Деца от кръв и кости

Глава тридесет и седма

Амари

Въпреки всичките години, през които съм се била с брат си, като го гледам сега, сякаш гледам непознат. Макар и по-бавни от обикновено, ударите му са безмилостни, подхранвани от яростен гняв, който не мога да разбера. Двамата със Зели си разменят удари и битката им протича с постоянното дрънчене на неговия меч и нейния жезъл. Когато боят им ги отвежда по-навътре в гората, ние с Тзеин се втурваме след тях.

— Добре ли си?

Жадувам да отговоря „да“, но докато гледам Инан, сърцето ми се къса. След толкова време е така близо до това да постъпи правилно.

— Ще се убият един друг — прошепвам аз, потрепервайки при пълните им с омраза удари.

— Не — поклаща глава Тзеин. — Зели ще го убие.

Замълчавам, наблюдавайки движенията на Зели, силни и точни, удари на боец. Но тя не се опитва да го повали — бие се, за да го унищожи.

— Трябва да спрем това!

Затичвам се напред, без да обръщам внимание на молбите на Тзеин да се върна. Боят отвежда Зели и Инан надолу по хълма и по-навътре в гората. Тичам към тях, но колкото повече се приближавам, толкова повече се чудя какво мога да направя. Дали да разтворя оръжието си, или да остана беззащитна и да застана между тях? Двамата се нападат с такава ярост, че едва ли който и да е от двата ми плана ще ги принуди да се поколебаят.

Но докато тичам, ме разсейва нов проблем — тежестта на скритите погледи. Това е тежест, която бих усетила навсякъде, тежест, с която съм живяла непрестанно зад стените на двореца.

Усещането се засилва и аз спирам, търсейки източника му. Дали Инан води войниците? Обикновено не се бие сам. Ако армията се приближава, може да сме в по-голяма опасност, отколкото мислех.

Но знакът на Ориша не се появява. Вместо това над главите ни изшумоляват листа. Преди да извадя оръжието си, във въздуха изсвистява камшичен удар…

Найла се строполява на земята, скимтейки, а около краката и муцуната й е стегнато дебело ласо. Завъртам се, когато една мрежа се спуска върху масивното й тяло, залавяйки я с лекотата на опитен бракониер. Ревът на заловеното животно преминава в изплашено скимтене, докато тя напразно се бори да се освободи. И изведнъж млъква безпомощно, а от гората се появяват петима войници и я повличат нанякъде.

— Найла! — Тзеин хуква, размахал ножа си.

Затичва се с впечатляваща бързина, готов да нанася удари… Но се търкулва на земята като камък със завързани китки и глезени. Ловджийският нож пада от ръката му, когато една мрежа полита и го хваща в капан като дива котка.

— Не!

Затичвам се след него, вдигнала своя меч, а сърцето ми бие лудо. Отбягвам с лекота едно хвърчащо ласо, но когато отново се появяват петимата, които отмъкнаха Найла, не знам накъде да се обърна. Те ту се появяват от сенките, ту отново се скриват, маскирани са и облечени в черно. За кратки мигове виждам малките им кръгли очи. Не са войници…

Но ако не са от стражите на Инан, кои са тогава? Защо ни нападат? Какво искат?

Замахвам към първия, който се приближава, и се навеждам, за да избегна атаката на друг. Всеки удар е загуба на ценно време, което Тзеин и Найла нямат.

— Тзеин! — викам след него, докато от тъмнината се появяват още маскирани хора и го повличат нанякъде. Той се бори в мрежата с всички сили, но получава един бърз удар по главата и тялото му се отпуска.

— Тзеин!

Замахвам с меча си към един нападател, който се хвърля към мен, но ударът ми е с един миг закъснение. Маскираният мъж сграбчва ръката ми и ме обезоръжава. Друг връзва прогизнал парцал на лицето ми.

Острата му миризма ме изгаря и пари нетърпимо, докато светът потъва в мрак.