Деца от кръв и кости

Глава осемнадесета

Зели

Докато вървим през сърцето на планината, по издяланите стени капе вода под акомпанимента на ритмичното тупкане на жезъла на водача ни. Златисти свещи са подредени по грапавия камък и осветяват тъмнината с мекия си пламък. Краката ми пристъпват по хладния под, а аз гледам втренчено мъжа, без да мога да повярвам, че е истински сентаро. Преди Нападението в този живот можеха да ги видят само водачите на десетте клана на маговете. Мама Агба ще падне от стола си, когато й кажа.

Побутвам Амари настрани, за да се приближа още малко до сентарото, и разглеждам символите по шията му. Те се надиплят по кожата му при всяка крачка, танцувайки със сенките на пламъка.

— Наричат се сенбария — отговаря мъжът, усещайки по някакъв начин погледа ми. — Езикът на боговете, стар като самото време.

Значи така изглежда. Протягам се да разгледам знаците, които един ден щяха да станат говорим език на йоруба и да ни дадат език, на който да изричаме заклинанията си.

— Красиви са — отговарям аз.

Мъжът кимва.

— Създаденото от Небесната майка винаги е красиво.

Амари отваря уста, но бързо я затваря, сякаш е размислила.

Нещо в мен настръхва, докато тя върви и разглежда в захлас неща, които само най-великите магове в историята имат право да виждат.

Тя прочиства гърлото си и, изглежда, сякаш събира сили, намирайки отново гласа си.

— Извинявай, но имаш ли име? — пита накрая плахо.

Сентарото се обръща и сбърчва нос.

— Всеки си има име, дете.

— О, аз не исках да кажа…

— Лекан — прекъсва я той. — Оламилекан.

Сричките гъделичкат най-далечните ъгълчета на мозъка ми.

— Оламилекан — повтарям аз. — Богатството ми… е умножено?

Лекан се обръща към мен с толкова проницателен поглед, че сигурно вижда право в душата ми.

— Помниш нашия език?

— Малко — кимвам аз. — Мама ме учеше, когато бях малка.

— Майка ти е била Жътвар?

Зяпвам. Не може да познаеш силата на един маг само като го гледаш.

— Как разбра? — питам аз.

— Усещам го — отговаря Лекан. — Кръвта на Жътвар тече във вените ти.

— Можеш ли да усетиш магия в хора, които не са магове или божници? — Въпросът изскача от устата ми, а в ума ми се появява Инан. — Възможно ли е човек от косиданите да има магия в кръвта си?

— Ние, сентаро, не правим тази разлика. Когато става въпрос за боговете, всичко е възможно. Важна е само волята на Небесната майка.

Той се обръща, оставяйки ме с повече въпроси, отколкото отговори. Коя част от волята на Небесната майка включва ръцете на Инан, обвити около шията ми?

Продължаваме да вървим и аз се опитвам да не мисля за него. Струва ми се, че сме изминали цял километър през тунелите, преди Лекан да ни отведе до тъмна и широка сводеста зала, издълбана в планината. Той вдига ръце със същата тържественост както по-рано и въздухът започва да жужи с духовна енергия.

— Имоле ауон ориша — напява той на йоруба и заклинанието блика от устата му като вода. — Тан си ми ни киа баайи. Тан имоле си ипасе ауон омо ре!

Всички пламъци по стените веднага угасват, точно като импровизираната факла на Тзеин. Но в миг пак пламват с нов живот, заливайки всеки сантиметър от камъка със светлина.

— О…

— Боже…

— Господи…

Гледаме с удивление, докато пристъпваме под издялан в скалата купол с великолепен стенопис, и аз загубвам дар слово. Всеки сантиметър от камъка е покрит с бликащи от енергия цветове, изобразяващи десетте богове, клановете на маговете и всичко, което ги свързва. Това е неизразимо повече от грубите рисунки на боговете, които съществуваха преди Нападението, някоя скрита рисунка или рядък тъкан гоблен, изваждани само под прикритието на нощта. Те бяха потрепващи лъчи светлина. А при този стенопис сякаш се взирам право в лицето на слънцето.

— Какво е това? — прошепва Амари и се върти в желанието си да разгледа всичко наведнъж.

Лекан ни прави знак да се приближим и аз дръпвам Амари след себе си, задържайки я, когато се спъва. Той притиска ръце към камъка и бавно отговаря:

— Произходът на боговете.

Златистите му очи искрят и ярка енергия изтича от дланта му и преминава в стената. Когато плъзва по рисунките, те светват и фигурите бавно оживяват.

— Небеса! — възкликва Амари и сграбчва китката ми.

Магията и светлината разцъфтяват, докато всяка от картините оживява пред очите ни.

— В началото Небесната майка създала небесата и земята, внасяйки живот в огромната тъмнина. — От дланите на възрастната жена, в чийто образ разпознавам статуята на горния етаж, се извива ярка светлина. Лилавата й роба се дипли като коприна около царствената й фигура, докато се раждат новите светове. — На земята създала хората, нейните деца от кръв и кост. В небесата родила боговете и богините. Всеки от тях олицетворявал различна част от душата й.

Въпреки че съм чувала мама да разказва тази история, никога не съм я усещала така истинска, както сега. Тя преминава от царството на митовете и легендите в реалния живот. Ние гледаме с широко отворени очи и усти, докато хора и богове изскачат от Небесната майка едновременно. Хората падат на кафявата земя, а новородените богове се понасят към облаците.

— Небесната майка обичала всичките си деца, всяко от тях създадено по нейно подобие. За да свърже всички ни, тя споделила дарбите си с боговете и се родили първите магове. Всяко божество взело част от душата й — магия, която трябвало да дарят на хората долу. Йемоджа взела сълзите от очите на Небесната майка и станала богиня на морето.

Поразително красива тъмнокожа богиня с пълни с живот сини очи проронва една сълза върху света. Когато пада, тя се разпръсва, създавайки океани, езера, потоци.

— Йемоджа дала на хората водата и научила тези, които я почитали, как да контролират силата й. Учениците й работили с неумолима дисциплина и станали господари на морето.

Раждането на Приливните магове — просветва ми изведнъж. Над нас нарисуваните хора от клана Оми подчиняват водата на волята си и я карат да танцува с изящна лекота.

Лекан разказва за раждането на боговете един след друг, като ни обяснява за всяко божество и клана му, когато минаваме край тях. Научаваме за Санго, който взел огъня от сърцето на Небесната майка, за да създаде Огнените магове, Аяо, който взел въздуха от дъха на Небесната майка и създал Ветрените магове. Научаваме за девет богове и богини и накрая остава само един.

Чакам Лекан да заговори, но той се обръща към мен с очакване в погледа си.

— Аз?

Пристъпвам напред и ръцете ми се изпотяват, докато заемам мястото му. Това е онази част от историята, която знам най-добре, история, която мама ми разказваше толкова често, че дори и Тзеин може да я изрецитира. Но когато бях дете, тя беше само мит, измислица, която възрастните разкриваха пред детските ни очи. За първи път историята изглежда истинска, втъкана в самата същност на моя живот.

— За разлика от братята и сестрите си, Оя избрала да изчака до края — започвам високо. — Не взела от Небесната майка, както направили братята и сестрите й. Вместо това поискала тя да й даде.

Гледам как божеството, моя посестрима, се движи с изяществото на ураган, изобразена в цялата й мощ и ослепителност. Обсидиановата красавица коленичи пред майка си с вееща се като вятъра червена роба. Гледката ме оставя без дъх. В осанката й има сила, под черната й кожа се заражда буря.

— Заради търпението и мъдростта на Оя Небесната майка я възнаградила с власт над живота — продължавам аз. — Но когато Оя споделила този дар с онези, които я почитали, способността се превърнала във власт над смъртта.

Сърцето ми започва да бие по-силно, когато невероятните си способности показват Жътварите от клана Ику, маговете, към които и аз принадлежа по рождение. Дори и в рисунките техните сенки и духове се извисяват нагоре, командвайки армиите на мъртвите, унищожавайки живота в бури от пепел.

Тази магическа картина ме връща в дните ми в Ибадан, когато гледах новоизбраните водачи на клановете да демонстрират способностите си пред нашия клан на Жътвари. Когато избраха мама, черните сенки на смъртта, които се увиваха около нея, бяха великолепни. Ужасяващи и въпреки това прекрасни в танца си.

В онзи момент разбрах, че докато съм жива, няма да видя нещо толкова красиво. Само се надявах един ден да стана като мама. Исках тя да гледа мен и да се чувства поне наполовина толкова горда.

— Съжалявам. — Гърлото ми се свива.

Лекан, изглежда, веднага разбира. Кимва, пристъпва напред и продължава историята.

— Оя първа разбрала, че не всичките й деца могат да се справят с такава голяма сила. Тя започнала да избира между тях и като майка си да споделя своите способности само с онези, които показвали търпение и мъдрост. Братята и сестрите й последвали нейния пример и скоро броят на маговете намалял. В тази нова ера всички магове били дарени с къдрава бяла коса в знак на почит към лика на Небесната майка.

Приглаждам назад правата си коса и страните ми пламват. Дори и да минавам за мъдра, няма бог в небесата, който да отсъди, че съм търпелива…

Погледът на Лекан се насочва към последния небесен стенопис, където мъже и жени, чиято кожа е покрита с бели символи, са коленичили и се молят.

— Небесната майка създала моите хора, последователите, за да защитават волята на боговете на тази земя. Предвождани от мамалауо, ние служим като духовни пазители, чиято задача е да свързват духа на Небесната майка с маговете на земята.

Той замълчава, когато на стенописа над сентаросите се изправя една жена с кама от слонова кост в едната ръка и светещ жълт камък в другата. И тя е облечена в кожена роба, като братята и сестрите си, но на главата й има богато украшение за коса. Мамалауо.

— Какво държи?

— Камата от кост — отговаря Лекан, изваждайки я от робата си. — Свещена реликва, издялана от скелета на първия сентаро. — Камата сякаш е окъпана в светлосиня светлина, излъчваща студена като лед енергия. На дръжката й ярко грее същата сенбария, изписана по ръцете на Лекан. — Който я държи, получава сила от жизнената енергия на всички онези, които са я държали преди него.

— В дясната си ръка мамалауо държи слънчевия камък, жива частица от душата на Небесната майка. Понеже в него е духът й, той я свързва с този свят и поддържа магията жива. Веднъж на всеки век нашата мамалауо отнасяла камата, камъка и свитъка в свещения храм, за да извърши свързващия ритуал. С кръвта си, която пускала с камата, и използвайки силата в камъка тя заключвала духовната връзка с боговете в кръвта на сентаросите. Докато сме съществували ние, живеела и магията.

Мамалауо в стенописа припява, думите й танцуват по стената в нарисувани символи. От камата капе нейната кръв. Светлината на жълтия камък огрява целия стенопис.

— Това ли се е случило? — Тзеин гледа стенописа с угаснали очи, стои някак вдървено. — Тя не е извършила ритуала? Затова магията е изчезнала?

Въпреки че казва магия, аз чувам „мама“ в гласа му. Това е причината тя да остане беззащитна.

Затова кралят я отведе.

Искрата изчезва от погледа на Лекан и картините престават да се движат. В миг магията на стенописа умира и той вече не е нищо повече от обикновена суха боя.

— Избиването на маговете — Нападението, както го наричате вие, не е било случайно събитие. Преди аз да тръгна на поклонение, вашият крал влезе в тези храмове, като излъга, че иска да изрази почитта си. А всъщност търсеше оръжие срещу боговете. — Лекан се обръща, така че да не виждаме лицето му, а само символите, изрисувани на гърба му. Когато се прегърбва на светлината на свещите, те сякаш се свиват, повяхвайки от болката му. — Кралят научил за ритуала и че магията в Ориша е свързана със сентаросите. Когато се върнах, Саран бе избил моите хора, прекъсвайки връзката с Небесната майка и изтръгвайки магията от нашия свят.

Амари притиска ръка към устата си и по пламналите й страни потичат мълчаливи сълзи. Не мога да проумея как може човек да бъде толкова жесток. Не знам какво щях да правя, ако този човек беше мой баща.

Лекан отново се обръща към нас и в този момент осъзнавам, че никога няма да успея да разбера неговата самота, неговата болка. След Нападението аз все още имах тате и Тзеин. А той имаше само скелети, трупове и мълчаливи богове.

— Саран организирал кланетата едно след друго. Докато моите хора кървели до смърт на този под и магията изчезвала, той наредил на стражите си да избият вашите хора.

Затварям очи, опитвайки се да прогоня картините на огън и кръв, които извиква мисълта за Нападението.

Виковете на тате, когато стражите счупиха ръката му.

Мама, която дърпа въжето около шията си.

Моите писъци, докато я влачат нанякъде.

— Защо не са направили нещо? — прогърмява гласът на Тзеин сред стените на храма. — Защо не са го спрели?

Слагам ръка на рамото му и го стискам, за да потуша гнева му. Познавам брат си. Знам, че крясъците му скриват болката.

— Нашата задача е да защитаваме човешкия живот, не ни е позволено да го отнемаме.

Стоим така известно време и само подсмърчането на Амари нарушава тишината. Втренчена в изрисуваните стени, аз започвам да осъзнавам докъде ще стигнат другите, за да ни държат в подчинение.

— Но сега магията се е върнала, нали? — пита Амари, избърсвайки сълзите си с края на дашикито си. Тзеин й подава парче плат, откъснато от наметалото му, но милият жест сякаш става причина за още повече сълзи. — Свитъкът подейства на Зели и Мама Агба — продължава Амари. — Също и на моята приятелка. Ако го докоснат всички божници в Ориша, това няма ли да е достатъчно?

— Когато избил сентаросите, Саран прекъснал старата връзка между маговете и боговете над нас. Свитъкът връща магията, защото има силата да разпали нова връзка с боговете. Но за да стане тази връзка постоянна и да се върне магията завинаги, трябва да извършим свещения ритуал. — Лекан разгъва свитъка с благоговение. — Прекарах много години в търсене на трите свещени реликви и почти всичко беше напразно. Успях да намеря камата от кост, но понякога се тревожех, че Саран е успял да унищожи другите.

— Не мисля, че може да стане — казва Амари. — Баща ми наредил на адмирала си да унищожи свитъка и слънчевия камък, но той не успял.

— Не е успял, защото реликвите не могат да бъдат унищожени от човешки ръце. Те са получили живот чрез магия и само магия може да причини края им.

— Значи можем да го направим? — настоявам аз. — Можем да върнем магията?

За първи път Лекан се усмихва и в златистите му очи просветва надежда.

— Слънцестоенето наближава. Сега ще се случи за десети път от деня, в който Небесната майка дала даровете на хората. То ни дава последен шанс да поправим злото. Последен шанс да запазим магията жива.

— Как? — пита Тзеин. — Какво трябва да направим?

Лекан отново разгъва свитъка и започва да разгадава изписаното със символи и рисунки.

— На стогодишното слънцестоене на северния бряг на морето Оринион се появява свещен храм. Трябва да занесем там свитъка, камата и слънчевия камък и да произнесем древното заклинание от този свитък. Ако завършим ритуала, ще успеем да създадем нови кръвни линии и да възстановим предишната връзка, като по този начин осигурим живот за магията през следващите сто години.

— И всеки божник ще стане маг? — пита Амари.

— Ако ритуалът бъде завършен преди слънцестоенето, всеки божник, който е на възраст над тринадесет години, ще се превърне в маг.

Стогодишното слънцестоене — повтарям си наум и се опитвам да пресметна колко време имаме. Лятното завършване при Мама Агба винаги е на новолуние, след ежегодния улов на тигровите риби. Ако слънцестоенето наближава…

— Чакай! — възкликва Тзеин. — Това е след по-малко от една луна!

— Какво? — Сърцето ми спира. — А какво ще стане, ако го пропуснем?

Лекан среща погледа ми.

— Ако го пропуснете, в Ориша никога вече няма да има магия.

Стомахът ми се преобръща сякаш са ме блъснали от върха на планината. Една луна? Една луна или никога вече?

— Но магията вече се връща — клати глава Тзеин. — Върна се със свитъка. Ако той може да стигне до всички божници…

— Това няма да помогне — прекъсва го Лекан. — Свитъкът не те свързва с Небесната майка. Той само разпалва връзката ти с твоето божество. Без ритуала магията ще умре с края на слънцестоенето. Единственият начин да остане жива е да се възстановят връзките на маговете с Небесната майка.

Тзеин изважда картата си и Лекан начертава пътя до мястото, където ще се появи свещеният храм. Моля се мястото да е такова, че да е възможно да стигнем дотам, но очите на Тзеин се разширяват тревожно.

— Чакай — казва Амари и вдига ръце. — Свитъкът и камата са при нас, но къде е слънчевият камък?

Тя оглежда робата му с очакване, но светещият камък не се появява.

— Проследявам камъка от Уари от момента, когато за първи път се е появил на брега. Проверявах получена за него информация в Ибейджи, когато духът ми ме повика обратно тук. Трябва да приема, че е трябвало да се срещна с вас.

— Значи не е у теб? — възкликвам аз.

Лекан поклаща отрицателно глава и Тзеин едва не избухва:

— Тогава как ще направим всичко? Самото пътуване ще отнеме една цяла луна!

Отговорът става толкова ясен и за двама ни, колкото рисунките по стената. Божниците никога няма да станат магове. Властта завинаги ще остане на Саран.

— Ти можеш ли да ни помогнеш? — пита Амари.

— Мога да помогна — кимва Лекан. — Но само донякъде. Само жена може да стане мамалауо. Аз не мога да извърша ритуала.

— Но ти трябва да го направиш — не се отказва Амари. — Ти си единственият останал сентаро.

— Не става така — поклаща глава Лекан. — Сентаросите не са като маговете. Вашата връзка с боговете е чрез кръвта ви. И точно тази връзка с Небесната майка е нужна, за да се извърши ритуалът.

— Тогава кой може да извърши ритуала?

Лекан се обръща към мен с натежал поглед.

— Маг, свързан с боговете.

Минава малко време, преди думите му да стигнат до мен, и когато това се случва, аз едва не се разсмивам. Той обаче продължава:

— Щом Небесната майка е донесла свитъка при теб чрез наследник на кръвта на Саран, нейното решение е ясно.

Нейното решение е грешно — едва не извиквам аз. Не мога да спася маговете. Та аз едва успявам да спася себе си!

— Не, Лекан. — Стомахът ми се свива както в деня, когато Амари ме сграбчи на пазара. — Аз не съм достатъчно силна. Освен това никога не съм изричала заклинание. Казваш, че свитъкът ме свързва само с Оя — аз също не съм свързана с Небесната майка!

— За това мога да помогна.

— Тогава помогни на себе си. Помогни на Тзеин — избутвам брат си напред. Дори и Амари ще е по-добър избор от мен.

Но Лекан сграбчва ръката ми и ме повежда напред през сводестата зала. Преди да успея да се възпротивя, той ме прекъсва:

— Боговете не грешат.

Капки пот се събират на челото ми, докато изкачваме още едно каменно стълбище. И така стълбище след стълбище все по-нагоре, към върха на планината. С всяка крачка най-различни мисли се въртят в главата ми, напомняйки ми всички начини, по които това може да се провали.

Може би ако вече имахме слънчевия камък…

Ако кралската стража не ни следваше по петите…

Ако Лекан просто намери някой друг, който да извърши глупавия ритуал…

Гърдите ме стягат и аз започвам да се задушавам при мисълта за провал. Усмивката на тате се появява пред очите ми, надеждата в очите му. Ако нямаме магия, те никога няма да се отнасят към нас с уважение.

Имаме нужда от този ритуал. Той е единствената ни надежда. Без него никога няма да сме силни.

Монархията винаги ще се отнася с нас като с ларви.

— Стигнахме.

Най-после стигаме до върха на стълбището и излизаме навън в избледняващата светлина на деня. Лекан ни отвежда до проблясваща каменна кула, която се издига на върха на планината, далече над храма, в който бяхме влезли. Въпреки че няколко напукани плочи отбелязват входа, мястото е практически недокоснато. Високи колони подпират конструкцията, извиваща се в редици изящни арки.

— Еха! — ахвам аз и прокарвам пръсти по издълбаните сенбарии по колоните. Знаците греят под чезнещата слънчева светлина, която прониква през арките.

— Ето.

Лекан посочва към единствения предмет наоколо — обсидианова вана, пълна с прозрачно синя вода, от която се вдига пара. Той се приближава до нея и течността започва да ври, въпреки че не виждам танцуващи под нея пламъци.

— Какво е това?

— Твоето пробуждане. Когато приключа, твоят дух отново ще бъде съединен с духа на Небесната майка.

— Ти можеш да го направиш? — пита Амари.

Лекан кимва и на устата му се появява лека усмивка.

— Такова беше задължението ми при моя народ. За това съм се обучавал цял живот.

Той притиска ръцете си една в друга, погледът му омеква и губи фокус. След това внезапно се размърдва и поглежда Тзеин и Амари.

— Вие трябва да излезете. Вече наруших вековни традиции, като ви позволих да дойдете тук. Не мога да ви позволя да наблюдавате най-свещения ни ритуал.

— Как пък да не можеш! — Тзеин пристъпва пред мен и мускулите му се стягат предизвикателно. — Няма да те оставя сам със сестра ми.

— Ти трябва да останеш — прошепва Амари. — Но аз нямам право да видя това…

— Не. — Тзеин протяга ръка пред Амари и я спира още преди тя да се е затичала надолу по стълбите. — Остани. Без нас няма да има ритуал.

Лекан свива устни.

— Ако останете, сте длъжни да пазите тайната.

— Заклеваме се — вдига ръка Тзеин. — Няма да кажем нищо.

— Не приемайте леко тази клетва — предупреждава Лекан. — Мъртвите няма да я приемат леко.

Погледът на Лекан се премества върху Амари и тя едва не се разпада.

Мъжът сграбчва ръба на обсидиановата вана и водата веднага започва да ври.

Гърлото ми пресъхва, когато се приближавам до ваната и в лицето ме удря нова вълна от пара. Оя, помогни ми. Аз не мога дори да продам една риба, без да стана причина за унищожаването на цялото ми село. Как може да съм единствената надежда за маговете?

— Ако се съглася на това, трябва да разбудиш и други.

Лекан си поема ядосано въздух.

— Небесната майка те доведе тук…

— Моля те, Лекан. Трябва да го направиш. Не мога да бъда единствената.

Лекан цъка ядосано с език и ме насочва към ваната.

— Добре — отстъпва накрая. — Но първо трябва да разбудя теб.

Пристъпвам предпазливо във ваната, плъзгайки се бавно вътре, докато над водата остава само главата ми. Дрехите ми се носят около мен, докато топлината успокоява крайниците ми, отмивайки умората от днешното изкачване.

— Да започваме.

Лекан хваща дясната ми ръка и изважда камата от кост от гънките на робата си.

— За да отключим божествена сила, трябва да пожертваме това, което е най-божествено за нас.

— Използваш кръвна магия? — Тзеин пристъпва към мен с вцепенено от страх тяло.

— Да — отговаря Лекан. — Но сестра ти ще е в безопасност. Аз ще овладея магията.

Сърцето ми започва да бие по-бързо, когато си спомням изтощеното тяло на мама, когато за първи път бе използвала кръвна магия. Безкрайната сила бе разкъсала мускулите й. Дори и с помощта на Изцелителите, пак й трябваше цяла луна, за да може отново да започне да ходи.

Това беше риск, който тя пое, за да спаси Тзеин, когато той едва не се удави като дете. Но правейки тази жертва, тя едва не умря.

— Ти ще си в безопасност — уверява ме Лекан, сякаш е прочел мислите ми. — Това не е същото като при маговете, които използват кръвна магия. Сентаросите могат да я направляват.

Кимвам, въпреки че притъпеното острие на страха все още притиска гърлото ми.

— Прости ми — казва Лекан. — Това може да заболи.

Поемам рязко въздух, когато той порязва дланта ми, и стискам зъби от леката болка, а кръвта започва да тече. Болката се превръща в шок, когато кръвта ми започва да грее с бяла светлина.

Щом започва да капе във водата, аз усещам, че нещо ме напуска, нещо по-дълбоко от обикновено порязване. Червените капки оцветяват прозрачната синя вода в бяло и тя започва да бълбука още по-силно, когато падат още капки.

— Сега се отпусни. — Бумтящият глас на Лекан се понижава до тих шепот. Очите ми се затварят. — Прочисти съзнанието си, дишай дълбоко. Отдели се от веригите на света.

Едва се сдържам да не отговоря. Има прекалено много „вериги“, за да ги броя. Пламъците на Илорин докосват ума ми, писъците на Бизи отекват в ушите ми. Ръцете на принца се стягат около гърлото ми. Стискат. По-силно.

Но докато тялото ми се къпе в топлата вода, шията ми се отпуска и напрежението започва да изчезва. Безопасността на тате… гневът на Инан… Едно по едно всяко бреме потъва. Всички те ме напускат на талази, докато дори и смъртта на мама сякаш се изпарява в горещината.

— Добре — изрича успокояващо Лекан. — Духът ти се пречиства. Помни, каквото и да почувстваш, че аз съм тук.

Той слага едната си ръка на челото ми, а другата на гърдите ми и започва да припява.

— Омо Мама Арабинрин Оя. Си ебун ийебийе ре. Ту идан мимо ре силе.

Странна сила се завихря около кожата ми. Водата се затопля още повече и дъхът ми секва, когато топлината ме залива.

— Омо Мама…

Дъщеря на Небесната майка — повтарям наум аз.

— Арабинрин Оя…

Сестра на Оя.

Си ебун ийебийе ре…

Открий безценния си дар.

Ту идан мимо ре силе.

Освободи свещената си магия.

Въздухът над нас затрептява с електрическа енергия, по-силна от всичко, което някога съм усещала. Надмогва жуженето от магията на Инан, засенчва прилива на енергия при първото ми докосване до пергамента. Върховете на пръстите ми се стоплят, пламвайки с бяла светлина. Докато Лекан напява, силата преминава по вените ми и всяка линия по пътя й започва да гори.

— Омо Мама. Арабинрин Оя…

Колкото по-силно звънти заклинанието му, толкова по-силно реагира тялото ми. Магията завладява всяка моя клетка, пулсирайки, когато Лекан потапя главата ми под водата. Черепът ми се притиска в дъното на ваната и някакъв нов въздух засяда в гърлото. Най-после разбирам думите на Мама Агба.

Сякаш дишам за първи път.

— Омо Мама…

С нарастването на магията вените се издуват под кожата ми и сякаш всеки момент ще избухнат. В очите ми започват да танцуват червени воали, разбивайки се като вълни, завихряйки се като ураган.

Изгубвам се в прекрасния им хаос и пред мен се появява образът на Оя. Около нея като духове танцуват огън и вятър, въртейки се като червената коприна на полата й.

— Арабинрин Оя…

Танцът й ме омагьосва, запалвайки всичко, което не знаех, че съществува в мен. То изгаря тялото ми като пламък, но и охлажда кожата ми като лед, прииждайки на непознати вълни.

— Си ебун ийебийе ре — вика Лекан над водата. — Ту идан мимо ре силе!

В един последен прилив избликва цунами и магията потича през всеки сантиметър на тялото ми. Настанява се във всяка клетка, оцветява кръвта ми, изпълва ума ми. В силата й виждам едновременно и началото, и края, неразрушимите връзки, които съединяват живота на всички ни.

Червеното на гнева на Оя се завихря около мен.

Среброто в очите на Небесната майка заблестява…

— Зели!

Примигвам, отварям очи и осъзнавам, че Тзеин ме разтърсва за раменете.

— Добре ли си? — пита той.

Кимвам, но не мога да проговоря. Нямам думи. Останало ми е само усещане за изтръпналост.

— Можеш ли да станеш? — пита Амари.

Опитвам се да се избутам нагоре във ваната, но веднага целият свят започва да се върти.

— Не мърдай — нарежда ми Лекан. — Тялото ти има нужда от почивка. Кръвната магия изцежда жизнените ти сили.

Почивка — повтарям аз. Нямаме време за почивка. Ако Лекан е прав за слънчевия камък, трябва да тръгваме към Ибейджи и да го намерим. Не мога да извърша ритуала без него, а времето ни вече е толкова малко. До слънцестоенето остават само три четвърти луна.

— Трябва да отделите една нощ — настоява Лекан, усещайки тревогата ми по някакъв начин. — Пробуждането на магията е като прибавянето на ново усещане. Тялото има нужда от време, за да се приспособи към напрежението.

Кимвам и затварям очи, отпускайки се на хладния камък.

Утре ще започнеш. Ще тръгнеш към Ибейджи, ще намериш камъка. Ще стигнеш до свещения остров. Ще извършиш ритуала.

Повтарям плана отново и отново, оставяйки повторението да ме приспи. Ибейджи. Камък. Остров. Ритуал.

След малко умът ми потъва в мека тъмнина, на секунди от съня. Вече се унасям, когато Лекан ме сграбчва за раменете и ме изправя на крака.

— Някой идва — вика той. — Бързо! Да тръгваме!