Деца от кръв и кости

Глава двадесет и втора

Амари

В двореца всички прозорци в моите покои ми позволяваха да гледам само навътре. Баща ми построил новото крило веднага след като съм се родила, настоявайки всички прозорци да гледат само към двора. Най-многото, което можех да видя от външния свят, бяха разцъфтелите леопардови орхидеи в кралската градина. Когато го молех за различна гледка, баща ми казваше: „Трябва да те интересува само дворецът. Бъдещето на Ориша се решава зад тези стени. И понеже ти си принцеса, твоето също ще бъде решено тук.“

Опитах се да приема думите му, да оставя дворцовият живот да ме задоволява така, както беше с майка ми. Полагах усилия да общувам с другите олойе и дъщерите им. Опитах да намеря забавление в дворцовите клюки. Но през нощта се промъквах в покоите на Инан и излизах на балкона, който гледаше към столицата. Представях си какво има отвъд дървените стени на Лагос, в прекрасния свят, който жадувах да видя.

Някой ден — шепнех на Бинта.

Да, някой ден — усмихваше се в отговор тя.

Докато мечтаех, изобщо не си представях ада на джунглата, комарите, потта, назъбените скали. Но след четири дни в пустинята съм убедена, че няма граница за различните видове ад, които съществуват в Ориша. В пустинята няма месо за ядене, нито вода или кокосово мляко за пиене. Единственото, с което ни дарява, е пясък.

Безкрайни планини от пясък.

Въпреки плътно стегнатия през лицето ми шал аз едва дишам, защото песъчинките нахлуват в устата, в носа и в ушите ми. По-упорити от тях са само палещите лъчи на слънцето, последната краска в тази пустош. Колкото по-дълго пътуваме през нея, толкова повече пръстите ме сърбят да грабна юздите на Найла и да я обърна в обратна посока. Но дори и да обърнем сега, къде, в името на небесата, бих могла да отида?

Собственият ми брат ме преследва. Баща ми сигурно иска главата ми. Дори не мога да си представя всички лъжи, които майка ми изрича в мое отсъствие. Може би, ако Бинта все още беше в двореца, щях да рискувам да допълзя обратно с подвита опашка. Но Бинта я няма.

Остава ми само този пясък.

Затварям очи и си представям лицето й, покрусено от тъга. Само една кратка мисъл за нея е почти достатъчна, за да ме изведе от ада на пустинята. Ако беше тук, Бинта щеше да е усмихната, да се радва на песъчинките, които се заклещват между зъбите й. Щеше да намери красивото в това, което ни заобикаля. Бинта намираше красота във всичко.

Преди да успея да се спра, мислите ме връщат далеч във времето. Една сутрин, когато бяхме малки, аз я вмъкнах в покоите на майка ми, нетърпелива да й покажа любимите си скъпоценни камъни. Докато се качвах на тоалетката, не преставах да бърборя за селата, които Инан щеше да види по време на военния си поход.

— Не е честно — хленчех аз. — Той ще отиде чак до Икьой. Ще види самото море.

— И ти ще получиш своя шанс.

Бинта стоеше далече, притиснала ръце до тялото си. Колкото и пъти да й махах да дойде при мен, тя все повтаряше, че не може.

— Някой ден. — Сложих безценната изумрудена огърлица на майка ми на шията си, очарована от начина, по който тя проблясваше на светлината на огледалото. — А ти? — попитах аз. — Когато заминем, кое село искаш да видиш?

— Което и да е. — Очите на Бинта загубиха фокус. — Всичките. — Тя прехапа долната си устна и се усмихна. — Мисля, че всичко ще ми хареса. Никой в семейството ми не е излизал извън стените на Лагос.

— Защо?

Аз сбърчих нос и се изправих на крака, протягайки ръка към кутията, в която стоеше старинното украшение за коса на майка ми. Не можех да го достигна. Наведох се напред.

— Амари, недей!

Преди викът на Бинта да успее да ме спре, загубих равновесие. Ударих кутията и я съборих. За две секунди всичко от рафта падна на пода.

— Амари!

Никога няма да разбера как майка ми дойде толкова бързо. Гласът й проехтя под сводестата врата на стаята й, докато тя оглеждаше стореното от мен.

Аз не успях да проговоря, но Бинта пристъпи напред.

— Приемете най-дълбоките ми извинения, Ваше Величество. Казаха ми да лъсна бижутата ви. Принцеса Амари само искаше да ми помогне. Ако трябва да накажете някого, това съм аз.

— Ти, мързелива нахалнице! — сграбчи я майка ми за ръката. — Амари е принцеса. Не е тук, за да върши твоята работа.

— Майко, това не е…

— Мълчи! — сопна се майка ми, озъбвайки се, докато влачеше Бинта навън. — Ясно е, че сме били прекалено снизходителни към теб. Ще имаш полза от урока на камшика.

— Не, майко! Чакай…

Найла се препъва и ме изтръгва от унеса. Лицето на Бинта избледнява, докато Тзеин се опитва да ни спре, преди да сме се търкулнали надолу по една планина от пясък. Аз стискам юздите, а Зели се навежда и погалва козината на Найла.

— Съжалявам — успокоява я тя. — Обещавам, че скоро ще стигнем.

— Сигурна ли си?

Гласът ми е сух и стържещ като пясъка, който ни заобикаля. Но не съм сигурна дали буцата в гърлото ми е от недостига на вода или от спомена за Бинта.

— Близо сме. — Тзеин се обръща назад, присвил очи заради слънцето. Дори и когато очите му са почти затворени, тъмнокафявият му поглед ме смущава и усещам как страните ми почервеняват. — Ако не успеем да стигнем днес, утре със сигурност ще сме в Ибейджи.

— А ако слънчевият камък не е там? — пита Зели. — Ако Лекан е сгрешил? До слънцестоенето остават само тринадесет дни. Ако камъкът не е там, сме обречени.

Не може да е сгрешил…

При тази мисъл празният ми стомах се преобръща. Цялата непоколебимост, която чувствах в Кандомбле, рухва. Небеса! Всичко това щеше да е много по-лесно, ако Лекан беше жив. С неговите напътствия и с магията му Инан, който ни преследва, нямаше да е никаква заплаха. Щяхме да имаме някакъв шанс да намерим слънчевия камък. И дори може би вече щяхме да пътуваме към свещения остров.

Но сега, когато него го няма, шансовете ни да спасим маговете са много малки. И не ни остава много време. Просто вървим към смъртта си.

— Лекан не би ни подвел. — Тзеин спира и протяга шия. — И ако това не е мираж, значи сме пристигнали.

Двете със Зели надникваме иззад широките му рамене. От пясъка се надигат горещи вълни и хоризонтът е размазан, но след малко една напукана глинена стена се избистря пред погледите ни. За моя изненада ние сме само трима от многобройните пътници, които са се запътили към пустинния град от всички посоки. Няколко групи пътуват с фургони, направени от подсилено дърво, украсени със злато — така богато украсени, че със сигурност принадлежаха на благородници.

През мен минава тръпка на вълнение и аз присвивам очи, за да видя по-добре. Когато бях дете, веднъж чух баща ми да предупреждава генералите си за опасностите в пустинята, земя, управлявана от Земните магове. Той твърдеше, че магията им може да превърне всяка песъчинка в смъртоносно оръжие. По-късно вечерта, докато Бинта разресваше косата ми, аз й казах на какво съм научила.

— Това не е вярно — поправи ме тя. — Земните магове в пустинята са миролюбиви. Те използват магията си, за да създават селища от пясъка.

В онзи момент си представих как може да изглежда един пясъчен град, неограничаван от законите на материята, които управляват нашата архитектура. Ако Земните магове наистина са управлявали пустинята, техните великолепни градове са се срутили и са изчезнали заедно с тях.

Но след четири дни в ужасната пустиня невзрачното градче Ибейджи сега потрепва пред нас. Първият знак за надежда в тази окаяна пустош. Благодаря на небесата!

Може би все пак ще оцелеем.

Отвъд стената ни посрещат бедняшки колиби и пръстени ахерета. Както и в бедняшките квартали на Лагос, пясъчните къщурки са здрави и квадратни и поглъщат слънчевите лъчи. Най-голямата от тях се показва в далечината със знак, който ми е добре познат. Снежната леопанера проблясва на слънцето с оголени зъби, готови да захапят.

— Стражеви пост — изричам дрезгаво и се сковавам на седлото на Найла.

Въпреки че кралският знак е изсечен върху глинена стена, в главата ми той се развява както на кадифените флагове в тронната зала на баща ми. След Нападението той се отказа от стария знак — красива леонера, която винаги ме караше да се чувствам в безопасност. И оповести, че вместо нея властта ни ще бъде обозначавана със снежните леопанери — безмилостни животни. Чистокръвни.

— Амари! — изсъсква Зели, изтръгвайки ме от мислите ми.

Тя слиза от Найла и увива шала по-плътно около лицето си, подканяйки ме и аз да направя същото.

— Да се разделим. — Тзеин също се плъзва от гърба на Найла и ни подава манерката си. — Не трябва да ни виждат заедно. Вие налейте вода. Аз ще намеря къде да пренощуваме.

Зели кимва и тръгва, но Тзеин ме поглежда още веднъж.

— Добре ли си?

Насилвам се да кимна, въпреки че все още не мога да проговоря. Един поглед към кралския знак и сякаш гърлото ми се напълва с пясък.

— Не се отделяй от Зели.

Защото си слаба — представям си го как изрича ядосано, въпреки че тъмните му очи гледат загрижено. — Защото въпреки меча, който носиш, ти не можеш да се защитиш.

Той стиска леко рамото ми, след което взима юздите на Найла и я повежда в обратната посока. Оставам загледана в широките му рамене и се боря с желанието да го последвам, когато Зели отново изсъсква името ми.

Всичко ще бъде наред. Лепвам усмивка на лицето си, въпреки че Зели дори не ме поглежда. Мислех, че след Сокото нещата между нас започват да се оправят, но и малкото добро отношение, което си бях извоювала, изчезна в момента, в който брат ми се появи при храма. През последните четири дни Зели почти не ми беше проговорила, сякаш аз бях убила Лекан. В единствените случаи, когато поглежда към мен, аз я хващам, че гледа гърба ми.

Вървя близо до нея по безлюдните улици в напразно търсене на храна. Гърлото ми жадува за чаша студена вода, прясно опечен хляб, парче хубаво месо. Но за разлика от търговската част на Лагос, тук няма магазини с шарени витрини, няма изложена вкусна храна. Селището изглежда почти толкова празно, колкото и заобикалящата го пустиня.

— Богове! — изругава Зели под носа си и спира, когато треперенето й се засилва.

Въпреки че слънцето пече жестоко, зъбите й тракат сякаш е в ледена вана. След пробуждането си тя трепери все повече и повече, свивайки се винаги, когато се приближават духове на мъртъвци.

— Толкова много ли са? — питам невярващо.

Когато треперенето спира, тя е задъхана.

— Сякаш вървя през гробище.

— При тази горещина вероятно е така.

— Не знам. — Зели се оглежда наоколо, пристягайки шала си. — Всеки път, когато ме връхлита треперене, усещам вкус на кръв.

През мен минава хлад, въпреки че от всяка моя пора блика пот. Ако Зели може да усеща кръвта на духовете, аз изобщо не искам да разбирам защо.

— Може би…

Замълчавам и замръзвам на място, когато група мъже се изсипва на улицата. Въпреки че са скрити под наметала и маски, покритите им с прах дрехи носят кралския знак на Ориша.

Стражи.

Вкопчвам се в Зели, която посяга към жезъла си. Войниците вонят на алкохол, някои залитат при всяка крачка. Краката ми треперят сякаш са от вода.

След това, така бързо както се бяха появили, те се разпръсват и изчезват сред пясъчните колиби.

— Стегни се и престани да се държиш като изплашена малка глупачка.

Зели ме отблъсва от себе си и аз се боря с всички сили да не се строполя на пясъка. В погледа й няма съчувствие и, за разлика от очите на Тзеин, в нейните бушува гняв.

— Аз просто… — Думите са слаби, въпреки че ми се иска да прозвучат уверено. — Извинявай. Изненадаха ме.

— Ако ще се държиш като малка принцеса, предай се на стражите. Не съм тук, за да защитавам теб. Тук съм, за да се бия.

— Не е честно. — Обгръщам тялото си с ръце. — Аз също се бия.

— Ами след като баща ти забърка тази каша, ако бях на твое място, щях да се бия малко по-усърдно.

След тези думи Зели се обръща и се отдалечава ядосано, ритайки пясъка. Тръгвам след нея с пламнало лице и този път внимавам да стоя по-далече.

Продължаваме мълчаливо към централния площад, където се събират няколко криволичещи улици и се виждат квадратни къщи от червена глина. Когато се приближаваме, виждаме да се събират благородници, които се открояват ясно с ярките си кафтани и прислужниците по петите им. Въпреки че не разпознавам никого, оправям шала си, разтревожена, че и най-малката грешка може да ме издаде. Но какво правят те тук, толкова далече от столицата? Има толкова много благородници, че само работниците, които ще бъдат продадени на пазара, са повече от тях.

Спирам за момент, ужасена от огромния брой работници, които изпълват тясната улица. Преди днешния ден съм виждала съвсем бегло работници, довеждани да прислужват в двореца — винаги любезни, винаги чисти, облечени така, както майка ми иска. Мислех, че живеят простичко и в безопасност зад стените на двореца. Никога не се бях замислила откъде идват, къде другаде може да са се озовали.

— Небеса! — изругавам под носа си, защото едва понасям ужасната гледка.

Работниците са предимно божници, облечени само в изпокъсани парцали, и са много повече от селяните. Тъмната им кожа се е изприщила под горещите лъчи на слънцето, покрита е с мръсотия и пясък, които сякаш са се просмукали в тях. Всички приличат на движещи се скелети.

— Какво става? — прошепвам аз, пресмятайки броя на децата във вериги. Почти всичките са малки, дори и най-големите изглеждат по-малки от мен. Оглеждам се да видя какво копаят от мините, за наскоро направени пътища, нови крепости, построени в това пустинно село. Но не се виждат никакви резултати от работата им. — Какво правят тук?

Зели среща погледа на тъмнокожо момиче с бяла коса като нейната. Момичето е с парцалива бяла рокля, очите й са хлътнали, почти лишени от живот.

— Продадени са на пазара за работници — промърморва Зели. — Отиват, където им кажат.

— Не може винаги да е толкова зле, нали? Със сигурност е заради пустинята?

— Когато бях в Лагос, видях хора, които изглеждаха още по-зле.

Зели тръгва към главния площад и всичко в мен се свива. Въпреки че в стомаха ми няма храна, нещо вътре се обръща и се надига заедно с истината. Всички тези години, през които съм седяла мълчаливо на масата…

И съм отпивала от чая си, докато хората са умирали.

На кладенеца протягам ръка да напълня манерката, избягвайки злобния поглед на стражите. Зели се протяга да направи същото…

Мечът на един войник се спуска надолу със страшна сила.

Двете отскачаме назад с разтуптени сърца. Острието се забива в дървото, където само преди миг беше ръката на Зели. Тя стиска жезъла, затъкнат в колана й, и ръката й трепери гневно.

Плъзвам поглед по меча и ръката на разгневения войник, който го размахва. Светлокафявата му кожа е потъмняла от слънцето, но очите му светят ярко.

— Знам, че вие, ларвите, не можете да четете — обръща се той злобно към Зели, — но в името на небесата, поне се научете да броите.

Удря с меча си по един очукан знак. От нарезите в дървото пада пясък и се показва неясен надпис: ЕДНА ЧАША = ЕДНА ЗЛАТНА МОНЕТА.

— Ти сериозно ли? — гневи се Зели.

— Можем да си го позволим — прошепвам аз и бъркам в торбата й.

— Но те не могат! — сочи тя към тълпата от работници.

Малцината, които носят кофи, пият толкова мръсна вода, че би могла и да е кал. Но сега не е моментът за бунт. Нима Зели не разбира това?

— Приемете най-искрените ни извинения — пристъпвам напред, използвайки най-почтителния си тон. Звуча почти правдоподобно. Майка ми щеше да се гордее с мен.

Слагам три златни монети в ръката на стража и взимам манерката на Зели, принуждавайки я да отстъпи назад, докато аз я пълня.

Бутвам манерката в ръката й, но тя цъка възмутено с език. Грабва манерката, отива при работниците и се приближава до момичето в бяло.

— Пий — казва й тя. — Бързо. Преди търговецът ти да види.

Младата работничка не губи нито секунда. Пие жадно, без съмнение, наслаждавайки се на първите си глътки от дни. След като отпива, тя предава манерката на божника, окован пред нея. С нежелание подавам и другите две манерки.

— Толкова си добра! — прошепва робинята към Зели и облизва последните капчици вода от устните си.

— Съжалявам, че не мога да направя повече.

— Направи достатъчно.

— Защо сте толкова много? — питам аз, опитвайки се да не обръщам внимание на сухотата в гърлото си.

— Търговците ни изпращат тук заради арената — отговаря момичето и кимва към едно място отвъд глинената стена.

Отначало на фона на червените дюни и пясъчните хълмове не се вижда нищо, но като се вглеждаме, постепенно се появява един амфитеатър.

Небеса…

Никога не съм виждала по-огромна постройка. С очуканите си сводове и колони арената се простира на огромно разстояние в пустинята.

— Строите ли я? — сбърчвам нос.

Баща ми нямаше да одобри продадените за дългове работници да строят сграда като тази на това място. Пустинята е прекалено безплодна, хората, които могат да живеят тук, не са много.

Момичето поклаща глава.

— Състезаваме се там. Търговците казват, че ако победим, ще платят всичките ни дългове.

— Състезавате се?! — свива объркано вежди Зели. — За какво? За свободата си?

— И за богатство — намесва се работникът до момичето, докато по брадичката му се стича вода. — Достатъчно злато, за да се напълни цяло море.

— Не ни карат да се състезаваме заради това — прекъсва го момичето. — Благородниците са достатъчно богати. Те нямат нужда от злато. Искат реликвата на Бабалуайе.

— Бабалуайе? — питам аз.

— Богът на здравето и болестта — напомня ми Зели. — Всеки от боговете има реликва. Реликвата на Бабалуайе е охун есо айе, камъкът на живота.

— Той всъщност истински ли е?

— Просто мит — отговаря Зели. — История, която маговете разказват на божниците за лека нощ.

— Не е мит — казва момичето. — Аз съм го виждала със собствените си очи. По-скоро е обикновен, а не скъпоценен камък, но е истински. И дава безсмъртие.

Зели накланя глава и се навежда напред.

— Този камък… — Тя понижава глас. — Той как изглежда?