Деца от кръв и кости

Глава първа

Зели

Избери мен.

Едва се сдържам да не запищя. Забивам нокти в жезъла си от африкански дъб и стискам, за да спра да се въртя. По гърба ми избиват капки пот, но не мога да кажа дали е от жегата в ранното утро, или заради ожесточеното биене на сърцето в гърдите ми. Изминаваха луна след луна.

Днес не може да се случи отново.

Прибирам кичур снежнобяла коса зад ухото си и се старая да остана спокойна. Както винаги Мама Агба прави избирането изтощително, взирайки се във всяко момиче точно толкова дълго, че да ни накара да се притесним.

Веждите й се движат в несломимата съсредоточеност и добавят още линии към бръчките на челото й. С тъмнокафявата си кожа и кафтана в приглушени цветове тя изглежда като който и да е друг старейшина в селото. Човек не би се досетил, че жена на нейната възраст може да е толкова опасна.

— Ъхъм… — прочиства гърлото си Йеми в предната част на ахерето с не особено прикрито желание да ни напомни, че вече е преминала това изпитание.

Тя ни се хили самодоволно, докато върти ръчно издялания си жезъл и чака с нетърпение да види коя от нас ще бъде победена от нея в двубоя за завършването ни. Повечето момичета се скриват от ужас при вероятността да се изправят срещу Йеми, но днес аз го желая. Упражнявала съм се и съм готова.

Знам, че мога да спечеля.

— Зели.

Дрезгавият глас на Мама Агба пронизва тишината и останалите петнадесет момичета, които не са избрани, въздишат едновременно. Името отеква по плетените стени на тръстиковото ахере, докато осъзная, че е извикала мен.

— Наистина ли?

Мама Агба премлясва с уста.

— Мога да избера някоя друга…

— Не! — Изправям се на крака и бързо се покланям. — Благодаря ти, Мамо. Готова съм.

Когато си проправям път през другите, морето от кафяви лица се разделя. С всяка крачка се фокусирам върху начина, по който босите ми крака се движат по сплетените тръстики върху пода на Мама Агба, и преценявам триенето, което ще ми е нужно в битката, за да си осигуря предимство.

Когато стигам до черната рогозка, маркираща арената, Йеми се покланя първа. Чака и аз да направя същото, но погледът й само разпалва огъня в душата ми. В стойката й няма уважение, няма обещание за истинска битка. Тя си мисли, че съм под нивото й, понеже съм от божниците.

Убедена е, че ще загубя.

— Поклони се, Зели.

Въпреки предупреждението в гласа на Мама аз не мога да се накарам да помръдна. Застанала толкова близо до Йеми, виждам само лъскавата й черна коса и светлокафявата й кожа, много по-светла от моята. Това е кожата на онези от хората в Ориша, които никога не са се трудили и един ден под слънцето. Техният привилегирован живот се плаща с пари, с които бащата, когото никога не са виждали, иска да потули случилото се. Някой благородник, който от срам е изпратил извънбрачната си дъщеря в изгнание в нашето селце.

Изпъвам рамене назад и излъчвам гърди, въпреки че трябва да се наведа. Чертите на Йеми се открояват сред групата божници със снежнобели коси, принудени отново и отново да се кланят пред хора, които изглеждат като нея.

— Зели, не ме карай да повтарям.

— Но, Мамо…

— Поклони се или напусни арената! Губиш времето на всички.

Останала без избор, аз стискам зъби и се покланям, а на лицето на Йеми разцъфва непоносимата й усмивка.

— Толкова трудно ли беше? — Тя се покланя още веднъж, за всеки случай. — Ако ще губиш, загуби с достойнство.

Сред момичетата се чуват сподавени хихикания, но Мама Агба махва рязко с ръка и те млъкват. Поглеждам ги ядосано и се съсредоточавам върху противника си.

Ще видим кой ще хихика, когато аз спечеля.

— Заемете местата си.

Двете отстъпваме към краищата на рогозката и вдигаме с подритване жезлите си от земята. Ухиленото изражение изчезва от лицето на Йеми и очите й се присвиват. Появява се безмилостната й решителност да победи.

Втренчваме се една в друга в очакване на сигнала да започнем. Притеснявам се, че Мама Агба ще протака това до безкрайност, когато най-накрая тя извиква:

— Започвайте!

И аз веднага се озовавам в защитна позиция.

Преди дори да съм помислила да нападна, Йеми се завърта със скоростта на гепардера. В един миг жезълът й прелита над главата й, а в следващия се озовава до шията ми. Момичетата зад мен ахват, но аз не трепвам.

Йеми може да е бърза, но аз мога да съм по-бърза.

Когато жезълът й се приближава, аз се извивам колкото мога назад, избягвайки атаката. Все още съм наведена назад, когато Йеми нанася още един удар, този път замахвайки надолу със силата на два пъти по-едро от нея момиче.

Аз се хвърлям встрани, претъркулвам се по черната рогозка и жезълът й се удря в тръстиката. Йеми замахва назад, приготвяйки се да нанесе още един удар, докато аз се опитвам да се изправя.

— Зели! — предупреждава Мама Агба, но аз нямам нужда от помощта й.

Скачам на крака и вдигам жезъла си нагоре, блокирайки удара точно в момента, в който Йеми замахва отново.

Жезлите ни се удрят във въздуха със силен трясък. Плетените стени на тръстиковото ахере се разтрисат. Оръжието ми все още вибрира от удара, когато Йеми се завърта ниско, за да ме удари в коленете.

Отблъсквам се с издадения напред крак и размахвам ръце, за да се засиля, преобръщайки се във въздуха. Докато скачам над жезъла й, виждам първата си удобна възможност да нападна.

— Ха! — изсумтявам високо, използвайки силата от скока си, за да нанеса удара. — Хайде…

Жезълът на Йеми се забива в моя, спирайки атаката ми, преди дори да е започнала.

— Търпение, Зели — обажда се Мама Агба. — Не е време да нападаш. Наблюдавай, реагирай… изчакай противникът да атакува.

Потискам изпъшкването си и кимвам, отстъпвайки с жезъла.

Ще получиш шанса си — казвам си наум. — Просто изчакай да…

— Точно така, Зел — Гласът на Йеми е толкова тих, че само аз я чувам. — Слушай Мама Агба. Бъди послушна малка ларва.

И ето я.

Онази дума.

Онази ужасна, унизителна обида.

Прошепната без замисляне. Придружена от онази арогантна усмивка.

Преди да съм се усетила, изтласквам жезъла си напред, само на косъм от корема на Йеми. По-късно ще получа ужасен бой от Мама, но ще си струва само за да видя страха в очите на Йеми.

— Хей!

Въпреки че Йеми се обръща към Мама да се намеси, всъщност няма никакво време да се оплаче. Аз извъртам жезъла си със скорост, от която очите й се разширяват, и се хвърлям в нова атака.

— Не сме се упражнявали така! — изпищява Йеми, отскачайки, за да избегне моя удар в коленете й. — Мамо…

— Трябва ли тя да води твоите битки? — разсмивам се аз. — Хайде, Йеми, ако ще губиш, загуби с достойнство!

В очите на Йеми проблясва гняв като при леонера, готова да скочи. Тя стиска ръчно издялания си жезъл, готова за мъст.

И в този миг започва истинската битка.

Стените на ахерето на Мама Агба свистят, докато жезлите ни се удрят един в друг отново и отново. Бием се известно време, търсейки удобен случай, възможност да нанесем решаващ удар. Виждам такава възможност, когато…

— Ох!

Залитам назад и се превивам, хриптейки, а гаденето се надига в гърлото ми. За момент се притеснявам, че Йеми ми е счупила ребрата, но болката в корема потушава този страх.

— Спрете…

— Не! — прекъсвам Мама Агба с пресипнал от невъзможността да дишам глас. Опитвам се да вкарам въздух в гърдите си и използвам жезъла, за да се изправя. — Добре съм.

Все още не съм свършила.

— Зели… — започва Мама, но Йеми не я оставя да довърши.

Тя се засилва към мен, изпълнена с гореща ярост, и жезълът й минава само на един пръст от главата ми. Когато замахва да нападне, аз се извъртам извън обсега й. Преди да е успяла да се обърне, връхлитам към нея и забивам жезъла си в гръдната й кост.

— Ах! — изпъшква Йеми.

Залита назад от удара ми и лицето й се свива от болка и шок. Никой не я е удрял в битките при Мама Агба. Не знае какво е усещането.

Преди да е успяла да се съвземе, аз се завъртам и забивам жезъла в стомаха й. Тъкмо когато се каня да нанеса последния удар, червеникавите завеси, покриващи входа на ахерето, се разтварят широко.

Вътре се втурва Бизи с развята бяла коса. Едва си поема въздух, а ужасеният й поглед се приковава в Мама Агба.

— Какво има? — пита Мама.

Очите на Бизи се пълнят със сълзи.

— Съжалявам — проронва тя. — Аз заспах, аз… аз не…

— Изплюй камъчето!

— Идват! — изрича най-накрая Бизи. — Близо са, почти са тук!

За момент и аз не мога да си поема въздух. Не мисля, че някой от другите може. Страх парализира всеки сантиметър от съществата ни.

След това надделява желанието за оцеляване.

— Бързо! — изсъсква Мама Агба. — Нямаме много време!

Вдигам Йеми на крака. Тя все още хрипти, но няма време да проверявам дали е добре. Грабвам жезъла й и се втурвам да събера и останалите.

Ахерето се изпълва с хаос, докато всички бързат да скрият истината. Във въздуха хвърчат метри ярка тъкан, появява се армия от тръстикови манекени. Понеже правим толкова много неща наведнъж, не се знае дали ще успеем да скрием всичко навреме. Единственото, което мога да направя, е да се съсредоточа върху собствената си задача — да набутам всички жезли под рогозката на арената, така че да не се виждат.

Свършвам и Йеми пъхва дървена игла в ръцете ми. Когато завесата, покриваща входа на ахерето, се вдига отново, аз все още тичам към определеното ми място.

— Зели!

Замръзвам. Всички погледи в ахерето се насочват към мен. Преди да мога да проговоря, Мама Агба ме удря отзад по главата и по гърба ми плъзва болка, която само тя може да причини.

— Стой си на мястото — изсъсква тя. — Трябва ти много практика.

— Мамо Агба, аз…

Тя се навежда напред, пулсът ми се ускорява и в очите й прочитам истината.

Нещо, което да ги разсее…

Начин, по който може да спечелим още малко време.

— Съжалявам, Мамо Агба. Прости ми.

— Просто си иди на мястото.

Преглъщам усмивката си и скланям глава в знак на извинение, навеждайки се достатъчно ниско, за да огледам стражите, които влизат. Като повечето войници в Ориша, по-ниският от двамата има светлокафява кожа като на Йеми и гъста черна коса. Макар че вътре сме само момичета, той държи ръката си върху дръжката на меча. Стиска я по-силно, сякаш всеки момент някоя от нас може да ги нападне.

Другият мъж е висок, сериозен, държи се някак тържествено и кожата му е доста по-тъмна от тази на спътника му. Той стои близо до входа, забил поглед в земята. Може би изпитва срам от това, което ще направят, каквото и да е то.

Върху железните им нагръдници блести знакът на крал Саран, ясен и лъскав. Само един поглед към изкусно изобразената снежна леопанера е достатъчен стомахът ми да се свие — тя е сурово напомняне за монарха, който ги е изпратил.

Насочвам се подчертано намусено към тръстиковия си манекен и почти се строполявам от облекчение. Това, което току-що беше арена, сега убедително играе ролята на шивашка работилница. Ярката тъкан за дрехите на нашето племе покрива манекените пред всяко от момичетата, отрязана и закрепена в типичните за Мама Агба модели. Шием подгъвите на същите дашики, които сме зашивали с години, работейки мълчаливо в очакване стражите да си отидат.

Мама Агба минава нагоре-надолу край редовете чираци, преглеждайки работата им. Въпреки притеснението си аз се ухилвам на начина, по който кара стражите да чакат, отказвайки да удостои с внимание нежеланото им присъствие.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна? — пита ги накрая.

— Време е за данъци — изгрухтява по-тъмният страж. — Плащай.

Спокойствието в изражението на Мама Агба изчезва като топлината в хладна нощ.

— Платих данъците си миналата седмица.

— Това не е търговски данък. — Погледът на по-светлия страж преминава над божниците, всички с дълги бели коси. — Таксата за ларвите се вдигна. И понеже имаш толкова много, и твоята се е вдигнала.

Разбира се. Стискам плата толкова силно, че ръцете ме заболяват. На краля не му е достатъчно да подчини божниците. Той трябва да пречупи и всички, които по някакъв начин ни помагат.

Стискам зъби, докато се опитвам да не обръщам внимание на стража, да не обръщам внимание на обидния начин, по който прозвуча „ларвите“ от неговата уста. Няма значение, че ние, божниците, никога няма да бъдем магове, каквито трябваше да станем. В техните очи все още сме ларви.

Това е всичко, което те някога ще видят.

Устните на Мама Агба са стиснати в тънка линия. Със сигурност няма пари, които да им даде.

— Вече вдигнахте данъка за божниците миналата луна — отвръща тя. — И луната преди това.

Стражът с по-светлата кожа пристъпва напред, посягайки към меча си, готов да нанесе удар при първата проява на неподчинение.

— Може би трябва да спреш да общуваш с ларвите.

— Може би трябва да спрете да ни ограбвате!

Думите изхвръкват от устата ми, преди да успея да ги спра. Всички момичета замръзват, Мама Агба се вкаменява, а тъмните й очи ме молят да замълча.

— Божниците не печелят повече. Откъде очаквате да дойдат парите за тези нови данъци? — питам аз. — Не можете просто да вдигате таксите отново и отново. Ако продължавате да ги вдигате, няма да можем да плащаме.

Стражът се приближава бавно до мен по начин, който ме кара да жадувам за жезъла си. С правилния удар мога да го сваля на земята, а с правилния тласък мога да му прекърша врата.

Изведнъж забелязвам, че той не държи обикновен меч. Черното му оръжие свети в ножницата, металът е по-ценен от злато.

Маджасит…

Метална сплав, създадена от крал Саран преди Нападението, за да отслаби нашата магия и да изгаря плътта ни.

Точно като черната верига, която увиха около шията на мама.

Един могъщ маг може да се противопостави на влиянието на редкия метал, но повечето от нас той лишава от сили. Въпреки че нямам магия, която да потисне, близостта на меча все пак кара кожата ми да настръхне, когато стражът ме приклещва.

— Добре би било да си държиш устата затворена, момиченце.

И е прав. Добре би било да си държа устата затворена, да преглътна яростта си, за да оцелея. Но когато той е толкова близо до мен, едва се сдържам да не забия иглата си в малките му кафяви очи. Може би трябва да мълча. А може би той трябва да умре.

— Ти тряб…

Мама Агба ме бутва с такава сила, че се строполявам на земята.

— Ето — прекъсва ме тя и подава шепа монети. — Просто ги вземете.

— Мамо, недей…

Тя се обръща и ме стрелва с толкова студен поглед, че направо се вкаменявам. Млъквам и се изправям на крака, скривайки се зад шарената дреха на манекена си.

Чува се звънтене, докато стражът преброява бронзовите монети, пуснати в дланта му. Когато свършва, той изсумтява:

— Не е достатъчно.

— Ще трябва да е — моли се Мама и в гласа й прозвучава отчаяние. — Това е. Това е всичко, което имам.

Под кожата ми забълбуква омраза, остра и гореща. Това не е редно. Мама Агба не трябва да се моли. Вдигам очи и срещам погледа на стража. Грешка. Преди да успея да се обърна или да прикрия отвращението си, той ме хваща за косата.

— Ох! — извиквам аз, когато болката пронизва черепа ми.

В следващия момент стражът ме хвърля по корем на земята, изкарвайки въздуха от гърлото ми.

— Може да нямаш пари — изръмжава той, притискайки ме с коляно към пода. — Но със сигурност имаш доста ларви. — После сграбчва грубо вътрешната част на бедрото ми. — Ще започна с тази.

Докато се боря за въздух, кожата ми се нагорещява и аз затварям очи, стискайки длани, за да скрия треперенето на ръцете си. Искам да изпищя, да счупя всички кости в тялото му, но с всяка секунда отслабвам все повече. Докосването му изтрива всичко, което съм, всичко, което съм се борила да стана с толкова труд.

В този момент аз отново съм онова малко безпомощно момиченце, а той влачи майка ми навън.

— Достатъчно! — Мама Агба избутва назад стража и ме придърпва към себе си, ръмжаща като пазеща малкото си леонера. — Взехте парите ми и това е всичко, което ще получите. Отивайте си. Веднага.

При тази наглост стражът се разгневява и понечва да извади меча си, но другият го спира.

— Хайде. Трябва да минем през цялото село до свечеряване.

Макар че по-тъмният се опитва да звучи безгрижно, говори през стиснати зъби. Може би в нашите лица той вижда майка или сестра, спомен за някого, когото иска да защити.

Другият страж остава неподвижен за момент, толкова неподвижен, че не знам какво да очаквам. Накрая той пуска меча си и вместо с него ни пронизва с поглед.

— Научи тези ларви на дисциплина — предупреждава той Мама Агба. — Или аз ще го направя.

Насочва поглед към мен и макар че тялото ми е плувнало в пот, вътрешностите ми замръзват. Той плъзва поглед нагоре и надолу по тялото ми, като предупреждение за това, което може да отнеме.

Само опитай — иска ми се да извикам, но устата ми е прекалено пресъхнала, за да говоря. Стоим мълчаливо, докато стражите излизат и тропотът на ботушите им с метални подметки утихва.

Силата на Мама Агба изчезва като угасена от вятъра свещ. Тя се хваща за един от манекените за опора и страховитият воин, когото познавам, се превръща в немощен стар непознат.

— Мамо…

Приближавам се да й помогна, но тя отблъсва ръката ми.

— Оде!

Глупачка — кара ми се тя на йоруба, езика на маговете, забранен след Нападението. Не съм чувала езика ни от толкова дълго, че ми трябва малко време да си спомня какво означава тази дума.

— Какво ти става, в името на боговете?

Отново всички погледи в ахерето се насочват към мен. Дори малката Бизи ме гледа втренчено. Но как може Мама Агба да ми крещи? Защо аз да съм виновната, след като тези стражи мошеници са крадци?

— Опитвах се да те защитя.

— Да ме защитиш? — повтаря Мама Агба. — Знаеше, че перченето ти няма да промени нищо. Заради теб можеше да убият всички ни!

Аз залитам стресната от суровостта в гласа й. Никога не съм виждала в очите й такова разочарование.

— Ако не мога да се бия с тях, защо сме тук? — Гласът ми потрепва, но преглъщам сълзите си. — Каква е ползата от обучението ни, ако не можем да се защитаваме? Защо правим това, ако не можем да защитим теб?

— Зели, мисли, за Бога! Помисли за някой друг, освен за себе си! Кой ще защити баща ти, ако нараниш тези мъже? Кой ще защити Тзеин, когато стражите дойдат, жадни за кръв?

Отварям уста, за да отговоря, но няма какво да кажа. Права е, дори и да убия няколко стражи, не мога да унищожа цялата армия. Рано или късно ще ме открият. Рано или късно ще пречупят тези, които обичам.

— Мамо Агба? — Гласът на Бизи трепва, тъничък като писукането на мишка. Тя се е вкопчила в шалварите на Йеми, а очите й са пълни със сълзи. — Защо ни мразят?

Сякаш нова умора обзема тялото на Мама. Тя разтваря ръце за прегръдка към Бизи.

— Те не мразят вас, детето ми. Мразят това, което трябваше да станете.

Бизи се сгушва в кафтана на Мама, заглушавайки звука от хлипанията си. Докато тя плаче, Мама Агба оглежда стаята и как всички други момичета едва сдържат сълзите си.

— Зели попита защо сме тук. Добър въпрос. Често говорим, че трябва да се биете, но никога не казваме защо. — Мама оставя Бизи и прави знак на Йеми да й донесе столче. — Момичета, не трябва да забравяте, че светът невинаги е бил такъв. Имаше време, когато всички ние в Ориша бяхме едно цяло.

Мама Агба сяда на столчето и момичетата се скупчват около нея, жадни да я слушат. Всеки ден уроците й завършват с история или приказка. Обикновено се бутах отпред, за да не пропусна нито една дума. Но този път оставам накрая, прекалено засрамена да седна по-близо.

Мама Агба потрива ръце бавно и методично. Въпреки всичко, което се бе случило, на устните й потрепва лека усмивка, усмивка, която може да извика само една история. Не мога да се сдържа и пристъпвам по-близо, промушвайки се между няколко момичета. Това са нашите приказки. Нашата история.

Истина, която кралят се опита да погребе заедно с мъртвите ни.

— В началото Ориша била земя, където живеели редки и свещени магове. Всеки от десетте клана бил надарен от боговете в небесата и имал различна сила над земята. Имало магове, които можели да контролират водата, други властвали над огъня. Имало магове със силата да четат мисли, дори магове, които можели да надникват във времето!

Въпреки че в един или друг момент всички сме чували тази история — от Мама Агба или от родителите, които вече нямаме — повторният разказ не отнема нищо от магията на думите й. Очите ни светват, докато Мама Агба говори за маговете с дарбата да лекуват и за тези със способност да причиняват болести. Навеждаме се по-близо, когато тя говори за маговете, които укротявали дивите зверове по земите ни, за маговете, държали светлината и тъмнината в дланите си.

— Всеки от маговете се раждал с бяла коса, знак, че са докоснати от боговете. Те използвали дарбите си, за да се грижат за хората на Ориша и били почитани из цялата земя. Но не всеки получавал дар от боговете. — Мама Агба посочи с ръка из стаята. — Затова всеки път, когато се раждали нови магове, цели райони се радвали, празнувайки появата на белите им къдрици. Избраните деца не можели да правят магия, преди да навършат тринадесет години, така че до проявяването на способностите им били наричани ибауи, „дарени от боговете“.

Визи повдига брадичка и се усмихва, припомняйки си откъде идва названието ни „божници“. Мама Агба протяга ръка и подръпва един кичур от бялата й коса, която всички бяхме научени да крием.

— Маговете се издигнали в Ориша и станали първите крале и кралици. По онова време навсякъде царял мир, но той не просъществувал дълго. Онези, които имали власт, започнали да се възползват от магията си за своя облага и за наказание боговете им я отнели. Когато магията изчезнала от кръвта им, те загубили бялата си коса като знак за греха им. С поколенията обичта към маговете се превърнала в страх. Страхът се превърнал в омраза, а омразата в насилие, в желание маговете да бъдат унищожени.

След тези думи на Мама в стаята сякаш става по-мрачно. Всички знаем какво следва — нощта, за която не говорим, нощта, която никога няма да забравим.

— До онази нощ маговете можели да оцеляват, защото използвали силите си, за да се защитават. Но преди единадесет години магията изчезнала. Само боговете знаят защо. — Мама Агба затваря очи и въздиша тежко. — Един ден магията дишала. На следващия била мъртва.

Само боговете знаят защо?

От уважение към Мама Агба преглъщам въпроса си. Тя говори като всички възрастни, преживели Нападението. Примирени, сякаш боговете са ни отнели магията, за да ни накажат или просто защото така решили.

Дълбоко в душата си знам истината. Разбрах я в момента, в който видях маговете на Ибадан във вериги. Боговете са умрели заедно с нашата магия. Те никога няма да се върнат.

— В онзи съдбовен ден крал Саран не се поколебал — продължава Мама Агба. — Използвал този момент, в който маговете били слаби, за да нанесе удара си.

Затварям очи, борейки се с напиращите сълзи. Веригата, която увиха около шията на мама. Кръвта от трупа й, капеща на земята.

Мълчаливите спомени от онази нощ изпълват тръстиковата колиба, пропивайки въздуха със скръб. В онази нощ всички ние загубихме маговете в семействата си.

Мама Агба въздъхва и се изправя, събирайки отново силата, която всички познаваме. Тя оглежда всяко момиче в стаята, както генерал оглежда войските си.

— Аз обучавам на бойни изкуства всяко момиче, което иска да се научи, защото в този свят винаги ще има хора, които ви желаят злото. Но започнах това обучение за божници, за деца на паднали магове. Макар че силата ви да станете магове е изчезнала, омразата и насилието към вас са останали. Затова сме тук. Затова тренираме.

С рязко движение Мама взима собствения си сгънат жезъл и го забива в пода.

— Враговете ви носят мечове. Защо аз ви обучавам в изкуството на жезъла?

Гласовете ни повтарят като ехо мантрата, която Мама Агба ни кара да изричаме отново и отново.

— Той избягва — вместо да наранява, наранява — вместо да осакатява, осакатява — вместо да убива. Жезълът не унищожава.

— Уча ви да бъдете воини в градината, за да не станете никога градинари във войната. Давам ви уменията да се борите, но всички вие трябва да овладеете силата на въздържанието. — Мама се обръща към мен с изопнати назад рамене. — Трябва да защитавате тези, които не могат да се защитят сами. Така ни служи жезълът.

Момичетата кимват, но единственото, което аз мога да направя, е да се втренча в пода. Отново едва не провалих всичко. Отново създадох проблеми за другите.

— Добре — въздъхва Мама Агба. — Това е достатъчно за днес. Съберете си нещата. Утре ще продължим откъдето спряхме.

Момичетата се изнизват от колибата, благодарни за възможността да се измъкнат. Аз се опитвам да сторя същото, но сбръчканата ръка на Мама Агба ме хваща за рамото.

— Мамо…

— Мълчи! — заповядва тя.

Последните момичета ме поглеждат със съчувствие. Те потъркват задните си части си и най-вероятно се чудят колко удара ще получа.

Двадесет — за несъобразяване с тренировките… петдесет — за говорене не на място… сто за това, не едва не убих всички ни…

Не.

Сто щяха да са малко.

Сподавям въздишката си и се стягам за болката. Ще е бързо — казвам си наум. — Ще свърши още преди да разбера, че…

— Седни, Зели.

Мама Агба ми подава чаша чай и налива и за себе си. Сладкият мирис се понася към носа ми, а топлината на чашата сгрява ръцете ми.

— Това отровно ли е? — присвивам вежди аз.

Крайчетата на устата й помръдват, но тя прикрива усмивката си със строг поглед. Аз скривам своята, като отпивам от чая, наслаждавайки се на малкото мед, който усещам на езика си. Започвам да въртя чашата в ръце и да опипвам лилавите мъниста по ръба й. Мама имаше такава украсена чаша — нейните мъниста бяха сребърни, в чест на Оя, богинята на живота и смъртта.

За момент споменът ме кара да забравя разочарованието на Мама Агба, но когато сладостта на чая изчезва, горчивият вкус на вината отново се връща. Тя не би трябвало да преживява това. Не и заради божници като мен.

— Съжалявам. — Прокарвам пръсти по мънистата, за да не вдигна поглед. — Знам… знам, че не ти е лесно с мен.

Както и Йеми, Мама Агба е косиданка, жителка на Ориша, която няма способността да използва магия. Преди Нападението ние вярвахме, че боговете избират кой да се роди божник и кой не, но сега, когато магията я няма, не разбирам защо разликата все още има значение.

Тъй като няма бяла коса, Мама Агба може да се слее с останалите жители на Ориша и да избегне преследванията на стражите. Ако не се занимаваше с нас, те можеше и да я оставят на мира.

Някаква част от мен иска тя да ни изостави и да си спести болката. Тогава с шивашките си умения ще може да шие със собствени материали и да изкарва добра печалба, която да не й отнемат.

— Започваш все повече да приличаш на нея, знаеш ли? — отпива малка глътка от чая си Мама Агба и се усмихва. — А когато крещиш, приликата е плашеща. Наследила си яростта й.

Зяпвам от изненада. Мама Агба не обича да говори за онези, които сме изгубили. Почти никой от нас не го прави. Отпивам отново от чая си и кимвам.

— Знам.

Не съм сигурна кога започна, но промяната у тате беше очевидна. Той спря да среща погледа ми, защото в мен виждаше лицето на убитата си съпруга.

— Това е хубаво. — Усмивката на Мама Агба изчезва и тя се намръщва. — Ти беше съвсем малка по време на Нападението. Притеснявах се, че ще забравиш.

— Не бих могла, дори и да искам.

Не и при положение че лицето на мама беше като самото слънце.

Това е лицето, което се опитвам да не забравя. Не трупът със стичаща се по шията кръв.

— Знам, че се бориш за нея — прокарва ръка през бялата ми коса Мама Агба. — Но кралят е безмилостен, Зели. Той предпочита да бъдат избити всички в кралството, но не и да търпи неподчинение сред божниците. Когато врагът ти няма чест, ти трябва да се бориш по други, по-умни начини.

— Някой от тях включва ли да удрям тези негодници с жезъла си?

Мама Агба се засмива и кожата около махагоновите й очи се набръчква.

— Просто ми обещай, че ще внимаваш. Обещай, че ще избереш правилния момент да се биеш.

Аз грабвам ръцете й и навеждам глава, покланяйки се ниско, за да покажа уважението си.

— Обещавам, Мамо. Няма да те разочаровам отново.

— Добре, защото тук имам нещо и не ми се иска да съжалявам, че съм ти го показала.

Тя бръква в кафтана си и изважда тънка черна пръчка. Замахва рязко с нея. Аз отскачам назад, защото пръчката се превръща в лъскав метален жезъл.

— О, богове! — ахвам аз, борейки се с желанието да грабна това чудо.

Древни символи покриват всеки сантиметър от черния метал и всеки гравиран символ напомня урок, преподаден от Мама Агба. Като пчела, привлечена от меда, погледът ми попада първо на акофена — кръстосаните остриета, мечовете на войната. Смелостта невинаги крещи — бе казала тя в онзи ден. — Доблестта невинаги блести. След това очите ми се насочват към символа акома до двата меча — сърцето на търпеливостта и толерантността. В онзи ден… почти съм сигурна, че в онзи ден си заслужих боя.

Всеки символ ме връща към още един урок, още една история, още една мъдрост. Поглеждам Мама в очакване. Това подарък ли е, или ще го използва, за да ме набие?

— Вземи!

Тя полага гладкия метал в ръката ми. Веднага усещам силата му. Укрепен с желязо… създаден да чупи глави.

— Това наистина ли се случва?

Мама кимва.

— Днес се би като воин.

Ставам, за да размахам жезъла, и веднага силата му ме смайва. Металът прорязва въздуха като нож, по-смъртоносен е от който и да е дъбов жезъл, който някога съм изработвала.

— Спомняш ли си какво ти казах, когато за пръв път започнахме да тренираме?

Аз кимвам и имитирам уморения глас на Мама Агба:

— Ако ще се биеш със стражите, най-добре е да се научиш как да побеждаваш.

Макар че тя ме плясва по главата, дълбокият й смях отеква в тръстиковите стени. Аз й давам жезъла, тя го забива в земята и оръжието се свива обратно до метална пръчка.

— Знаеш как да побеждаваш — казва тя. — Просто трябва да се научиш кога да се биеш.

Гордост, благородство и болка изпълват гърдите ми, когато Мама Агба отново поставя жезъла в дланта ми. Понеже не съм сигурна, че мога да проговоря, обвивам ръце около кръста й и се наслаждавам на познатия мирис на нова тъкан и сладък чай.

Въпреки че отначало Мама Агба се вцепенява, тя ме прегръща силно, заличавайки болката. След това се отдръпва, за да каже нещо, но спира, когато завесата на ахерето й се отваря отново.

Аз вдигам металния прът, готова да замахна с него, но осъзнавам, че на вратата е застанал по-големият ми брат Тзеин. Той е целият мускули и сила и тръстиковата колиба сякаш се смалява от присъствието му. По тъмната му кожа са изпъкнали сухожилия. От черната коса надолу по челото му се стича пот. Остра болка свива сърцето ми, когато очите му срещат моите.

— Тате!