Деца от кръв и кости

Глава петнадесета

Амари

Някога мечтаех да се изкачвам.

Късно през нощта, когато всички в двореца спяха. Двете с Бинта прекосявахме залите на светлината на факлите, хлъзгайки се по покрития с плочки под по пътя до военната зала на баща ми. Хванати за ръце, ние навеждахме факлата над изработената на ръка карта на Ориша, карта, която за детските ни очи изглеждаше огромна като самия живот. Мислех си, че двете с Бинта ще видим света заедно.

Мислех си, че ще бъдем щастливи, ако напуснем двореца.

Сега, когато съм се вкопчила в склона на третата планина, която изкачваме този ден, се питам защо мечтаех да изкачвам нещо по-високо от стълбището в двореца. По кожата ми лепне пот, просмуквайки се в грубата тъкан на черното ми дашики. Безкрайни ята комари бръмчат и ме хапят по гърба, угощавайки се, защото не мога да се пусна от скалата за достатъчно дълго време и да ги прогоня.

Отминава още един цял ден в пътуване, за щастие, заедно с една нощ на спокоен сън. Въпреки че след като напуснахме Сокото и навлязохме навътре в джунглата, времето се стопли, аз усетих как Тзеин отново ме завива с наметалото тъкмо когато заспивах. С новите ни продукти е лесно да се нахраним. Дори и месото на дългоухите лисици и кокосовото мляко започват да ми приличат на месото от кокошка и чая от дворцовата кухня. Помислих си, че нещата най-после се оправят, но сега гърдите ми са така свити, че едва дишам.

Почти в края на деня вече сме се изкачили на стотици метри височина и пред нас се разкрива изумителна гледка към джунглата долу. Зеленина във всякакви оттенъци покрива земята, разстилайки безкраен балдахин под краката ни. През тропическите храсти се извива бърза река, която е единствената вода наоколо. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-малка става тя, докато накрая се превръща в тънка синя линия.

— Как може каквото и да било да съществува тук горе? — питам задъхано.

Поемам си дълбоко въздух и дърпам силно един камък над главата си. В началото на изкачването не опитвах стабилността на камъните, за които се хващах. Ожулените ми колене ми напомнят да не повтарям тази грешка.

Когато установявам, че камъкът е стабилен, се издърпвам по-нагоре по скалата, стъпвайки с босия си крак в една пукнатина. Обзема ме желание да се разплача, но го потискам. Вече два пъти трябваше да крия сълзите си. Унизително ще е отново да се разплача.

— Права си — изсумтява Тзеин зад мен, търсейки достатъчно широко място, където да стъпи Найла.

След като едва не падна при предишното изкачване, тя се плаши и стъпва само там, където Тзеин доказва, че е безопасно.

— Просто продължавайте да се изкачвате — извиква Зели отгоре. — Някъде тук е. Трябва да е тук.

— А ти всъщност видя ли го? — пита Тзеин.

Мислите ми се връщат към колибата на Мама Агба и момента, в който бъдещето избухна пред очите ни. Тогава всичко изглеждаше така вълшебно. Сега открадването на свитъка ми се струва отлична идея.

— Видяхме как се катерим… — отговарям.

— Но видяхте ли този „легендарен“ храм? — настоява Тзеин. — Това, че Мама Агба ни е видяла да се катерим, не означава, че Кандомбле наистина съществува.

— Престанете да говорите и се изкачвайте! — вика Зели. — Доверете ми се. Знам, че храмът съществува.

Това е причината да вика цял ден — упоритостта, която ни водеше от скала на скала. Реалността и логиката нямат значение за нея. Тя има толкова голяма нужда от това, че неуспехът дори не е в обсега на вероятностите.

Поглеждам надолу да отговоря на Тзеин, но при гледката на дърветата в джунглата на хиляди метри под нас мускулите ми се стягат. Притискам тялото си към планината и стискам силно скалата.

— Ей — вика Тзеин. — Не поглеждай надолу. Справяш се страхотно.

— Лъжеш.

— Продължавай да се изкачваш.

Ударите на сърцето бумкат в ушите ми, докато гледам надолу. Въпреки че краката ми треперят, продължавам нагоре. Небеса, ако Бинта можеше да ме види сега!

Прекрасното й лице се появява пред очите ми в цялата си красота. За първи път, откакто я видях да умира, си я представям жива, усмихната и до мен. Една нощ във военната стая тя свали бонето си. Бялата й коса се разстла на копринени пластове по раменете й.

И с какво ще си облечена, когато прекосяваме веригата Оласимбо? — пошегува се тя, когато й разказах плановете си за бягство към морето Адетунджи. — Дори и когато бягаш, кралицата ще умре, но няма да позволи да носиш панталони.

Сложи ръка на главата си и се престори, че крещи, имитирайки гласа на майка ми. Онази нощ се смях толкова много, че едва не се подмокрих.

Въпреки обстоятелствата, на лицето ми се появява усмивка. Бинта можеше да имитира всички в двореца. Но усмивката ми изчезва, когато си спомням за изгубените ни мечти и пропаднали планове. Мислех, че може да избягаме през тунелите под двореца. Излезехме ли навън, никога вече нямаше да се върнем. В онзи момент всичко ми се струваше толкова реално, но дали Бинта е съзнавала, че това е само мечта, която тя никога няма да изживее?

Този въпрос остава в главата ми и когато стигам до следващата площадка и се издърпвам нагоре. За кратко планината е равна, достатъчно широка, за да легна в тревата.

Когато се отпускам на колене, Зели се строполява в градина от бромелии, мачкайки ярките им червени и пурпурни венчелистчета под краката си. Аз се навеждам и вдъхвам сладкия им аромат. На Бинта много щяха да й харесат.

— Може ли да останем тук? — питам аз, докато ароматът на цветята ме успокоява.

Не мога да си представя да продължим да се изкачваме още по-високо. Има граници на това докъде може да ни отведе обещанието за Кандомбле.

Найла се изкатерва на площадката и аз вдигам глава. След нея идва Тзеин, целият плувнал в пот. Той сваля своето дашики без ръкави и аз поглеждам встрани — последния път, когато видях голото тяло на момче, бавачките ме къпеха заедно с Инан.

Страните ми се зачервяват и аз осъзнавам колко далече от двореца съм стигнала. Въпреки че не е против закона членовете на кралския род и косиданите да общуват, както е за маговете и косиданите, майка ми би накарала да пратят Тзеин в затвора само заради това, което току-що бе направил.

Премествам се, за да отдалеча колкото може повече пламналите си страни от голата кожа на Тзеин. Но докато се придвижвам, пръстът ми се удря в нещо гладко и кухо.

Обръщам се и се озовавам лице в лице с пукнат череп.

— Небеса! — извиквам аз.

Започвам да пълзя назад и кожата на тила ми настръхва. Зели скача на крака и разтваря жезъла си, веднага готова да се бие.

— Какво има? — пита тя.

Посочвам пукнатия череп, който лежи върху купчина счупени кости. Дупка над очите му говори за насилствена смърт.

— Дали е бил някой катерач? — питам аз. — Някой, който не е успял да стигне?

— Не — отговаря със странна увереност Зели. — Не е това.

Тя накланя глава и се навежда, за да погледне по-добре. През въздуха преминава хлад. Зели протяга ръка към пукнатия череп.

Пръстите й едва го докосват, когато…

Ахвам, защото знойната жега на джунглата около нас внезапно се превръща в леден студ. Студът хапе кожата ми и стига чак до костите. Но тази ледена вихрушка продължава само миг. Така бързо както е дошла, тя изчезва, оставяйки ни озадачени на планинския склон.

— Ух! — изхриптява Зели, сякаш се е върнала към живота.

Тя стиска бромелиите толкова силно, че откъсва цветове от стъблата.

— Какво беше това, в името на боговете? — пита Тзеин.

Зели поклаща глава, а с всеки изминал миг очите й се разширяват все повече и повече.

— Усетих го. Беше духът му… животът му!

Магия! — осъзнавам аз. Колкото и пъти да ги виждам, тези прояви няма да спрат да ме удивяват. Макар че предупрежденията на баща ни за магията от детските ми години изплуват в ума ми, сърцето ми се изпълва със страхопочитание.

— Хайде! — втурва се напред Зели, забързвайки по следващия склон. — Това беше по-силно от каквото и да било, което някога съм усещала. Храмът сигурно е наблизо!

Тръгвам след нея, забравила страха в желанието си да се добера до последната площадка. Когато се издърпвам горе, не мога да повярвам на очите си. Кандомбле!

Наистина е тук.

Покрити с мъх тухли са натрупани в планини от отломки, осеяли цялото плато. Разруха е обхванала някогашните храмове и светилища. За разлика от планините и джунглата долу, тук не свирят щурци, не крякат птици, не пеят комари. Единствените признаци, че някога е съществувал живот, са разбити черепи, пръснати по земята.

Зели спира пред един череп и свива вежди, въпреки че не се случва нищо.

— Какво има? — питам аз.

— Духът му… — Тя се навежда. — Издига се.

— Къде се издига? — Отстъпвам назад, препъвайки се в купчина отломки.

Нова студена вълна ме изпълва със страх, но не мога да разбера дали е истински, или само в главата ми.

— Не знам — казва Зели и потърква тила си. — Нещо в храма засилва моето аше. И усещам магията си.

Преди да успея да задам нов въпрос, Зели се навежда и докосва още един череп.

Ръката ми полита към гърдите. Този път около нея се втурва не леден студ, а образ, обагрен в злато. Издигат се великолепни храмове и кули, зашеметяващи сгради, украсени с елегантни водопади. Тъмнокожи мъже, жени и деца във фини кожени роби се разхождат наоколо, а по кожата им са изрисувани красиви линии и символи в изящни бели извивки.

Въпреки че видението трае само един миг, образът на тучни градини остава в ума ми, докато гледам изпочупените отломки пред мен. Кандомбле е бил бляскав.

Сега е само въздух.

— Какво се е случило тук? — обръщам се към Зели, макар да се страхувам, че вече знам отговора.

Баща ми бе унищожил красотата на магията в моя живот. Защо да не направи същото и в целия свят?

Чакам Зели да отговори, но тя мълчи. С всяка изминала секунда лицето й става все по-сурово — вижда още нещо, нещо, което аз не мога да видя.

Мека бледолилава светлина започва да свети от пръстите й, появявайки се, докато тя за първи път изследва силата си. Гледам я и любопитството ми нараства. Какво друго може да види? Въпреки че при мисълта за магията пулсът ми се ускорява, част от мен иска и аз да мога да изпитам прилива й поне веднъж. Дъгата, която се появи в ръцете на Бинта, изпълва ума ми, докато не чувам Тзеин да вика.

— Вижте това!

Следвайки гласа му, ние се изправяме пред единствената здрава сграда в планината. Храмът се извисява към небето, построен на равно място на последния планински склон. За разлика от каменните тухли, тази сграда е от почернял метал, набразден с жълти и розови ивици, което говори, че някога е греела в златно. Отстрани растат пълзящи растения и мъх, които закриват безкрайни редове от древни руни, гравирани във фриза на храма.

Зели се приближава до входа на храма, на който липсва врата, но Найла изръмжава тихо.

— Добре, Найла, ти стой тук, става ли? — целува я по носа Тзеин.

Найла изсумтява и се отпуска зад купчина натрошени камъни.

След като тя се настанява, ние влизаме през отвора и ни посреща толкова плътна магическа аура, че дори и аз усещам тежестта й. Тзеин се приближава до Зели, а аз прокарвам ръка във въздуха и жуженето на магическа енергия се плъзва през пръстите ми като падащи песъчинки.

Лъчи светлина се промъкват през напукания кръгъл свод отгоре, осветявайки изписания сводест таван. Шарките му стигат до множество колони, украсени с цветно стъкло и проблясващи кристали.

Защо не са разрушили това? — чудя се аз, прокарвайки пръсти по пукнатини и извивки. Храмът е странно недокоснат, самотно дърво в изпепелена от огън гора.

— Виждате ли някакви врати? — вика Тзеин от другия край.

— Не — извиква в отговор Зели.

Единственото, което се вижда, е голяма прашна статуя до задната стена с обрасли около нея пълзящи растения. Приближаваме се и Тзеин прокарва ръце по ерозиралия камък. Статуята, изглежда, е на възрастна жена, облечена в разкошна роба. Върху белите й къдрици има златна корона — единствения непотъмнял метал наоколо.

— Това богиня ли е? — питам аз, оглеждайки статуята отблизо.

През целия си живот не съм виждала нито едно изображение на божество. Никой не би се осмелил да постави такова в двореца. Винаги съм си мислила, че когато видя бог или богиня, те ще са изобразени като на кралските портрети, висящи в голямата зала. Но въпреки че е потъмняла, в тази статуя има царственост, каквато и най-зашеметяващата картина не би могла да пресъздаде.

— Какво е това? — пита Тзеин, посочвайки някакъв предмет в ръката на жената.

— Прилича на рог. — Зели се приближава да го разгледа. — Странно е… — Тя погалва ръждясалия метал. — Почти го чувам в главата си.

— Какво казва? — питам аз.

— Това е рог, Амари. Не казва нищо.

Страните ми пламват.

— Е, щом е скулптура, изобщо не трябва да издава никакъв звук.

— Просто мълчи — казва Зели и полага и двете си ръце върху метала. — Мисля, че се опитва да ми каже нещо.

Затаявам дъх, докато веждите й се свъсват. След няколко дълги мига ръцете й започват да греят с проблясваща сребърна светлина. Рогът сякаш взима енергия от нейното аше и започва да грее все по-ярко, докато тя видимо се напряга.

— Внимавай — предупреждава я Тзеин.

— Внимавам — кимва Зели, въпреки че започва да трепери. — Близо е, трябва само още малко…

Под краката ни се чува бавно скърцане. Аз изскимтявам при този звук. Обръщаме се изненадани и виждаме как една голяма плоча се плъзга от пода. Отворът разкрива стълбище, което води надолу, в толкова тъмно пространство, че всичко изглежда черно.

— Дали е безопасно? — прошепвам аз.

Тъмнината ме кара да настръхна. Навеждам се надолу, за да видя по-добре, но никъде няма източник на светлина.

— Няма друга врата — свива рамене Зели. — Какъв избор имаме?

Тзеин изтичва навън и се връща с обгорена бедрена кост, завита в парче, откъснато от наметалото му. Двете със Зели се отдръпваме с отвращение, но той минава покрай нас и запалва плата с огнивото ни и така създава импровизирана факла.

— Вървете след мен — казва уверено той и това намалява страха ми.

Тръгваме надолу. Въпреки че пламъкът на факлата осветява стъпките ни, той не докосва нищо друго наоколо. Придържам се с ръка към неравната стена, броейки вдишванията си, докато накрая стигаме до долния етаж. В момента, в който кракът ми слиза от последното стъпало, плочата над отвора отгоре се затръшва с оглушителен трясък.

— Небеса!

Писъкът ми пронизва тъмнината. Хвърлям се към Зели.

— Какво ще правим сега? — разтрепервам се аз. — Как ще излезем?

Тзеин се обръща да изтича обратно по стълбите, но някакво съскане във въздуха го кара да замръзне на място. След секунди факлата угасва, оставяйки ни безпомощни в пълна тъмнина.

— Тзеин! — вика Зели.

Съскането се засилва все повече и повече, докато струя топъл въздух ме удря като дъжд. Когато вдишвам, той забавя мускулите ми, а след това започва да замъглява мозъка ми.

— Отрова — успява да изхрипти Тзеин и след това чувам как тялото му се свлича на земята.

Дори не успявам да изпитам страх, преди тъмнината да ме завладее.