е далече оттук?

— Един ден езда, но…

— Да тръгваме. — Грабвам украшението и се втурвам към вратата. — Ако яздим бързо, ще ги настигнем.

— Чакай! — извиква Каея. — Какво ще правим с него?

— Моля ви! — разтреперва се търговецът. — Не знаех, че е откраднато! Плащам си данъците навреме! Верен съм на краля!

Колебая се, втренчен в жалкия човек.

Знам какво трябва да кажа.

Знам какво би направил баща ми.

— Инан? — пита Каея и слага ръка на меча си.

Трябва да дам заповедта. Не може да проявявам слабост. Дългът преди всичко.

— Моля ви! — моли се търговецът, виждайки колебанието ми. — Вземете фургона ми. Вземете всичко, което имам…

— Той е видял прекалено много… — намесва се Каея.

— Просто спри за малко — изсъсквам аз, а пулсът блъска в ушите ми.

Изгорелите трупове от Илорин се появяват пред очите ми.

Опърлената плът. Разплаканото дете.

Направи го — убеждавам себе си. — Едно кралство струва повече от един живот.

Но вече е пролята прекалено много кръв. И толкова много от нея от моите ръце…

Преди да успея да кажа каквото и да било, търговецът се втурва към вратата. Едната му ръка стига до нея. Алено избухва във въздуха.

По гърдите ми пръска кръв.

Търговецът пада на земята със силно тупване.

От шията му стърчи ножът на Каея.

След едно треперещо поемане на въздух търговецът кърви мълчаливо. Каея ме гледа, докато се навежда и взима ножа си, сякаш отскубва прекрасна роза от градината.

— Не трябва да проявяваш снизходителност към онези, които застават на пътя ти, Инан. — Каея прескача трупа, бършейки ножа си. — Особено онези, които знаят прекалено много.