Деца от кръв и кости

Глава осемдесет и пета

Зели

Винаги си бях представяла смъртта като зимен вятър, но топлината ме заобикаля като океаните на Илорин.

Дар — мисля си в спокойствието и тъмнината на алафиа. Отплата за жертвата ми.

Каква друга награда би могло да има, освен край на една безкрайна битка?

Мама, Ориша Мама, Оршиа Мама, ауа ун дупе пе егбо игбеуа…

Гласове вибрират в кожата ми, докато великолепният звук звънти в тъмнината. Сребърни покривала от светлина се извиват в мрака, окъпвайки ме в прекрасните си звуци. Песента продължава и снежинка от светлина пада през тъмнината с един глас, който пее по-силно от другите. Той ги води в преклонение и възхвала, които отекват през покривалата.

Мама, Мама, Мама…

Гласът на светлината е гладък като коприна, мек като кадифе. Той се обвива около мен, привличайки ме към топлината си. И въпреки че не усещам тялото си, аз се нося през тъмнината към него.

Чувала съм този звук и преди. Познавам този глас. Тази любов. Песента става все по-силна и по-силна, подхранвайки светлината. Тя започва от една снежинка, приемайки форма пред очите ми.

Първо се появяват краката й, черна кожа като нощното небе. Тя блести на фона на червената й копринена роба, широка и развята върху неземното й тяло. Златни бижута покриват китките, глезените и шията й и подчертават проблясващото украшение за глава, което виси на челото й.

Когато започва хорът, аз навеждам глава, без да мога да повярвам, че лежа в краката на Оя. Но когато богинята повдига украшението, закачено в гъстата й бяла коса, тъмнокафявите й очи карат сърцето ми да спре.

Последния път, когато видях тези очи, те бяха празни, в тях я нямаше жената, която обичах. Сега те танцуват и от тях се отронват блещукащи сълзи.

— Мамо?

Невъзможно е!

Въпреки че майка ми имаше лицето на слънцето, тя беше човек. Беше част от мен самата. Но когато този дух докосва лицето ми, познатата обич се разнася из цялото ми тяло. От красивите й кафяви очи падат сълзи, когато тя прошепва:

— Здравей, моя малка Зел!

Горещи сълзи парят очите ми, когато потъвам в безплътната й прегръдка. Топлината й се просмуква в мен и запълва всяка пукнатина. Усещам всяка сълза, която съм изплакала, всяка молитва, която съм изрекла. Виждам всеки път, когато съм вдигала поглед в колибата ни и съм пожелавала тя да седи там и да ме гледа.

— Мислех, че си си отишла — казвам дрезгаво.

— Ти си сестра на Оя, мила моя. Знаеш, че духът ни никога не умира. — Тя ме придърпва към себе си и избърсва сълзите ми с меката си роба. — Винаги съм с теб, винаги съм до теб.

Аз я хващам здраво, сякаш всеки момент може да се изплъзне от пръстите ми. Ако знаех, че ме чака в смъртта, щях да я приема с радост, да се втурна към нея. Тук е всичко, което някога съм искала, спокойствието, което тя отнесе със себе си, когато умря. С нея най-после съм в безопасност.

След толкова дълго време съм си у дома. Мама гали с ръка плитките ми и ме целува по челото.

— Не можеш да си представиш колко се гордеем с всичко, което направи.

— Вие?

— И тате вече е тук — усмихва се тя.

— Той добре ли е? — питам аз.

— Да, миличка. Той намери покой.

Примигвам, за да прогоня бликналите отново сълзи. Покой… Не са много хората, които да го заслужават повече от него. Дали е знаел, че духът му ще се озове на това прекрасно място, до жената, която обичаше?

Мама, Мама, Мама…

Гласовете запяват по-силно. Мама ме прегръща отново и аз си поемам въздух, наслаждавайки се на аромата й. След всичкото това време тя все още ухае на подправки и сосове, тези, които слагаше в своя ориз джолоф.

— Това, което направи в храма, е нещо, което духовете никога не са виждали.

— Не познах заклинанието — поклащам глава аз. — Не знам какво направих.

Мама обхваща лицето ми с ръце и ме целува по челото.

— Ще разбереш скоро, могъща моя Зел. И във всичко винаги ще съм до теб. Независимо какво чувстваш, пред какво се изправяш, когато мислиш, че си сама…

— Тзеин… — спомням си аз. Първо мама, след това тате, а сега и аз. — Не можем да го оставим — ахвам аз. — Как да го доведем тук?

Мама, Ориша Мама, Ориша Мама…

Мама ме прегръща по-силно, а гласовете запяват още по-високо, вече почти оглушително. По гладкото й чело се появяват бръчки.

— Той не може да дойде тук, миличка. Все още не.

— Но, мамо…

— Ти също не можеш.

Гласовете гръмват толкова високо, че не мога да кажа дали възхваляват, или крещят. Всичко в мен се обръща, когато осъзнавам думите на мама.

— Мамо, не… моля те!

— Зел…

Отново се вкопчвам в нея и страх стяга гърлото ми.

— Искам това. Искам да остана тук с тебе и тате!

Не мога да се върна в онзи свят. Няма да преживея онази болка.

— Зел, Ориша все още има нужда от теб.

— Не ме е грижа. Аз имам нужда от теб!

Думите й прииждат бързо, докато светлината й започва да избледнява заедно с божествените гласове. Навсякъде около нас тъмнината заблестява, удавяйки всичко във вълна от светлина.

— Мамо, не ме оставяй… Моля те, мамо! Не отново!

Тъмните й очи блестят с отронващите се сълзи, които падат върху лицето ми топли.

— Нищо не е приключило, малка Зел. Всичко едва сега започва.