Деца от кръв и кости

Глава шестдесет и шеста

Инан

Писъците на Зели ме преследват дълго след като са стихнали.

Остри.

Пронизителни.

Въпреки че смазаното й съзнание почива на мястото във въображението ми, физическата ми връзка с тялото й остава. Отзвуци от болката й изгарят кожата ми. Понякога тя става толкова силна, че не мога да си поема въздух. Опитвам се да скрия болката и чукам на вратата на баща ми.

С магия или не, трябва да я спася. Веднъж вече разочаровах Зели.

Никога няма да си простя, ако позволя да загине тук.

— Влез.

Отварям вратата, потискам магията си и влизам в покоите на командващия, които баща ми си е присвоил. Той стои, облечен в кадифената си нощна роба, и разглежда стара карта. Няма и следа от омраза. Нито дори намек от отвращение. За него жигосването на думата ЛАРВА на гърба на едно момиче е просто работа.

— Искал си да ме видиш.

Баща ми не отговаря един дълъг миг. После взима картата и я вдига към светлината. Едно червено X отбелязва долината на божниците.

В този момент осъзнавам — смъртта на Зулейка, писъците на Зели. Те не означават нищо за него. Понеже са магове, те са нищо.

Проповядва дълг преди всичко, но неговата Ориша не включва тях. Никога не ги е включвала.

Не иска да унищожи магията.

Иска да унищожи тях.

— Ти ме опозори — казва най-после той. — Не може да се държиш така по време на разпит.

— Не бих нарекъл това разпит.

Баща ми оставя картата.

— Моля?

Нищо.

Той очаква да кажа точно това.

Но Зели ридае и трепери в периферията на ума ми. Няма да нарека изтезанието по никакъв друг начин.

— Не научих нищо полезно, татко. А ти? — Гласът ми се става по-силен. — Единствената информация, която получих, е само как можеш да накараш едно момиче да крещи силно.

За моя изненада баща ми се усмихва. Но усмивката му е по-опасна от гнева му.

— Пътуването те е направило по-силен — кимва той. — Това е добре. Но не похабявай енергията си в защита на тази…

Ларва.

Знам, много преди баща ми да го е изрекъл. Знам как гледа на всички тях. Как ще погледне на мен.

Раздвижвам се и се премествам, докато успявам да видя отражението си в огледалото. Ивицата отново е покрита с черна боя, но само небесата знаят колко дълго ще остане така.

— Ние не сме първите, които понасят това бреме, които трябва да стигнат толкова далече, за да опазят кралството си. Брагонианците, порлтоганите — всички са смазани, защото не са се борили достатъчно упорито срещу магията. Ти искаш да пощадя ларвата и да позволя Ориша да я застигне същата съдба, така ли?

— Не предлагам това, но…

— Ларва като нея е като неопитомено ездитно животно — продължава баща ми. — Няма да ти даде отговори. — Баща ми се връща отново към пергамента. Начертава още едно X върху Илорин. — Щеше да го разбереш, ако беше останал. Накрая тя ми каза всичко, което исках да знам.

По шията ми потича струйка пот. Стискам юмруци.

— Всичко?

Баща ми кимва.

— Свитъкът може да бъде унищожен само чрез магия. Подозирах нещо такова, след като адмирал Ебеле не успя, но момичето го потвърди. А сега, когато тя е в ръцете ни, най-после имаме всичко, което ни трябва. Когато вземем свитъка, ще я накараме да го унищожи.

Сърцето ми започва да бие в гърлото. Налага се да затворя очи, за да запазя спокойствие.

— Значи тя ще живее?

— Засега. — Баща ми прокарва пръст по хикса, с който е обозначил мястото на долината на божниците. Червеното мастило е гъсто. Капе като кръв.

— Може би така е най-добре — продължава замислено той. — Тя е убила Каея. Бързата смърт ще е дар за нея.

Тялото ми се вцепенява. Примигвам бързо. Прекалено бързо.

— К-какво? — заеквам аз. — Тя ли каза това?

Опитвам се да кажа още нещо, но всички думи пресъхват в гърлото ми. Пред очите ми отново се появява омразата на Каея. Ларва.

— Призна, че е била в храма. — Баща ми говори, сякаш отговорът е очевиден. — Там са намерили и тялото на Каея.

Той взима малък тюркоазен кристал, изцапан с кръв. Вдига го към светлината и стомахът ми се свива.

— Какво е това? — питам, въпреки че вече знам отговора.

— Някакво вещество. — Баща ми свива устни. — Ларвата ги е оставила в косата й.

Баща ми стиска останките от магията ми, докато те стават на прах. Когато се разчупват, ме удря миризма на желязо и вино.

Мирисът на душата на Каея.

— Когато намериш сестра си, довърши я. — Баща ми говори повече на себе си, отколкото на мен. — Бих унищожил много хора, за да сте вие двамата в безопасност, но не мога да й простя за ролята, която е изиграла в смъртта на Каея.

Стискам силно дръжката на меча си и успявам да кимна. Почти усещам как ножът изписва ПРЕДАТЕЛ по гърба ми.

— Съжалявам. Знам… че тя беше твоето слънце. Знам… колко много означаваше тя за теб.

Баща ми върти пръстена си, потънал в своите чувства.

— Тя не искаше да тръгва. Страхуваше се, че може да се случи нещо такова.

— Мисля, че се страхуваше повече да не те разочарова, отколкото от смъртта.

Всички се страхуваме от това. Винаги сме се страхували. И най-много аз.

— Какво ще правиш с нея? — питам аз.

— С кого?

— Със Зели.

Баща ми примигва към мен. Забравил е, че тя има име.

— В момента докторът се грижи за нея. Смятаме, че свитъкът е у брат й. Утре ще я използваме, за да го получим. А след това тя ще го унищожи.

— А после? — питам аз. — След като вече няма да го има, тогава какво?

— Тогава тя ще умре. — Баща ми се връща към картата си и започва да чертае курс на движение. — Ще покажем трупа й из цяла Ориша, за да напомним на всички какво става, когато ни се противопоставят. Ако усетим дори и полъх от бунт, ще ги унищожим всичките. Веднага.

— А ако има друг начин? — подмятам аз. Поглеждам към градовете на картата. — Ако изслушаме оплакванията им… ако използваме момичето за наша пратеничка. Има хора… хора, които обича. Може да ги използваме, за да не се бунтува тя. Маг, който контролираме. — Усещам всяка дума като предателство, но когато баща ми не ме прекъсва, аз продължавам. Нямам избор. Трябва да я спася на всяка цена. — По време на пътуването си видях някои неща, татко. Сега разбирам божниците. Ако подобрим положението им, ще потушим и днешните, и бъдещите бунтове.

— И баща ми мислеше същото.

Поемам рязко въздух. Баща ми никога не говори за семейството си. Малкото, което знам за тях, е от клюките и разговорите из двореца.

— Той мислеше, че може да сложим край на потисничеството, да създадем едно по-добро кралство. И аз мислех така. А след това те го убиха. Него и всички, които обичах. — Баща ми слага хладната си ръка на шията ми. — Вярвай ми, когато казвам, че няма друг начин. Видя какво е направил онзи Огнен маг със селището им.

Кимвам, въпреки че ми се иска да не се беше случвало. Вече няма как да се боря с баща ми, след като съм видял хора, изгорени толкова бързо, че не успяха дори да изкрещят.

Баща ми ме стисва по-силно. Почти ми причинява болка.

— Чуй думите ми и научи този урок сега. Преди да е станало прекалено късно.

Той пристъпва напред и ме прегръща. Това докосване е толкова чуждо, че тялото ми потреперва от шока. Последния път, когато ме прегърна, бях малък. След като раних Амари.

Мъж, който може да рани собствената си сестра, е мъж, който може да е велик крал.

За секунда си бях позволил да изпитам гордост. Бях се радвал, докато кръвта на сестра ми течеше.

— Не вярвах в теб. — Той се отдръпва. — Не мислех, че ще успееш. Но ти опази Ориша. Всичко това ще те направи велик крал.

Кимвам, защото не мога да говоря. Баща ми отново се връща към картите си. Вече е приключил с мен. Нямам какво повече да кажа и излизам от стаята.

Чувствай — нареждам сам на себе си. — Почувствай нещо. Баща ми току-що ми даде всичко, което някога съм искал. Най-после мисли, че ще съм велик крал. Но когато вратата се затръшва, краката ми омекват. Строполявам се на пода. Сега, когато Зели е окована във вериги, това не означава нищо.