Глава двадесет и осма

Амари

— Претендентите да заемат позиции!

Гласът на говорителя прогърмява под арената и сърцето ми подскача. Тридесет минути бяха минали в ужасна бъркотия, докато Тзеин разискваше стратегии и даваше заповеди. Той работи като опитен генерал, помъдрял от години войни. Работниците кимат, поглъщайки всяка негова дума, и в очите им проблясва искрата на надеждата.

— Хайде — кимва Тзеин. — Да вървим.

Нахранени и с нова надежда, работниците тръгват целеустремено. Но докато всички се качват на кораба, моите крака натежават като олово. Грохотът на прииждащата вода приближава, връщайки спомена за всички трупове на удавени. Вече чувствам как водата дърпа крайниците ми надолу.

Това е…

Игрите ще започнат след миг.

Половината работници заемат местата си на веслата, готови да ни осигурят бързина. Останалите се настаняват около оръдията, създавайки ефективната организация, която искаше Тзеин — двама насочват дулото към целта, двама зареждат с барут. Скоро всички са на кораба.

Всички, освен мен.

Нивото на водата се покачва, аз принуждавам оловните си крака да се раздвижат и се качвам на кораба. Тръгвам по палубата да заема позиция до едно оръдие, но Тзеин ми препречва пътя.

— Не си длъжна да го правиш.

Ужасът бумти така силно в ушите ми, че ми трябва малко време, за да разбера думите му.

Не си длъжна да го правиш.

Не е нужно да умреш.

— Само трима души знаят за ритуала. Ако всички ние сме на кораба… — Той прочиства гърлото си, прогонвайки тази мисъл. — Не стигнах чак до тук за нищо. Каквото и да стане, един от нас трябва да оцелее.

Добре. Думата стига до ръба на устните ми с отчаяно желание да излезе.

— Но Зели… — изричам задавено. — Ако някой трябва да остане, това е тя.

— Ако имахме някакъв шанс без нея на кораба, сега щях да убеждавам нея, а не теб.

— Но…

Замълчавам, защото водата на арената се надига, плискайки се в кораба. След минути ще ни залее и ще ме хване в капана на това погребение. Ако ще бягам, трябва да е сега. След миг ще е твърде късно.

— Амари, просто върви — настоява Тзеин. — Моля те. Ние ще се бием по-добре, ако знаем, че си в безопасност.

Ние. Намирам сили почти да се усмихна. Зад нас Зели сграбчва перилата, затворила очи, а устните й се движат бързо, докато упражнява заклинанието. Въпреки че очевидно се страхува, тя се бори. Никой не й казва да бяга.

Ако ще се държиш като малка принцеса, предай се на стражите. Аз не съм тук, за да защитавам теб. Тук съм, за да се бия.

— Брат ми ме търси — прошепвам на Тзеин. — Баща ми също. Това, че няма да се кача на кораба, няма да запази нито тайната на свитъка, нито живота ми. Просто ще ми даде още малко време. — Водата докосва стъпалата ми и аз пристъпвам напред, присъединявайки се към една от групите при оръдията. — Мога да го направя — лъжа уверено.

Мога да се бия.

Бъди смела, Амари.

Този път се хващам за думите на Бинта, обличайки ги като бойни доспехи. Мога да бъда смела. Заради Бинта трябва да бъда всичко.

Тзеин ме гледа още миг и след това кимва. Отива да заеме мястото си. Корабът се поклаща напред с изскърцване и ни понася към битката заедно с прииждащата вода. Преминаваме през последния тунел. Крясъците на тълпата стават все по-диви, жадни за кръвта ни. За първи път се питам дали баща ми знае за това „забавление“. И ако знае, дали го е грижа?

Стискам перилата на кораба с всички сили в безполезен опит да успокоя нервите си. Преди да успея да се стегна, вече влизаме в арената, пред очите на всички по трибуните.

Миризмата на саламура и оцет ме удря като вълна, докато примигвам в поразителната светлина. На първите няколко реда над арената седят благородници и ярките им копринени дрехи се развяват, докато те удрят с юмруци по перилата.

Обръщам се и сърцето ми се свива, когато срещам погледа на млад божник с широко отворени очи на друг от корабите. Безизразното му лице казва всичко.

За да живее единият от нас, другият трябва да умре.

Зели сплита пръсти и изпуква с кокалчетата си, отивайки към кърмата на кораба. Тя изрича само с устни заклинанието, опитвайки се да не обръща внимание на всичко, което я разсейва преди началото на игрите.

С влизането на всеки нов кораб в играта тълпата надава рев, но когато оглеждам противниците ни, осъзнавам нещо ужасно. Вчера корабите бяха десет.

Днес са тридесет!

Загрузка...