Деца от кръв и кости

Глава петдесет и четвърта

Инан

Въздухът на мястото във въображението ми трепти като мелодия. Тиха. Звънлива. Докато той пее, погледът ми проследява голата кожа на Зели в езерото. Тя се плъзга по проблясващите вълни като черен лебед и лицето й е спокойно, изражение, което никога не съм виждал. Сякаш в този един-единствен миг целият свят не тежи на раменете й.

Тя се гмурка за няколко секунди и отново се появява на повърхността, повдигайки тъмното си лице към слънчевите лъчи. Очите й са затворени, а миглите изглеждат безкрайно дълги. Къдриците се сипят като сребро по кожата й. Когато се обръща към мен, дъхът ми секва. За момент забравям как да дишам. И да мисля. Някога смятах, че има лице на чудовище.

— Нали знаеш, че е неприятно, ако само гледаш?

По лицето ми пропълзява усмивка.

— Това да не е хитър начин да ме накараш да дойда при теб?

Тя се усмихва. Красива усмивка. В тази усмивка виждам слънцето. Когато се обръща, жадувам да я видя отново, да усетя топлината, която се разлива по костите ми. И с това желание свалям ризата си и скачам във водата.

Зели се задавя и плюе заради вълната, която я залива, когато аз се гмурвам в развълнуваната вода. Течението ме дърпа надолу с неочаквана сила. Ритам и се боря, докато отново изплувам на повърхността.

Отдалечавам се от рева на водопада, а Зели се взира в гората зад нас — краят й е толкова далече, че не мога да го видя. Далече зад бялата граница, която се виждаше на брега на езерото миналия път.

— За първи път влизаш във водата, нали? — извиква Зели.

— Какво ме издаде?

— Лицето ти — отговаря Зели. — Изглеждаш глупаво, когато си изненадан.

На устните ми се появява усмивка, което се случва все по-често и по-често в нейно присъствие.

— Харесва ти да ме обиждаш, нали?

— Почти толкова приятно е, колкото да те бия с жезъла.

Този път тя се ухилва. Моята усмивка става по-широка. Тя се отпуска да плува по гръб, минавайки между полюшващите се тръстики и плаващите лилии.

— Ако имах твоята магия, щях да прекарвам цялото си време тук.

Кимвам, въпреки че се чудя как би изглеждало мястото във въображението ми без нея. Всичко, което аз създавам, са увяхващи тръстики. Със Зели идва цял един свят.

— Ти май се чувстваш добре във водата — казвам аз. — Учудвам се, че не си Приливен маг.

— Може би в друг живот. — Тя прокарва ръка през езерото и гледа как водата минава между пръстите й. — Не знам защо е така. Харесвах езерата в Ибадан, но те не могат да се сравняват с океана.

Като искри, които запалват огъня, спомените й ме поглъщат — детските й очи се отварят широко, страхопочитанието, с което гледа безкрайните вълни.

— В Ибадан ли си живяла?

Приближавам се към нея, вдишвайки мириса й. Въпреки че никога не съм бил в това северно село, спомените на Зели са толкова живи, че сякаш в този момент съм там. Наслаждавам се на невероятната гледка от върха на планината, вдишвам свежия планински въздух. В спомените й за Ибадан има специална топлота. Топлотата на майчината обич.

— Живеехме там преди Нападението. — Гласът на Зели потреперва, докато преживява онези моменти с мен. — Но след това… — Тя поклаща глава. — Имаше прекалено много спомени. Не можехме да останем.

В гърдите ми се отваря голяма дупка от вина, обагрена с миризмата на горяща плът. Спомням си огньовете, които гледах от кралския дворец, невинните хора, изгорени пред детските ми очи. Спомен, който бях заровил дълбоко, като магията си, ден, който жадувах да забравя. Но сега, когато се взирам в Зели, всичко се появява отново. Болката. Сълзите. Смъртта.

— Нямаше да оставаме в Илорин. — Зели говори повече на себе си, отколкото на мен. — Но аз видях морето. — Тя се усмихва на себе си. — Тате ми каза, че няма нужда да заминаваме.

На мястото във въображението ми мъката й ме удря с двойна сила. Илорин е бил нейното щастие. А аз го изгорих до основи.

— Съжалявам. — Думите излизат с труд от устата ми. Докато звучат, намразвам себе си още повече. Толкова са недостатъчни! Незначителни пред болката й. — Знам, че не мога да поправя случилото се. Не мога да променя онова, което направих, но мога отново да построя Илорин. Когато всичко свърши, това ще е първото нещо, което ще направя.

Зели се засмива горчиво. Сухо. Без никаква радост.

— Продължавай да говориш такива наивни неща. Само ще докажеш, че Тзеин е прав.

— Какво искаш да кажеш? — питам аз. — Той какво мисли?

— Мисли, че когато всичко това свърши, единият от нас ще е мъртъв. И се страхува, че това ще съм аз.