Деца от кръв и кости

Глава петдесет и осма

Инан

Зели никога не е изглеждала толкова красива.

Хванала ръцете на едно момче, тя грее в леката си пурпурна дреха, една танцуваща богиня сред тълпата. Соленият морски аромат на душата й се издига над силните миризми на празничната храна. И ме удря с пълна сила.

Океански прилив, който ме повлича.

Докато я гледам, лесно забравям за маговете. Монархията. Баща ми. В този момент мога да мисля само за Зел. Усмивката й озарява света като пълна луна в беззвездна нощ.

Когато вече няма сили да се върти, тя прегръща детето и го целува по челото. То изпищява и избягва, а трима младежи пристъпват напред, за да заемат мястото му.

— Извинявай…

— Здрасти, аз съм Дека…

— Изглеждаш прекрасно тази вечер…

Усмихвам се, докато те се опитват да я очароват. Всеки се надвиква с другите. Докато те си бърборят, аз обвивам ръка около Зели и я притеглям към себе си.

— Може ли този танц?

Тя се завърта разгневена. Но ме вижда и се усмихва, а аз съм поразен от радостта й. След това от копнежа. И малко страх. През ума й минава мисъл за Тзеин и аз я придърпвам по-близо.

— Ще те заведа някъде, където той не може да ни види.

Топлина преминава от нейното тяло към моето.

— Ще приема това като да.

Хващам ръката й и я повеждам през тълпата, без да обръщам внимание на гневните погледи на младежите, които се бяха опитали да й се харесат. Тръгваме към гората в края на лагера. Далече от празненството и танците. Хладният въздух е приятен. Той носи наситения мирис на лагерни огньове, кора и влажни листа.

— Сигурен ли си, че не виждаш Тзеин?

— Абсолютно.

— Ами… ох!

Зели се препъва и пада. От устата й избликва момичешки смях. Потискам собствения си смях, за да й помогна, и до носа ми достига мирис на палмово вино.

— Небеса, Зел, пияна ли си?

— Иска ми се да беше така. Който е варил това питие, със сигурност не е знаел какво прави. — Тя хваща ръката ми и се обляга на едно дърво, за да е по-стабилна. — Мисля, че е от всичкото това въртене.

— Ще ти донеса вода.

Понечвам да тръгна, но Зели ме сграбчва за ръката.

— Остани.

Пръстите й се плъзгат по ръцете ми. При докосването й през мен преминава тръпка.

— Сигурна ли си?

Тя поклаща глава и се разсмива. Мелодичният й смях ме привлича по-близо.

— Ти ме покани на танц. — В сребристите й очи проблясва игриво пламъче. — Искам да танцувам.

Пристъпвам напред като нетърпеливите момчета, които я бяха заобиколили по-рано. Достатъчно близо, за да усетя лекия аромат на палмово вино в дъха й. Когато плъзвам ръка по китката й, тя затваря очи и си поема въздух. Пръстите й се забиват в кората на дървото.

Реакцията й изпълва всяка клетка на тялото ми с желание, дълбок копнеж, какъвто не бях изпитвал досега. Налага се да събера цялата си сила, за да не я целуна, да не обвия с ръце топлото й тяло и да я притисна към дървото.

Когато очите й отново се отварят, аз се навеждам така, че устните ми докосват ухото й.

— Ако ще танцуваме, трябва да се движиш, малка Зел.

Тя се вцепенява.

— Не ме наричай така.

— Ти можеш да ме наричаш „малък принце“, а аз не мога да те наричам малка Зел?

Тя отпуска ръце. Обръща глава настрани.

— Така ме наричаше мама.

Небеса!

Пускам я. От яд едва не си удрям главата в дървото.

— Зел, съжалявам. Не…

— Знам.

Тя се втренчва в земята. Игривостта й изчезва, давейки се в море от скръб. А след това в нея се надига вълна на ужас.

— Добре ли си?

Тя се вкопчва в мен без предупреждение, притискайки глава в гърдите ми. Страхът й прониква в кожата ми. Увива се около шията ми. Ужасът я поглъща — огромен и мъчителен, точно като онзи ден в гората. Само че сега я преследва не само мисълта за монархията, а и сенките на смъртта, които изскачат от собствените й ръце.

Прегръщам я и я притискам към себе си. Какво не бих дал да мога да залича страха й! Оставаме така известно време, потънали в прегръдката си.

— Ухаеш като морето.

Тя примигва към мен.

— Духът ти — обяснявам аз. — Той ухае като морето.

Тя се втренчва в мен с изражение, което не мога да разгадая. Не губя много време в опити го разбера. Достатъчно е да се изгубя в очите й. Да съществувам само в сребристия й поглед.

Прибирам един измъкнал се кичур зад ухото й. Тя отново притиска глава в гърдите ми.

— Днес загубих контрол. — Гласът й секва. — Нараних го. Нараних Тзеин.

Отварям ума си още съвсем малко, точно отвъд границата на истинското облекчение. Споменът на Зели се втурва като вълна, която се разлива по брега.

Усещам всичко — отровните думи на Тзеин, разярените сенки. Вината, омразата, срама, останали след магията й.

Притискам Зели по-силно и през мен преминава вълна от топлина, когато тя ме притиска в отговор.

— И аз веднъж изгубих контрол.

— Наранен ли беше някой?

— Някой умря — отговарям тихо. — Някой, когото обичах.

Тя се отдръпва и ме поглежда с насълзени очи.

— Затова ли толкова се страхуваш от магията си?

Кимвам. Вината заради смъртта на Каея забива нож в мен.

— Не искам никой друг да бъде наранен.

Зели отново се обляга на гърдите ми и издиша тежко.

— Не знам какво да направя.

— За кое?

— Магията.

Очите ми се разширяват. Бях си представял много неща, но не мислех, че някога ще уловя съмнение в думите й.

— Ето това искам. — Зели маха с ръка към веселието на празненството. — Това е всичко, за което се боря, но когато си помисля за случилото се… — Гласът й замира. Окървавеното рамо на Тзеин изпълва ума й. — Тези хора са добри. Сърцата им са чисти. Но какво ще се случи, ако върна магията и погрешният маг опита да поеме контрол?

Страхът е толкова познат, че го усещам почти като свой. И все пак по някакъв начин не е така силен, както преди. Дори когато си помисля за горящия Куаме, първото нещо, което виждам, е как пламъците угасват, когато Зулейка му казва да спре.

Зели отваря уста да продължи, но не изрича нищо. Гледам сочните й устни. Когато ги прехапва, аз се взирам прекалено дълго.

— Толкова е несправедливо — въздиша тя.

Трудно ми е да си представя, че и двамата сме будни. Колко пъти съм искал да я прегърна така? И тя да ме прегърне в отговор.

— Ти просто се разхождаш в ума ми, а аз нямам представа какво става в твоя.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се, че искам да знам! Разбираш ли колко е неудобно да нямаш…

Притискам я към дървото. Впивам устни в шията й. Прокарвам ръка по гърба й и тя ахва. От устните й се отронва тих стон.

— Това — прошепвам аз. При всяка дума устните ми докосват кожата й. — Ето това мисля. Ето тези мисли минават през главата ми.

— Инан… — прошепва дрезгаво тя.

Пръстите й се забиват в гърба ми, придърпват ме по-близо. Всичко в мен я иска. Иска това. Винаги.

С това желание всичко става ясно. Започвам да разбирам всичко.

Не е нужно да се боим от магията.

Имаме нужда само един от друг.