Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и първа

Инан

Протягам се и сграбчвам ръцете й точно навреме.

Тя се вцепенява, когато я издърпвам да се изправи.

В момента, когато докосвам кожата й, магията ми зажужава, заплашвайки отново да ме потопи в спомените на момичето. Стискам зъби и я блъскам надолу. Само небесата знаят какво ще се случи, ако отново се изгубя в главата й.

— Пусни ме — гневи се тя.

Гласът й. Той все още носи яростта и свирепостта от по-рано. Няма никаква представа, че вече съм видял спомените й.

Сега я виждам.

Не мога да се спра и я изпивам с очи — всяка извивка, всяка линия. Белегът по рождение във формата на полумесец на шията й. Белите петънца, плуващи в среброто на очите й.

— Пусни ме — повтаря още по-яростно.

Насочва коляно към слабините ми и аз отскачам назад точно навреме.

— Чакай.

Опитвам се да говоря разумно с нея, но след маскирания човек гневът й е намерил друг отдушник. Пръстите й се стягат около грубия нож. Тя се надига назад, за да нападне.

— Ей… Зел.

Думата се появява в главата ми. Груб глас. Гласът на брат й.

Тзеин я нарича Зел.

— Зел, спри!

Усещам името странно на устните си, но тя замръзва на място, омагьосана от прозвучаването на името, с което я нарича Тзеин. Свъсва вежди, обзета от болка. Точно както се бяха свили, когато стражите отведоха майка й.

— Успокой се. — Отпускам хватката си. Малка проява на вяра. — Трябва да спреш. Ще убиеш единствения ни възможен източник на информация.

Тя се втренчва в мен. Сълзи капят през тъмните й мигли и се стичат по бузите й. Нов поток от болезнени спомени се появява на повърхността. Трябва да се стегна, за да ги пропъдя.

— „Наш“ източник? — пита Зели.

Думата звучи още по-странно от нейните уста. Не трябва да имаме нищо наше. Дори не трябва да сме „ние“.

Убий я. Убий магията.

Преди всичко беше толкова просто. Това, което баща ми искаше. Това, което вече беше направил. Но маговете, висящи от дървото, вече са като рана в душата ми.

Просто едно от безкрайните престъпления в Ориша.

Докато гледам Зели, най-после получавам отговора на въпроса, който се страхувах да задам. Не мога да бъда като баща си. Няма да бъда такъв крал.

Пускам ръцете й, но вътре в себе си пускам много повече. Тактиките на баща ми. Неговата Ориша. Всичко, което сега разбирам, че не искам да бъда.

Дългът ми винаги е бил към кралството ми, но трябва бъде за една по-добра Ориша. Една нова Ориша.

Земя, където принцът и магът могат да живеят заедно. Земя, където дори аз и Зели можем да сме „ние“.

Ако наистина изпълня дълга си към своето кралство, това ще е Ориша, която трябва да ръководя.

— Нашият източник — повтарям аз, опитвайки се да звуча уверено. — Имаме нужда един от друг. Те отвлякоха и Амари.

Очите й ме гледат изпитателно. С надежда. И в същото време тя се бори с тази надежда.

— Преди десет минути беше насочил меча си към Амари. Просто искаш свитъка.

— Ти виждаш ли свитъка?

Зели се оглежда към мястото, където бе хвърлила кожената си торба, преди да започнем да се бием, но дори и когато я вижда, погледът й помръква. Отвлякоха брат й. Найла, съюзницата й. Оказва се, че и свитъкът, който и двамата искаме, е изчезнал.

— Няма значение дали искам сестра си или свитъка. Онези хора взеха и двете. Така че засега интересите ни съвпадат.

— Нямам нужда от теб — присвива очи Зели. — Ще ги открия сама.

Но по кожата й се стича страх като пот. Страхът да остане сама.

— Без мен щеше да си омотана в мрежа. Единственият ти източник на информация щеше да е мъртъв. Наистина ли мислиш, че можеш да се справиш с тези бойци без помощта ми?

Чакам да кимне. Тя само ме гледа гневно.

— Ще приема този рядък случай на мълчание от твоя страна за «не».

Гледа втренчено ножа в ръката си.

— Ако ми дадеш повод да те убия…

— Забавно е как си мислиш, че би могла.

Стоим един срещу друг, сякаш все още се бием, невидим жезъл, притиснат в невидим меч. Но когато вече не може да се съпротивява, Зели отново се приближава към младежа, чиято кръв изтича.

— Добре, малък принце, какво ще правим сега?

Кръвта ми кипва, когато ме нарича така, но се насилвам да не обръщам внимание. Новата Ориша трябва да започне отнякъде.

— Изправи го.

— Защо?

— В името на небесата, просто го направи.

Тя повдига непокорно вежда, но издърпва горкия негодник да се изправи. Клепачите му потрепват леко и той изохква. Пристъпвам по-близо и между нас припламва неловка топлина.

Оглеждам маскирания човек. Двете ръце счупени. Повече рани, отколкото мога да преброя. Виси в ръцете й като парцалена кукла.

Ще имаме късмет, ако не умре от загуба на кръв.

— Чуй ме — сграбчвам брадичката му и го принуждавам да ме погледне в очите. — Ако искаш да живееш, съветвам те да започнеш да говориш. Къде ги отведоха?