Деца от кръв и кости

Глава единадесета

Инан

— Брой до десет — прошепвам на себе си. — Брой до десет.

Защото, когато свърша да броя, този ужас ще престане.

Кръвта на невинните няма да опетнява ръцете ми.

— Едно… две…

Стискам пионката на баща ми в треперещата си ръка толкова силно, че металът ми причинява болка. Числеността им нараства, но нищо не се променя.

Точно както Илорин, всичките ми планове са изгорели в пламъци.

Гърлото ми се свива, докато огнената стихия поглъща селото, унищожавайки стотици домове. Войниците ми влачат труповете през пясъка, тела, обгорени до неузнаваемост. Писъците на живите и ранените кънтят в ушите ми. Не усещам нищо, освен пепел на езика си. Толкова много на вятъра! Толкова много смърт!

Моят план не беше такъв.

Амари трябваше да е в едната ми ръка, а божницата крадла, окована — в другата. Каея трябваше да е взела свитъка. Трябваше да изгори само колибата на крадлата.

Ако бях успял да върна свитъка, баща ми щеше да разбере. Щеше да ми благодари за дискретността ми и щеше да похвали мъдрото ми решение да пощадя Илорин. Търговията ни с риба щеше да е защитена. Единствената заплаха за монархията щеше да е смазана.

Но аз се провалих. Отново. След като бях молил баща си за още един шанс. Свитъкът все още липсва. Сестра ми е в опасност. Цяло селище е унищожено. И въпреки това нямам какво да покажа като резултат.

Хората на Ориша не са в безопасност…

— Тате!

Грабвам меча си, когато едно малко дете се хвърля на земята. Писъците му пронизват нощта. Чак тогава виждам покрития с пясък труп в краката му.

— Тате! — То сграбчва тялото в желанието си да го събуди. Кръвта на баща му потича по малките му кафяви ръце.

— Абени! — По мокрия пясък се приближава жена. Тя ахва, когато вижда приближаващите се стражи. — Не, Абени, трябва да мълчиш. Т-тате иска да мълчиш!

Обръщам се настрани и стискам очи, потискайки болката си. Дългът преди всичко. Чувам гласа на баща си. Безопасността на Ориша пред съвестта ми. Но тези села също са Ориша. Точно те са хората, които съм се клел да защитавам.

— Това е истинска каша — пристъпва тежко до мен адмирал Каея. Кокалчетата й кървят от побоя над войника, който запали пожара прекалено рано и причини огнената стихия. Аз се боря с порива си да отида до него и също да го ударя, докато лежи и стене в мокрия пясък. — Не знаем дали бегълците са живи или мъртви. Дори не знаем дали са се върнали тук.

— Ще трябва да разпитаме оцелелите — въздишам ядосано. — Надявам се някой от тях…

Гласът ми замира, когато едно ужасно чувство започва да пълзи по кожата ми. Както на пазара, топлината ме гъделичка по скалпа. Започва да пулсира и една тънка струйка въздух се понася към мен. Един странен тюркоазен облак, който преминава през черния дим.

— Видя ли това? — питам адмирала.

Посочвам и отстъпвам назад, когато димът се приближава. Странният облак донася аромата на морето, който удавя острата миризма на пепел във въздуха.

— Какво да видя? — пита Каея, но аз не успявам да отговоря.

Тюркоазният облак преминава през пръстите ми. Непознатият образ на божницата запалва главата ми…

Шумът около мен отслабва и става смътен и неясен. Студеното море ме залива и лунната светлина и огънят избледняват. Виждам момичето, което непрекъснато идва в мислите ми, да потъва сред труповете и плавеите и да слиза надолу в тъмнината на морето. Не се бори с течението, което я завлича по-дълбоко. Отказва се от живота. Потъва към смъртта си.

Видението избледнява и аз се връщам към крясъците на селяните и непрекъснато променящата се ситуация. Нещо пари по кожата ми, същото убождане, което започна, когато видях лицето на божницата.

Изведнъж всичко си идва на мястото. Момичето в морето. Видението.

Трябваше да се досетя.

Магия…

Стомахът ми се обръща. Прокарвам нокти по кожата на ръката си, която сърби. Трябва да изтръгна това предателско усещане от кожата си…

Инан, съсредоточи се!

Стискам пионката за сенет на баща ми толкова силно, че кокалчетата ми изпукват. Заклех му се, че съм подготвен. Но как, в името на небесата, можех да съм подготвен за това?

Брой до десет — казвам си наум, събирайки всички парчета като пионки. Когато изсъсквам „пет“, осъзнавам нещо ужасяващо — божницата е взела свитъка.

Онази искра, която усетих, когато тя се докосна до мен. Електрическата енергия, която премина по вените ми. А когато погледите ни се срещнаха…

Небеса!

Сигурно ме е заразила.

Започва да ми се гади. Преди да успея да се спра, печената риба от тази сутрин си проправя път навън. Превивам се на две, докато повърнатото изгаря гърлото ми и плисва на пясъка.

— Инан!

Каея сбърчва нос, докато аз кашлям, и леката й загриженост е победена от отвращението. Сигурно ме смята за слаб. Но по-добре това, отколкото да разбере истината.

Стискам юмруци, почти сигурен, че усещам как магията атакува кръвта ми. Ако маговете могат да ни заразяват сега, те ще ни победят, преди изобщо да имаме възможност да ги унищожим.

— Била е тук. — Избърсвам уста с опакото на ръката си. — Божницата със свитъка. Трябва да я намерим, преди да е наранила още някого.

— Какво? — Тънките вежди на Каея се извиват. — Откъде знаеш?

Отварям уста, за да обясня, когато неприятното жужене отново изригва изпод скалпа ми. Обръщам се. Жуженето се усилва — най-силно е, когато се намирам с лице към гората на юг.

Макар че въздухът вони на изгоряла плът и черен дим, усещам лекия полъх на морето. Тя е. Не може да не е. Крие се сред дърветата…

— Инан! — казва рязко Каея, привличайки отново вниманието ми. — Какво имаш предвид? Откъде знаеш, че е била тук?

Магия!

Стискам потъмнялата пионка. При докосването ръката ме засърбява. За мен тази дума е по-мръсна и от „ларва“. Щом аз самият не мога да се примиря с идеята, как би реагирала Каея?

— Един селянин — излъгвам я. — Той ми каза, че са тръгнали на юг.

— Къде е този селянин сега?

Аз посочвам към случаен труп, но пръстите ми показват обгореното тяло на малко дете. Още един тюркоазен облак се насочва към мен. Целият розмарин и пепел.

Преди да успея да избягам, той преминава през ръката ми с противна топлина. Светът избледнява в стена от пламъци. Писъци пронизват ушите ми.

— Помощ!

— Инан!

Връщам се бързо в реалността. Студена вълна се разлива върху ботушите ми.

Брегът. Все още си на брега.

— Какво стана? — пита Каея. — Стенеше…

Обръщам се рязко, търсейки момичето. Сигурно тя стои зад това. Използва жалката си магия, за да изпълва главата ми със звуци.

— Инан…

— Трябва да ги разпитаме — казвам, без да обръщам внимание на загрижеността в очите на Каея. — Щом един от селяните знаеше накъде са тръгнали, друг също може да има информация.

Каея се поколебава и свива устни. Сигурно иска да ме пита още нещо. Но длъжността й на адмирал е на първо място. Винаги ще е така.

Тръгваме към редиците оцелели селяни. Съсредоточавам се върху прилива, за да не обръщам внимание на изгарянията и писъците им, но колкото повече се приближаваме, толкова по-силни стават виковете им.

Седем… — броя наум аз. — Осем… девет…

Аз съм синът на най-великия владетел на Ориша.

Аз съм бъдещият крал.

— Тишина!

Гласът ми прокънтява в нощта със сила, която сякаш не е моята. Дори Каея ме поглежда учудено, когато писъците и плачът утихват.

— Търсим Зели Адебола. Откраднала е нещо важно от короната. Казаха ни, че е тръгнала на юг, и сега трябва да разберем защо.

Оглеждам тъмните лица на тези, които отказват да срещнат погледа ми, и търся някакъв знак за истината. Страховете им се просмукват във въздуха като влага. Проникват и в собствената ми кожа:

— … богове, моля ви…

— … ако ме убие…

— … в името на боговете, откраднала…

Сърцето ми се блъска в гърдите, докато гласовете им атакуват на вълни, мисли, които заплашват да ме залеят. Още тюркоазни облаци се издигат във въздуха. Втурват се към мен като оси. Започвам да потъвам в тъмнината в собствената ми глава.

— Отговорете му!

Благодаря на небесата! Заповедта на Каея ме издърпва назад.

Примигвам и стискам дръжката на меча си. Гладкият метал ме закотвя в реалността. С времето чуждият страх избледнява. Но тревожното чувство остава…

— Казах да му отговорите! — изръмжава Каея. — Не ме карайте да повтарям.

Селяните продължават да се взират в земята.

Каея се втурва в тишината.

Избухват писъци, когато грабва една възрастна жена за посивялата коса. Каея влачи стенещата жена по пясъка.

— Адмирале… — Гласът ми секва, когато тя изважда меча си.

Допира острието до сбръчканата шия на жената. Самотна капка кръв пада на земята.

— Искате да мълчите? — изкрещява Каея. — Мълчете и ще умрете!

— Не знаем нищо! — извиква едно младо момиче.

Всички на брега застиват.

Ръцете на момичето треперят. Тя ги заравя в пясъка.

— Можем да ви разкажем за брат й и за баща й. Можем да ви разкажем за уменията й с жезъла. Но никой в Илорин не знае къде е отишла или защо.

Поглеждам строго Каея и тя пуска жената като парцалена кукла. Прекосявам с тежки стъпки мокрия пясък и стигам до треперещото момиче.

Когато се приближавам, треперенето й се усилва, но не мога да разбера дали е заради страха й, или заради студената вода на нощния прилив, докосваща коленете й. Облечена е само с прогизнала нощница, скъсана и разръфана.

— Как се казваш?

От толкова близо светлокафявата кожа на момичето се откроява сред по-тъмните оттенъци на другите селяни. Може би има благородна кръв. Баща, който се е забавлявал в калта.

Тя не отговаря и аз се навеждам и й казвам тихо:

— Колкото по-бързо отговориш, толкова по-бързо си тръгваме.

— Йеми — отговаря задавено тя. Докато говори, ръцете й стискат пясъка. — Ще ви кажа всичко, което искате да знаете, но само ако ни оставите на мира.

Кимвам. Повече от готов съм да приема условията й. Дълг или не, не искам да виждам още трупове.

Не мога да понеса още писъци.

Протягам ръка надолу и развързвам въжето, стягащо китките й. Докосването ми я кара да подскочи.

— Дай ни информацията, която ни трябва, и обещавам, че хората ти ще са в безопасност.

— В безопасност?

Йеми среща погледа ми с омраза, която ме пронизва като меч. Макар че устата й не се отваря, гласът й отеква в ума ми.

Безопасността си отиде преди много време.