Деца от кръв и кости

Глава трета

Амари

— Амари, изправи се!

— В името на небесата…

— Вече яде повече от достатъчно десерт…

Аз оставям вилицата си с парче кокосов пай и изправям назад рамене, почти впечатлена от броя критики, които майка ми може да изсъска шепнешком в рамките на минута. Тя седи начело на месинговата маса, а златистото геле[2] на главата й сякаш улавя цялата светлина в стаята, проблясвайки върху светлокафявата й кожа.

Намествам тъмносиньото геле на собствената си глава и се опитвам да изглеждам царствено, като ми се иска прислужницата да не го беше навила толкова стегнато. Докато се въртя неспокойно, кехлибарените очи на майка ми оглеждат облечените в най-хубавите си дрехи олойе аристократки на Ориша, търсейки хиенерите, скрити сред стадото. Жените се усмихват, но знам, че зад гърбовете ни шепнат по наш адрес.

— Чух, че е изпратена в западното крило…

— Кожата й е прекалено тъмна, за да е…

— Прислужниците ми се кълнат, че командирът носи дете на Саран…

Те носят тайните си като блестящи диаманти, като бродерии, вплетени в разкошните им дрехи. Техните лъжи и парфюмите им с аромат на лилия развалят медения аромат на сладките торти, които вече не ми е позволено да ям.

— А какво е твоето мнение, принцесо Амари?

Вдигам сепнато поглед от божественото парче пай и виждам, че олойе Ронке се е втренчила в мен с очакване. Изумрудената й роба блещука върху махагоновата й кожа и е избрана точно заради начина, по който грее на фона на белите стени на чайната.

— Моля?

— За едно гостуване в Зариа.

Тя се навежда напред, докато големият рубин, който виси на шията й, докосва масата. Крещящото бижу е постоянно напомняне, че олойе Ронке не е родена с място на нашата маса. Платила е за него.

— За нас ще е чест да те посрещнем в имението си. — Тя си играе с големия червен камък и устните й се извиват, когато ме хваща, че съм се втренчила в нея. — И съм сигурна, че ще успеем да намерим бижу като това и за теб.

— Колко мило от ваша страна — казвам аз, печелейки време, и мислено проследявам пътя от Лагос до Зариа.

Далече зад планинската верига Оласимбо, Зариа е в северния край на Ориша, на брега на морето Адетунджи. Пулсът ми се ускорява, когато си представям, че излизам в света извън стените на двореца.

— Благодаря ви — отговарям накрая. — За мен ще бъде чест…

— Но за съжаление, Амари не може да дойде — намесва се майка ми, намръщвайки се, без ни най-малка следа от съжаление. — Тя е по средата на обучението си и вече изостава по аритметика. Не може да прекъсва в момента.

Вълнението, което се бе надигнало в гърдите ми, умира. Побутвам неизядения пай в чинията си. Майка ми рядко ми позволява да излизам от двореца. Не трябваше да се надявам.

— Може би по-нататък — отговарям тихо аз, надявайки се това, което си позволявам, да не ми навлече гнева й. — Сигурно е много хубаво да живеете там, с морето пред вас и планините зад гърба ви.

— Само камъни и сол — сбърчва широкия си нос Самара, най-голямата дъщеря на олойе Ронке. — Нищо, в сравнение с този великолепен дворец. — Тя се усмихва на майка ми, но милото й изражение изчезва, когато отново се обръща към мен. — Освен това Зариа е пълна с божници. Ларвите в Лагос поне си знаят мястото и стоят в кварталите си.

Жестокостта в думите на Самара остава да виси във въздуха между нас. Поглеждам през рамо да видя дали и Бинта е чула, но най-старата ми приятелка, изглежда, не е тук. Като единствен божник, който работи във вътрешната част на дворец, моята лична прислужница винаги се е откроявала сред другите, една жива сянка, която винаги е до мен. Дори и с бонето, което слага върху бялата си коса, Бинта пак е изолирана от останалата прислуга в двореца.

— Мога ли да ти помогна, принцесо?

Обръщам се и виждам прислужница, която не познавам — момиче със светлокафява кожа и големи кръгли очи. Тя взима празната ми наполовина чаша и я сменя с друга. Поглеждам към кехлибарения чай — ако Бинта беше тук, тя щеше тайничко да сложи една лъжичка захар в чашата ми, когато майка ми не гледа.

— Виждала ли си Бинта?

Момичето внезапно отстъпва назад, стиснало устни.

— Какво има?

Момичето отваря уста, но очите й пробягват по жените около масата.

— Извикаха я в тронната зала, Ваше Височество. Малко преди да започне обядът.

Аз се намръщвам и накланям глава. Защо ли може да я е извикал баща ми? От всички прислужници в двореца той никога не викаше нея. Всъщност изобщо рядко викаше каквито и да било прислужници.

— Тя каза ли защо? — питам аз.

Момичето поклаща глава и понижава глас, избирайки внимателно всяка дума.

— Не, но дотам я придружиха стражи.

Горчиво усещане пропълзява по езика ми — горчиво и тъмно, докато слиза надолу в гърлото ми. Стражите в този дворец не придружават. Те отвеждат.

Те настояват.

Момичето отчаяно иска да каже още нещо, но майка ми й хвърля гневен поглед, а студените й пръсти ощипват коляното ми под масата.

— Престани да говориш с прислугата.

Въпреки нейното раздразнение не мога да спра да мисля за Бинта. Баща ми знае колко сме близки — ако иска нещо от нея, защо не ме е уведомил?

Взирам се през прозореца към кралската градина, докато въпросите ми стават все повече, и не обръщам внимание на смеха на жените около мен. Вратата на залата се отваря рязко.

Влиза брат ми.

Той е висок и красив в униформата си, готов да поведе първия си патрул през Лагос. Инан грее от щастие сред другите стражи, а украсеният му шлем показва скорошното му повишение в капитан. Аз се усмихвам и ми се иска да можех да съм част от този специален за него ден. Всичко, което някога е искал, най-после се случва.

— Впечатляващ е, нали? — Самара се втренчва в брат ми със светлокафявите си очи с плашеща страст. — Най-младият капитан в историята. Ще стане великолепен крал.

— Така е — грейва майка ми и се навежда към дъщерята, с която няма търпение да се сдобие. — Макар че ми се искаше повишението да не е придружено с такова насилие. Никога не знаеш какво може да опита да причини на престолонаследника една отчаяна ларва.

Жените олойе кимат и изразяват безполезни мнения, докато аз мълчаливо отпивам от чая си. Те говорят за поданиците ни със същото безразличие, както за украсените с диаманти геле, които са на мода в Лагос. Аз отново се обръщам към прислужницата, която ми каза за Бинта. Въпреки че е далече от масата ми, ръката й все още трепери от притеснение…

— Самара — прекъсва мислите ми майка ми, — споменах ли колко царствена изглеждаш днес?

Прехапвам език и изпивам остатъка от чая си. Въпреки че майка ми казва „царствена“, в мислите ни се промъква думата "светла“. Като царствените олойе, които с гордост могат да проследят родословното си дърво до първите кралски семейства, които са носили короната на Ориша.

Не обикновени като селяните, които обработват полетата край Минна, или търговците в Лагос, които продават стоките си под лъчите на слънцето. Не нещастни като мен, принцесата, чиято майка почти се срамува да я нарече своя дъщеря.

Поглеждам към Самара над чашата си и се изненадвам от нейния нов светлокафяв тен. Само преди няколко обяда тя имаше същия махагонов цвят като майка си.

— О, благодаря ви. Ваше Величество! Много сте мила.

Самара поглежда към роклята си с престорена скромност, приглаждайки несъществуващи гънки.

— Трябва да споделиш опита си с Амари. — Майка ми слага студената си ръка на рамото ми и пръстите й изглеждат светли на фона на моята кожа с цвят на мед. — Тя толкова често се излежава в градината, че започва да прилича на работничка в полето. — И се разсмива.

Сякаш всеки път в градината тълпа прислужници не ме покриват със слънчобрани. Сякаш не ме беше покрила с пудра преди този обяд, ругаейки кожата ми, която караше благородничките да клюкарстват, че е спала с някой слуга.

— Т-това не е нужно, майко.

Потръпвам, спомняйки си острата болка и миризмата на оцет на последната й козметична отвара.

— О, за мен ще е удоволствие — грейва Самара.

— Да, но…

— Амари! — прекъсва ме майка ми с усмивка, толкова остра, че би могла да разцепи кожата й. — Тя много ще се радва, Самара, особено преди да започне ухажването.

Аз опитвам да преглътна буцата в гърлото си, но едва не се задавям. В този момент миризмата на оцет става толкова силна, че вече мога да усетя парещата болка по кожата си.

— Не се притеснявай — сграбчва ръката ми Самара, която погрешно разбира притеснението ми. — С времето ухажването ще ти хареса. Наистина е забавно.

Усмихвам се насила и се опитвам да издърпам ръката си, но Самара ме стиска по-силно, сякаш не ми е позволено да я пусна. Златните й пръстени, украсени със специални камъни, се впиват в кожата ми. От единия от пръстените излиза изящна верижка, която е свързана с гривна с нашия кралски знак — обсипана с диаманти снежна леопанера.

Самара носи гривната с гордост. Несъмнено е подарък от майка ми. Не мога да не се възхищавам на красотата й. По нея има повече диаманти дори и от мо…

Небеса…

Не моята. Вече не.

Обзема ме паника, когато си спомням какво стана с моята гривна. Онази, която бях дала на Бинта.

Тя не искаше да я вземе, страхуваше се от дар от короната. Но баща ми беше вдигнал данъка за божниците. Ако не беше продала гривната ми, тя и семейството й щяха да загубят дома си.

Сигурно са разбрали — осъзнавам аз. — Сигурно мислят, че Бинта е крадла. Ето защо са я извикали в тронната зала. Затова е трябвало да я придружат.

Скачам от мястото си. Краката на стола ми стържат по плочките на пода. Вече виждам стражите, които държат крехките ръце на Бинта.

Виждам баща ми да замахва с меча си.

— Извинете ме — казвам и отстъпвам назад.

— Амари, седни.

— Майко, аз…

— Амари…

— Майко, моля те!

Прекалено високо.

Осъзнавам го в мига, в който думите излизат от устата ми. Пискливият ми глас отеква от стените на чайната, заглушавайки всички разговори.

— И-извинете — заеквам аз. — Не ми е добре.

Забързвам към вратата, а всички погледи изгарят гърба ми. Мога да усетя паренето от гневния поглед на майка ми, но в момента нямам време за това. Щом вратата се затваря, хуквам, вдигайки високо тежката си рокля. Тичам из залите и високите токчета на обувките ми тракат по покрития с плочки под.

Как може да съм толкова глупава? — упреквам сама себе си, отклонявайки се от пътя, за да избегна един прислужник. Трябваше да изляза още щом момичето ми каза, че Бинта е била повикана. Ако беше на моето място, Бинта не би изгубила нито миг.

О, небеса!

Минавам край редица от изящни вази във фоайето, които слугите на майка ми са напълнили с пустинни рози, и край портретите на кралските ми предци, които ме гледат втренчено. Моля те, дано е добре!

Вкопчвам се мълчаливо в тази надежда и завивам зад ъгъла към главната зала. Въздухът е натежал от горещина, която прави дишането още по-трудно. Сърцето ми бие в гърлото, когато спирам пред тронната зала на баща ми, стаята, от която най-много се страхувам. Мястото, където той за първи път нареди на двама ни с Инан да се бием.

Мястото на толкова много от раните ми.

Стискам кадифената завеса, която виси пред вратите на залата, и потта от ръцете ми попива в плътната тъкан. Той може да не иска да ме изслуша. Аз й дадох гривната. Баща ми може да накаже мен вместо Бинта.

По гърба ми преминава тръпка на страх, от която пръстите ми изтръпват. Направи го за Бинта.

— За Бинта — прошепвам високо аз.

Най-старата ми приятелка. Единствената ми приятелка.

Трябва да се погрижа да не пострада.

Поемам дълбоко въздух и избърсвам потта от ръцете си, наслаждавайки се на последните си няколко секунди.

Пръстите ми едва докосват лъскавата дръжка, проблясваща зад завесите, когато…

— Какво?

Гласът на баща ми прогърмява през вратата като рев на див горилион. Сърцето ми се блъска силно в гърдите. Чувала съм го да крещи и по-рано, но никога така. Закъснях ли?

Вратата се отваря със замах и аз отскачам, когато отряд стражи изхвърчат от тронната зала като бягащи крадци. Те избутват благородниците и прислужниците, които минават през главната зала, и ги отвеждат нанякъде.

Оставам сама.

Тръгни си. Краката ми треперят, когато вратата започва да се затваря. Настроението на баща ми явно е ужасно. Но трябва да намеря Бинта. Не знам дали не е затворена вътре.

Не мога да я оставя да се изправи пред баща ми сама.

Втурвам се напред и хващам вратата точно преди да се затвори. Пъхвам пръстите си между нея и касата и отварям съвсем леко, надничайки през процепа.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещява отново баща ми и по брадата му хвърчи слюнка. Вените пулсират под махагоновата му кожа, която се откроява на фона на червената му агбада[3].

Дръпвам вратата на косъм по-широко, страхувайки се, че ще съзра крехкото тяло на Бинта. Но вместо нея виждам адмирал Ебеле, треперещ пред трона. Капки пот се стичат от плешивото му теме, докато гледа към всичко останало, но не и към баща ми. До него гордо стои командир Каея, чиято коса се спуска над шията й в стегната лъскава плитка.

— Реликвите били изхвърлени от вълните в Уари, малко селце на брега на морето — обяснява Каея. — Близостта им събудила непроявените умения на някои от местните божници.

— Непроявени умения?!

Каея преглъща и мускулите под светлокафявата й кожа се стягат. Дава възможност на адмирал Ебеле да отговори, но той продължава да мълчи.

— Божниците се преобразили. — Каея потреперва, сякаш думите й причиняват физическа болка. — Реликвите събудили уменията им, Ваше Величество. Божниците станали магове.

Аз ахвам, но веднага покривам устата си, за да заглуша звука. Магове? В Ориша? След толкова дълго време?

Усещам тъпо пробождане от страх в гърдите си, което затруднява дишането ми, докато отварям вратата още съвсем малко, за да виждам по-добре. Чакам баща ми да каже: Това е невъзможно. Това би било…

— Невъзможно! — проговаря най-накрая той почти шепнешком и стиска дръжката на маджаситения си меч толкова силно, че кокалчетата му изпукват.

— За съжаление, не е, Ваше Величество. Видях го със собствените си очи. Магията им беше слаба, но съществуваше.

Небеса… Какво означава това за нас? Какво ще стане с монархията? Дали маговете вече планират нападение? Дали ще имаме някакъв шанс да отговорим на удара им?

В главата ми нахлуват спомени за баща ми преди Нападението — обхванат от параноя човек с вечно стиснати зъби и посивяла коса. Човекът, който нареди на мен и брат ми да отидем в подземието на двореца и пъхна мечове в ръцете ни, макар да бяхме прекалено малки и слаби, дори да ги повдигнем.

Маговете ще ви нападнат — предупреди ни той. Изричаше същите думи всеки път, когато ни караше да се бием. — И когато го направят, трябва да сте готови.

Споменът от болката пронизва гърба ми, докато се вглеждам в пребледнелия си баща.

Той се взира в пода, а лицето му е бледо и намръщено. Мълчанието е по-плашещо от гнева му. Адмирал Ебеле вече видимо трепери.

— Къде са маговете сега?

— Премахнати.

Стомахът ми се свива и аз притаявам дъх, опитвайки се да задържа в стомаха си следобедния чай. Маговете са мъртви. Избити.

Захвърлени на дъното на морето.

— А реликвите? — продължава баща ми, без да го вълнува смъртта на маговете.

Ако можеше, той вероятно щеше да премахне и всички останали.

— Свитъкът е у мен. — Каея бърка под бронята на гърдите си и изважда един стар пергамент. — Веднага, щом го открих, се отървах от свидетелите и дойдох тук.

— А слънчевият камък?

Каея се обръща към Ебеле с толкова остър поглед, че би могъл да го прободе до кръв. Той прочиства дълго гърлото си, сякаш се наслаждава на последните секунди преди да обяви новината.

— Камъкът е бил откраднат от Уари, преди ние да пристигнем, Ваше Величество. Но сме по следите му. Изпратил съм най-добрите си хора. Не се съмнявам, че скоро ще го намерим.

Яростта на баща ми се разпалва като горещина, издигаща се във въздуха.

— Твоя задача беше да ги унищожиш — изсъсква той. — Как се случи това?

— Опитах, Ваше Величество! След Нападението се опитвах много луни. Направих всичко възможно да ги унищожа, но реликвите бяха омагьосани.

Погледът на Ебеле се стрелва към Каея, но тя се взира право напред. Той отново прочиства гърлото си. Под брадата му се събират капки пот.

— Когато скъсах свитъка, той се събра отново. Когато го изгорих, той се оформи отново от пепелта. Накарах най-силния си страж да удари с чук слънчевия камък, но по него не се появи и драскотина! Когато не можахме да унищожим проклетите реликви, аз ги заключих в железен сандък и ги потопих насред морето Банджоко. Няма как да са стигнали до брега! Не и без ма…

Ебеле се сепва, преди да е изрекъл думата.

— Заклевам се, Ваше Величество. Направих всичко, което можах, но, изглежда, боговете имат други планове.

Боговете? Свивам се като от удар. Ебеле да не си е загубил ума? Боговете не съществуват. Всички в двореца го знаят.

Чакам баща ми да реагира на глупостта на адмирала, но лицето му остава безизразно. Той се надига от трона си, студен и коварен. След това, бърз като пепелянка, напада, хващайки Ебеле за шията.

— Кажи ми, адмирале… — Той вдига тялото на Ебеле във въздуха. — Чии планове те плашат повече? Тези на боговете? Или моите!

Свивам се още повече и се обръщам, докато Ебеле се задушава и кашля. Това е онази страна на баща ми, която мразя, която упорито се опитвам да не виждам.

— Об-бещавам — изхриптява Ебеле през болката. — Ще оправя всичко. Обещавам!

Баща ми го пуска на пода като изгнил плод. Ебеле диша тежко и масажира шията си, където по бакърената му кожа вече се появяват синини. Баща ми се обръща отново към свитъка в ръцете на Каея.

— Покажи ми.

Каея прави знак към някого, който е извън полезрението ми. По плочките изтракват ботуши. И тогава я виждам.

Бинта.

Притискам ръце до гърдите си, докато я влачат напред, а в сребристите й очи се събират сълзи. Бонето, което тя толкова внимателно завързва всеки ден, стои накриво, откривайки дългата й бяла коса. Някой е запушил устата й с шал, за да не може да вика. Но и да можеше, кой щеше да й помогне? Вече е в ръцете на стражите.

Направи нещо — нареждам на себе си. — Веднага. Но не мога да накарам краката си да помръднат. Не усещам и ръцете си.

Каея развива свитъка и тръгва бавно напред, сякаш се приближава към диво животно. Не милото момиче, което толкова години бърше сълзите ми. Прислужницата, която събира всичката храна, която й се полага в двореца, за да може семейството й да се нахрани добре поне веднъж на ден.

— Вдигнете ръката й.

Стражите сграбчват китката й, а Бинта клати глава и приглушените й викове се чуват през шала. Въпреки съпротивлението Каея бутва свитъка в ръката й.

От дланта на Бинта избухва светлина.

Тя огрява тронната зала със своето великолепие — блестящо жълто, грейнало пурпурно, искрящо синьо. Светлината се извива и проблясва, докато се спуска надолу — един безкраен поток, бликнал от ръката на Бинта.

— Небеса! — ахвам аз и ужасът от войната се смесва в гърдите ми със страхопочитание.

Магия!

Тук. След всичките тези години…

В главата ми сякаш избухват старите предупреждения на баща ми, истории за битки и огън, тъмнина и болести. Магията е изворът на цялото зло — съскаше гневно той. — Тя ще унищожи Ориша.

Баща ни винаги е учил мен и брат ми, че магията означава нашата смърт. Опасно оръжие, което заплашва съществуването на Ориша. Докато я има, в кралството ни винаги ще бушува война.

През най-мрачните дни след Нападението магията се настани в главата ми като чудовище без лице. Но в ръцете на Бинта магията е прекрасна, чудо като никое друго. Радостта на лятното слънце, което прелива в здрач. Самата същност, дъхът на живота…

Баща ми напада бързо. Бързо като светкавица.

В един миг Бинта стои пред него.

В следващия мечът му пронизва гърдите й.

Не!

Затварям очи и закривам устата си, преди да съм изпищяла и едва не се строполявам по гръб. Започва да ми се повдига. Горещи сълзи опарват очите ми.

Това не се случва. Светът започва да се върти. Това не е истина. Бинта е в безопасност. Чака те в стаята ти с парче сладък хляб.

Но отчаяните ми мисли не променят истината. Не връщат мъртвите обратно.

През шала в устата на Бинта се просмуква алено.

Пурпурни цветя се появяват по светлосинята й рокля.

Заглушавам още един писък, когато трупът й тупва на земята, натежал като олово.

Около невинното й лице се събира локвичка кръв и обагря белите й кичури в червено. Металният мирис на кръвта стига и до мен през пролуката на вратата. Започва да ми се повдига.

Баща ми дръпва престилката на Бинта и избърсва меча си. Той е напълно спокоен. Не го е грижа, че кръвта й оставя петна по кралските му одежди.

Не разбира, че кръвта й опетнява и моите ръце.

Аз тръгвам назад, препъвайки се в роклята си. Втурвам се нагоре по стълбището в ъгъла на главната зала, а краката ми треперят при всяка крачка. Докато се опитвам да стигна до покоите си, зрението ми се замъглява и успявам само да се втурна към една ваза. Сграбчвам керамичния й ръб. Всичко, което е вътре в мен, се излива в нея.

Течността пари ужасно, горчива от вкуса на кисело и чай. Първото ридание идва, когато тялото ми се строполява на пода. Притискам ръце до гърдите си.

Ако Бинта беше тук, тя щеше да се втурне на помощ. Щеше да хване ръката ми и да ме отведе до покоите ми, да ме сложи да седна на леглото и да избърше сълзите ми. Щеше да вземе всички парчета от разбитото ми сърце и да намери начин отново да го направи цяло.

Преглъщам още едно ридание и закривам уста, а през пръстите ми потичат солени сълзи. Вонята на кръв изпълва ноздрите ми. В спомена ми мечът на баща ми се забива отново…

Вратата на тронната зала се отваря рязко. Скачам на крака, страхувайки се, че е баща ми. Но излиза един от стражите, който бе държал Бинта.

В ръцете си държи свитъка.

Гледам втренчено стария пергамент, докато той се изкачва по стълбите към мен, и си припомням как само едно докосване накара света да избухне в светлина. Светлина, заключена в душата на милата ми приятелка, невероятно красива и винаги храбра.

Когато войникът се приближава, аз се обръщам на другата страна, скривайки обляното си в сълзи лице.

— Съжалявам, не се чувствам добре — измърморвам аз. — Сигурно съм яла някакъв развален плод.

Стражът кимва едва-едва и продължава разсеяно нагоре. Стиска свитъка толкова силно, че кокалчетата му потъмняват, сякаш се страхува от онова, което магическият пергамент може да направи. Гледам го, докато се изкачва до третия етаж и отваря една боядисана в черно врата. Ето накъде е тръгнал.

Покоите на командир Каея.

Секундите минават болезнено бавно, докато наблюдавам вратата и чакам, въпреки че не знам какво. Чакането няма да върне Бинта. Няма да ми позволи да се наслаждавам на мелодичния й смях. Но въпреки това аз продължавам да чакам и замръзвам, когато вратата се отваря отново. Обръщам се пак към вазата и повръщам още малко, без да спирам, докато стражът не отминава. Металните подметки на ботушите му тракат, докато той върви към тронната зала. Свитъкът вече не е в ръцете му.

Избърсвам сълзите си с треперещи ръце, като несъмнено размазвам грима и пудрата, които майка ми ме принуждава да слагам на лицето си. Прокарвам длан по устата си, отстранявайки останалото от повръщането. Докато се изкачвам и се приближавам към вратата на Каея, главата ми се изпълва с въпроси. Би трябвало да продължа към собствените си покои.

И въпреки това влизам вътре.

Вратата се затваря шумно след мен и аз подскачам притеснена, че някой може да провери откъде идва шумът. Никога не съм стъпвала тук. Не мисля, че и на прислугата й е позволено да влиза.

Очите ми оглеждат виненочервените стени, толкова различни от бледолилавата боя, която покрива моите. До леглото на Каея има кралско наметало. Наметалото на баща ми… Сигурно го е забравил.

В друг момент идеята, че баща ми е бил в покоите на Каея, щеше да накара гърлото ми да се свие, но сега не чувствам почти нищо. Това, че намерих наметалото на баща си, бледнее пред свитъка върху бюрото на Каея.

Пристъпвам напред с разтреперани крака, сякаш се приближавам до ръба на някоя скала. Очаквам да усетя някаква аура в присъствието на свитъка, но въздухът около него остава неподвижен. Протягам ръка, но спирам, преглъщайки страха, който започва да се надига в мен. Отново и отново виждам светлината, която избухна от ръцете на Бинта.

Мечът, който прониза гърдите й.

Насилвам се да се протегна отново. Докосвам свитъка само с крайчетата на пръстите си и затварям очи.

Не се появява никаква магия.

Въздухът, който не усетих кога съм задържала в гърдите си, се втурва навън и аз взимам свитъка. Развивам го и прокарвам пръсти по странните символи, опитвайки се напразно да разбера нещо. Те не приличат на нищо, което някога съм виждала, на нито един от езиците, които съм учила. И въпреки това са символи, заради които са умирали магове.

Символи, които сякаш са написани с кръвта на Бинта.

През отворените прозорци нахлува лек бриз и развява кичурите коса, изскочили изпод разхлабеното ми геле. Под пердетата се виждат военните принадлежности на Каея — остри мечове, юзди за пантенера, месингови нагръдници. Погледът ми пада върху навитите въжета. Захвърлям гелето си на пода.

Без да се замисля, грабвам наметалото на баща ми.