Деца от кръв и кости

Глава двадесет и девета

Зели

Не…

Броя отново и отново, очаквайки някой да обяви, че е станала грешка. Не можем да се справим с двадесет и девет кораба. Планът ни едва щеше да издържи при десет!

— Тзеин! — изпищявам аз и изтичвам при него, издавайки страха си. — Не мога да го направя! Не мога да унищожа всичките!

След мен идва и Амари, която трепери толкова силно, че едва не пада на палубата. Екипажът се приближава след нея, засипвайки Тзеин с безкрайни въпроси. Ние се тълпим около него, а очите му се изпълват с ужас, без да могат да се фокусират върху каквото и да е. Но след това челюстта му се стяга. Той затваря очи.

— Тишина!

Гласът му прогърмява сред цялата лудост и виковете ни замлъкват. Наблюдаваме го как оглежда арената, докато говорителят настървява тълпата.

— Аби, поеми кораба вляво. Деле, ти онзи вдясно. Съюзете се с екипажите. Кажете им, че ще оцелеем по-дълго, ако се целим в по-далечните кораби.

— Ами ако…

— Тръгвайте! — заповядва Тзеин, прекъсвайки възраженията им, и братът и сестрата хукват. — Гребци — продължава той, — нов план. Вие оставате наполовина. Движете кораба. Няма да развиваме голяма скорост, но сме мъртви, ако стоим на едно място.

Половината работници се втурват и заемат позиции до дървените весла. Тзеин се обръща към нас и шампионът от състезанията по агбьон отново е жив в очите му.

— Останалите, идете при оръдията и се целете в корабите отпред. Искам непрекъснат огън от оръдията. Но бъдете пестеливи, защото барутът няма да стигне до безкрайност.

— А тайното оръжие? — пита Баако, най-силният от екипажа.

Спокойствието, което бях изпитала за един кратък миг под ръководството на Тзеин, се изпарява. Гърдите ми се стягат толкова силно, че ме пронизва остра болка.

Оръжието не е готово. Ако се надявате на него, ще умрете — иска ми се да извикам.

В този момент виждам всичко — Тзеин крещи над водата, а аз задържам дъха си, опитвайки се да избутам магията си навън. Не съм маг, какъвто беше мама. Ами ако не успея да съм Жътварят, от когото имат нужда?

— То е под контрол — уверява го Тзеин. — Вие се постарайте да останем живи достатъчно дълго, за да го използваме.

— Кой е готов… за най-великата битка?

Тълпата реве в отговор на насърчителните викове на говорителя. Крясъците им заглушават гласа му, макар да идва през усилваща тръба. Стискам ръката на Тзеин, докато екипажът заема местата си. Гърлото ми е толкова пресъхнало, че ми е трудно да говоря.

— Какъв е планът?

— Същият като стария. Само трябва да унищожим повече кораби.

— Тзеин…

— Погледни ме. — Той слага ръце на раменете ми. — Мама беше най-могъщият Жътвар, когото съм виждал. Ти си нейна дъщеря. Знам, че можеш да го направиш.

Гърдите ме стягат, но не знам дали е от страх или нещо друго.

— Просто опитай. — Той стиска раменете ми. — Дори и един съживен ще помогне.

— Десет… девет… осем… седем…

— Остани жива! — извиква той и застава до боеприпасите.

— Шест… пет… четири… три…

Тичам към перилата на кораба, а виковете стават оглушителни.

— Две…

Вече няма връщане назад. Или ще вземем камъка…

— Едно!

… или ще умрем, докато се опитваме да го направим.

Рогът изсвирва и аз скачам през борда, забивайки се в топлата вода със страшна скорост.

Първите оръдия стрелят.

През водата преминават вибрации и започват да пъплят вътре в мен. Духове на мъртви охлаждат водата наоколо — току-що убити в днешната касапница.

Добре — мисля си аз, спомняйки си оживялата Миноли. Когато духовете приближават, кожата ми настръхва, езикът ми се извива при вкуса на кръвта, въпреки че държа устата си затворена. Духовете отчаяно искат да ме докоснат, да намерят начин да се върнат към живота. Това е моментът.

Еми ауьон ти оти сун, мо ке пе йин ни они…

Чакам съживените да се надигнат от водата пред мен, но от ръцете ми се отделят само няколко балончета. Опитвам отново, черпейки от енергията на мъртвите, но колкото и да се съсредоточавам, не се появяват никакви върнати към живота.

Проклятие! Въздухът в гърлото ми започва да свършва, ставайки все по-малко с ускоряването на пулса ми. Не мога да го направя. Не мога да спася всички ни…

Отгоре прогърмява тътен.

Завъртам се и виждам как съседният кораб потъва. Започват да се сипят трупове и парчета дърво. Водата наоколо почервенява. Едно окървавено тяло пада край мен по пътя си към дъното.

Богове…

Ужас изпълва гърдите ми.

Едно гюле малко по-надясно, и това можеше да е Тзеин.

Хайде — насърчавам себе си, докато в дробовете ми остава все по-малко въздух. Нямам време за провали. Магията ми трябва сега.

Оя, моля те! Молитвата ми изглежда странна, като наполовина научен и напълно забравен език. Но след пробуждането ми връзката ни трябва да е по-силна от всякога. Ако я повикам, тя трябва да отговори.

Помогни ми. Насочи ме. Дай ми силата си. Нека защитя брат си и освободя духовете, затворени в това място.

Затварям очи, събирайки енергията на мъртвите в костите си. Разучих заклинанието. Мога да го направя.

Мога да бъда Жътвар.

— Еми ауьон ти о ти сун…

Бледолилава светлина грейва в ръцете ми. По вените ми тръгва силна топлина. Заклинанието отваря духовните ми пътеки и аше тръгва по вените ми. Първият дух се надига през тялото ми, готов да отмъщава. За разлика от Миноли, единственото, което знам за този съживен, е смъртта му — стомахът ме боли от удара на гюлето, което го бе разкъсало.

Когато свършвам заклинанието, първият съживен се понася пред мен — истински водовъртеж от жажда за мъст и балончета кръв. Той приема формата на човек, тялото му е изваяно от водата. Въпреки че изражението му е скрито от балончетата, аз усещам войнствената решителност на духа. Мой собствен войник. Първият в армията на мъртвите.

За един съвсем кратък миг тържество заглушава изтощението в мускулите ми. Направих го! Аз съм Жътвар. Истинска сестра на Оя.

За миг ме сепва тъга. Само ако мама можеше да ме види сега!

Но пак мога да извърша нещо в чест на нейния дух.

Ще накарам всеки паднал Жътвар да се гордее.

— Еми ауьон ти о ти сун…

Въпреки намаляването на аше напявам и съживявам още един дух. Посочвам кораба и изричам първата си заповед.

— Потопете го!

За моя изненада те се втурват през водата със скоростта на стрели. Насочват се към мишената, която съм посочила, и само миг ги дели от нея.

Когато удрят, водата закипява и преминава през корпуса на кораба. Дъски захвърчават като копия, извивайки се, когато водата се втурва вътре.

Направих го…

Не знам дали да търся Оя в небето или в собствените си ръце. Духовете на мъртвите отговориха, когато ги повиках. Подчиниха се на моята воля.

Водата поглъща кораба цял. Но преди вълнението ми да стихне, надолу политат други божници.

Завъртам се, оглеждайки косвените поражения. Падналият екипаж се опитва да излезе на повърхността, плувайки към ръба на арената. Обхваща ме ужас, когато виждам едно момиче да пада през водата с отпуснати крайници. Сърцето ми спира, когато безчувственото й тяло започва да потъва като олово.

— Спасете я!

Извиквам командата, но връзката ми със съживените отслабва като последния дъх, останал в гърдите ми. Вече усещам как воините духове избледняват, напускайки ада на арената и насочвайки се към спокойствието на отвъдния живот.

Докато плувам към повърхността, съживените се гмурват и обграждат момичето, преди то да стигне до дъното на арената. Ашето жужи във вените ми, когато я издърпват към едно плаващо парче дърво, давайки й шанс да живее.

Кашлям неудържимо, появявайки се на повърхността. Нещо ме напуска, когато съживените изчезват. Поемам си въздух с хриптене и изпращам мълчалива благодарност към духовете им.

— Видяхте ли това? — гръмва гласът на говорителя.

Публиката избухва във викове, без да разбира какво е потопило кораба.

— Зели! — вика отгоре Тзеин с малоумна усмивка на лицето въпреки кошмара около нас.

Тази усмивка грее с пламък, който не съм виждала повече от десет години, светлина, която се излъчваше от очите му винаги, когато гледаше магията на мама.

— Точно така! — сочи той. — Продължавай точно така!

Гърдите ми се изпълват с гордост, която ме стопля отвътре. Поемам си дълбоко въздух и отново се гмурвам.

И започвам да напявам.