Деца от кръв и кости

Глава осемдесет и първа

Инан

Момичето, което прегръщах в съня си, го няма. На нейно място беснее чудовище. То е оголило ноктите на смъртта.

Две черни сенки се изстрелват от ръцете на Зели и се втурват напред като отровни змии, жадни за кръв. Отмъщение. Пронизват първите двама стражи. И тогава нещо проблясва в сребристите очи на Зели.

Погледът й се насочва към мен. Слънчевият камък грее в ръката ми. Изваденият ми меч едва успява да отвърне на удара, когато първата сянка напада.

Остра като сабя, тя се удря в меча ми, отскачайки във въздуха. Следващата атака идва бързо. Прекалено бързо, за да я блокирам…

— Принц Инан!

Един от стражите се хвърля напред. Дава живота си вместо моя. Сянката пронизва тялото му — той изхриптява и се превръща в пепел.

Небеса!

Оттеглям се сред хаоса. Нейните сенки се извиват назад, готвейки се за нова атака. Тичам, а тя ме следва. Душата й с аромат на солено море бушува като океанска буря.

Не мога да я спра, дори и с енергията на слънчевия камък. Никой не може. Аз съм мъртъв. Умрях в момента, в който баща й падна на пода.

Небеса! Боря се със сълзите си. Болката на Зели все още пулсира в мен. Скръб, толкова силна, че би могла да разтърси земята. Той трябваше да живее. Тя трябваше да е спасена. Аз трябваше да изпълня обещанията, които й дадох. Щях да направя Ориша едно по-добро място…

Съсредоточи се, Инан. Издишам дълбоко и дълго и броя до десет. Не мога да се предам. Магията все още представлява заплаха. Заплаха, която само аз мога да унищожа.

Тичам през залата към статуята на Ори. През ума ми преминават възможните изходи. Ако Зели извърши ритуала, тя ще ни унищожи. И тогава цяла Ориша ще пламне. Не мога да позволя това да се случи. Независимо от всичко планът ми остава същият — да взема камъка, да взема свитъка.

Да отнема магията.

Запращам слънчевия камък към пода с всичките си сили. В името на небесата, моля те да се разбиеш! Но той се търкулва невредим, сякаш е от желязо. Ако ще унищожавам нещо, това трябва да е свитъкът.

Изваждам го от джоба си и се втурвам сред хаоса. Зели се спуска след камъка. В няколкото секунди живот, които са ми останали, умът ми не престава да работи. Прокънтяват думите на баща ми. Свитъкът може да бъде унищожен само с магия.

Магия…

А моята магия?

Съсредоточавам енергията на ума си върху пергамента, изгубвайки Зели сред хаоса. Около овехтелия свитък се увива тюркоазна светлина. Мирис на градински чай и мента изпълва ноздрите ми и странен спомен завладява ума ми.

Истерията в храма избледнява. Появява се съзнанието на един сентаро и в него поколения жени със сложни татуировки с бяло мастило върху кожата. Всички напяват на език, който не разбирам.

Споменът продължава само миг, но опитът е несполучлив.

Магията ми не може да го направи.

Свитъкът остава невредим.

— Помощ!

Когато чувам виковете, аз се обръщам — сенките на Зели пронизват още мъже. Черните стрели ги повалят и тъмнина поглъща телата им.

Войниците се разпадат на пепел, преди да успеят да се строполят на земята. В този момент разбирам всичко — отговорът е скрит на видно място.

Може би, ако бях Огнен маг, пламъците ми щяха да изгорят свитъка. Но магията ми на Свързвател е безполезна. Свитъкът няма ум, който да контролирам, няма тяло, което да парализирам. Моята магия не може да го унищожи.

Но магията на Зели може.

Никога не бях виждал силата й в такъв размах. Яростна и смазваща, магията й унищожава всичко по пътя си и вие пронизително, докато се носи из свещения храм като торнадо. Черните й стрели удрят със силата на копия, пронизват броните, преминават през плътта. Всеки, който има нещастието да се срещне с тях, се превръща в пепел.

Ако го направя както трябва, свитъкът ще се разпадне.

Поемам си дълбоко въздух. Вероятно ще е за последен път.

Смъртоносните стрели на Зели преминават през коремите на четирима войници, оставяйки телата им разкъсани. Те падат на земята, превръщайки се в пепел.

Докато Зели преминава през още войници, аз се втурвам напред.

— Всичко това е по твоя вина! — изкрещявам в лицето й.

Тя внезапно спира. Не мисля, че бих могъл да се мразя повече, отколкото в този момент. Но трябва да отнема тази болка от нея. Тук не може да става въпрос за нас двамата. Никога не е можело.

— Не беше нужно баща ти да умира — викам аз.

Това е граница, която не бива да се преминава. Но трябва да предизвикам гнева й. Нужен ми е смъртоносен удар.

— Не говори за него!

Очите й блестят. Пълни с мъка, омраза и гняв. Болката й ме изпълва със срам. Но продължавам.

— Не беше нужно да идваш тук — продължавам аз. — Щях да го отведа в Лагос!

Около нея се въртят сенки като острия вятър на торнадо.

Вече е близо.

Животът ми е към своя край.

— Ако ми се беше доверила, ако се беше съгласила да работиш с мен, той все още щеше да е жив. Той… — преглъщам — и Мама Агба…

Сенките се втурват към мен със скорост, която отнема дъха ми. С голямо усилие успявам да задържа свитъка пред гърдите си. В този момент Зели разбира грешката си — капана, който съм й заложил.

Тя изкрещява и завърта рязко ръка назад, но е прекалено късно.

Сенките се извиват в дъга и преминават през пергамента.

— Неее!

Викът на Зели отеква из свещената сграда. Пепелта от унищожения пергамент се понася във въздуха.

Успя…

Всичко приключи. Аз спечелих.

Най-после Ориша е в безопасност.

Магията ще умре завинаги.

— Сине!

Баща ми тича към мен от периферията на битката. На лицето му грее усмивка, каквато никога не съм виждал. Опитвам се да се усмихна в отговор, но зад него се приближава един страж. Той вдига меча си и го насочва в гърба на баща ми. Бунт!

Не.

Един от наемниците.

— Татко! — изкрещявам аз, но предупреждението няма как да стигне до него навреме.

Без да се замисля, черпя от силата, останала от докосването на слънчевия камък. От ръцете ми бликва синя енергия.

Като в Кондомбле магията ми преминава през главата на наемника, парализирайки го на място. Държа го застинал достатъчно дълго, за да може един от стражите да го прободе в сърцето. Това спасява баща ми от атаката.

Но виждайки магията ми, баща ми се вкаменява.

— Не е това, което си мислиш… — започвам аз.

Баща ми се дръпва назад, отскачайки сякаш съм чудовище, на което не може да има доверие. Устните му се свиват с отвращение. Всичко в мен помръква.

— Няма значение — казвам толкова бързо, че думите се сливат. — Заразиха ме, но магията си отива! Аз го направих! Унищожих магията.

Баща ми изритва наемника с крак. Сграбчва тюркоазните кристали в косата му. Втренчва се в ръцете си и лицето му се изкривява. Виждам как сглобява парчетата от пъзела. Това са същите кристали, които държеше в крепостта.

Кристали, които са взели от мъртвото тяло на Каея.

Очите на баща ми блясват. Той сграбчва дръжката на меча си.

— Чакай…

Острието се забива в мен. Очите му са червени от гняв. Ръцете ми стискат меча, но съм прекалено слаб, за да го издърпам.

— Татко, съжалявам…

Той издърпва меча си с ужасен вик. Аз се строполявам на колене, притискайки раната.

Топла кръв блика между пръстите ми.

Баща ми отново вдига меча си. Този път за последния удар. В очите му няма обич. Нито следа от гордостта, която грееше там преди малко.

Същият страх и омраза, които горяха в последния поглед на Каея, сега светят и в неговите очи. За него съм чужд човек.

Не. Всъщност аз се отказах от всичко, за да бъда негов син.

— Татко, моля те! — изхриптявам аз.

Моля за прошката му, дишайки тежко. Зрението ми се замъглява — за момент цялата болка на Зели минава през мен. Съсипаната съдба на маговете. Смъртта на баща й. Нейната болка се смесва с моята, едно ужасно напомняне за всичко, което съм изгубил.

Пожертвах прекалено много, за да свършим така. Цялата болка, която причиних заради него.

Протягам трепереща ръка. Ръка, покрита със собствената ми кръв. Това не може да е напразно. Не може да свърши така. Преди да го докосна, баща ми смазва ръката ми с тока на металния си ботуш. Тъмните му очи се присвиват.

— Ти не си мой син.