Деца от кръв и кости

Глава тридесет и първа

Зели

— Зели!

Излизам на повърхността и завъртам глава. Тзеин е сграбчил перилата на кораба, стиснал зъби от напрежение. Дрехите и лицето му са окървавени, но не мога да кажа дали кръвта е негова.

Само девет кораба се носят из арената. Девет кораба са останали в кървавата баня. Но кърмата на нашия кораб стене под повърхността на водата.

Корабът ни потъва!

Поемам дълбоко въздух и отново се гмурвам под водата. Веднага в гърлото ми се надига горчилка. Почти не виждам заради кашата от аленочервено и отломки.

Опитвам да държа очите си отворени, докато ритам с крака колкото мога по-силно. Всяко загребване с ръце надолу е загребване през гъста и тежка кръв.

— Еми ауон ти о ти сун…

Въпреки че напявам, последните останки от моето аше се изцеждат от пръстите ми. Нямам достатъчно сили. Магията ми е пресъхнала. Но ако не успея да го направя, Тзеин и Амари може да умрат. Корабът ни ще потъне, ще изгубим шанса да вземем слънчевия камък. Няма да успеем да върнем магията.

Втренчвам се в белега на дланта си. Пред очите ми преминава лицето на мама.

Съжалявам — казвам мислено към духа й.

Нямам избор.

Захапвам ръката си. Зъбите ми разкъсват кожата и устата ми се пълни с металния вкус на кръв. Кръвта се разстила в морето и всяка капка грее с бяла светлина, която ме обгръща. Очите ми се издуват, когато светлината тръгва през мен, вибрирайки в кръвта ми, преминавайки в същността ми.

Аше се втурва във вените ми, разкъсвайки кожата ми отвътре.

— Еми ауон ти о ти сун…

Червени вълни преминават пред очите ми, извивайки се с нов, изпълнен с енергия живот. Кръвната магия ме завладява, изпълнявайки волята ми. Внезапно нова армия от върнати към живота се завърта пред очите ми.

Воднистата им кожа бълбука в кръв и бяла светлина със силата на буря. Още десет съживени се събуждат и водата се завихря, докато приемат формата си, те се присъединяват към армията. Попиват кръв и отломки в кожата си, създавайки нови доспехи за армията ми от мъртви. Когато се появява и последният от тях, поглеждат към мен.

— Спасете кораба!

Моите духове войници се стрелкат през водата като акули, по-свирепи от всеки кораб или оръдие наоколо. Въпреки че вътрешностите ми горят, вълнението заради магията ми заглушава хаоса на битката.

През мен преминава радост, когато те следват мълчаливата ми заповед, изгубват се в дупките, оставени от гюлетата, и след секунда цялата вода започва да изтича навън.

Да!

След миг корабът ни отново е на повърхността. Съживените навлизат в дървото, запълвайки дупките с воднистите останки от телата си.

Получи се!

Но чудото ми не продължава дълго.

Въпреки че съживените вече ги няма, приливът на кръвната магия продължава. Кожата ми се съсухря, докато тя тече буйно през нея, и гори, сякаш кръвната магия разкъсва органите ми. Силата се втурва през мускулите ми. Ръцете ми стават безчувствени.

Помощ!

Опитвам се да изкрещя, но през гърлото ми се втурват балончета. Ужас се просмуква в костите ми. Мама беше права. Тази кръвна магия ще ме унищожи.

Започвам да плувам към повърхността, но всяко ритане с краката е по-трудно от предишното. Ръцете ми загубват чувствителността си, след това и краката ми.

Като отмъстителни духове кръвната магия ме завладява, притискайки се към устата ми, гърдите ми, кожата ми. Въпреки че се опитвам да изляза на повърхността, не мога да помръдна. Корабът ни е все по-далече и по-далече.

Тзеин!

Аленото море заглушава виковете ми. Малкото въздух, който имам в дробовете си, изчезва. В тях нахлува вода.