Деца от кръв и кости

Глава шестдесет и четвърта

Инан

Стените на килията ме захлупват. Хванат съм като в капан в този ад. Събирам всичките си сили, за да остана на крака и да не се огъна пред гневния поглед на баща ми. Но докато аз едва успявам да дишам, Зели е непокорна и пламенна, както винаги.

Без да мисли за собствения си живот.

Без да се страхува от смъртта.

Спри — искам да извикам към нея. — Не говори!

При всяка дума желанието на баща ми да я пречупи нараства.

Той удря с юмрук по стената. Металната врата се отваря рязко с две остри изщраквания. Влиза докторът на крепостта, придружен от трима помощници, и всички те забиват поглед в пода.

— Какво става? — питам с дрезгав глас.

Трудно ми е да говоря заради напрежението от това, че отново трябва да потискам магията си. През отдушниците нахлува още горещ въздух и по кожата ми започва да се стича пот. Докторът поглежда към мен.

— Дали Ваше Височество…

— Ти си под мое командване — прекъсва го баща ми. — Не под негово.

Докторът забързва напред, изваждайки остър нож от джоба си, и разрязва шията на Зели.

— Какво правиш? — изкрещявам аз.

Зели стиска зъби, когато докторът натиска с острието.

— Спри! — викам, изпаднал в паника.

Не сега. Не тук.

Понечвам да тръгна напред, но баща ми ме спира с ръка на рамото ми и натиска толкова силно, че едва не залитам. Гледам с ужас как докторът прави с ножа едно плитко X в шията на Зели. С трепереща ръка забива дебела куха игла в оголената вена.

Зели се опитва да дръпне главата си назад, но един от помощниците я хваща, за да стои неподвижна. Докторът изважда малко шишенце с черна течност и се приготвя да излее серума през иглата.

— Татко, това разумно ли е? — обръщам се към баща си. — Тя знае много неща! Има още реликви. Тя може да ги намери. Тя е единственият човек, който разбира свитъка…

— Достатъчно!

Хватката на баща ми става по-силна, докато рамото започва да ме боли. Вече го ядосвам. Ако продължавам така, той ще причини на Зели още повече болка.

Докторът ме поглежда, сякаш търси причина да спре. Но когато баща ми удря с юмрук по стената, докторът излива серума през отвора в иглата и той отива право във вената на Зели.

Тялото й започва да се гърчи в спазми. Серумът се разпростира под кожата й. Дишането й става накъсано и учестено. Зениците й се разширяват.

Гърдите ми се свиват и кръвта започва да бумти оглушително в главата ми. И това е само ехо от онова, което причиняват на нея…

— Не се тревожи — казва баща ми, който бърка страданието ми с разочарование. — По един или друг начин ще ни каже това, което знае.

Мускулите на Зели започват да треперят и веригите изтракват. Моите крака също се разтреперват и аз се притискам към стената. Единственият ми шанс да я спася е да запазя спокойствие.

— Какво й дадохте? — питам през зъби.

— Нещо, което да държи малката ни ларва будна — усмихва се баща ми. — Не може да изгуби съзнание, преди да сме получили това, което искаме.

Един от помощниците вади кама от колана си. Друг разкъсва дрехата на Зели, оголвайки гладката кожа на гърба й. Войникът вдига ножа сред пламъците от едната факла. Металът се загрява. До червено.

Баща ми пристъпва напред. Спазмите на Зели се засилват и стават толкова бурни, че се налага и другите двама помощници да я хванат.

— Възхищавам се на непокорството ти, дете. Впечатляващо е, че си стигнала толкова далече. Но не бих си вършил работата като крал, ако не ти припомня какво си.

Ножът се забива в кожата й с такава ярост, че болката й преминава през мен.

— Аааах! — От гърлото на Зели се изтръгва смразяващ кръвта писък, който се втурва през цялото ми тяло.

— Не! — извиквам аз и се втурвам напред, право към помощника.

Бутам единия от стражите, които държат Зели. Ритам другия в корема. Юмрукът ми се удря в онзи, който реже гърба й, но тогава баща ми извиква:

— Хванете го!

Веднага двама помощници ме хващат за ръцете. Целият свят пламва в бяло. Миризмата на изгоряла плът изпълва ноздрите ми.

— Знаех, че нямаш смелостта за това. — По някакъв начин разочарованието на баща ми успява да си пробие път през писъците на Зели. — Изведете го. Веднага! — нарежда той.

По-скоро усещам заповедта му, отколкото я чувам. Въпреки че се боря да се придвижа напред, те ме бутат назад. А писъците на Зели стават все по-силни. Тя се отдалечава все повече и повече. Риданията и писъците й отекват в металните стени. Когато опърлената й плът се охлажда, различавам формата на буквата Л.

А когато Зели започва едва-едва да си поема въздух, помощникът започва буквата А.

— Не!

Изхвърлят ме в коридора. Затръшват вратата.

Започвам да удрям толкова силно, че кокалчетата ми се разраняват, но никой не излиза.

Мисли! Удрям главата си във вратата и кръвта бумти в ушите ми, докато писъците й се засилват. Не мога да вляза вътре. Трябва да я измъкна навън.

Втурвам се по коридора, но разстоянието с нищо не намалява болката. Докато се препъвам, виждам загрижени лица.

Мърдат устни.

Говорят.

Не мога да ги чуя заради писъците на Зели. Те кънтят през вратата. А още по-силно кънтят в главата ми.

Втурвам се в най-близката тоалетна и затръшвам вратата. Успявам някак да пусна резето. Усещам, че вече са започнали Р-то и извивката му се врязва в гърба ми.

Сграбчвам ръба на порцелановата мивка с разтреперани ръце. Всичко се излива от мен. Гърлото ми пари от стипчивия вкус на повръщано.

Светът започва да се върти около мен, яростен и побеснял. Едва успявам да не изгубя съзнание. Трябва да събера сили.

Трябва да измъкна Зели…

Изхриптявам.

Хладен въздух ме удря в лицето като тухла. В дробовете ми навлиза мирис на мокра трева. Повехнали тръстики гъделичкат краката ми.

Мястото във въображението ми.

Тази мисъл ме кара да се отпусна на колене.

Но нямам време за губене. Трябва да я спася. Трябва да я доведа тук.

Затварям очи и си представям лицето й. Незабравимото сребро в очите й. Коя буква са издълбали на гърба й? В сърцето й? В душата й?

След секунди Зели се появява. Задъхана. Полугола.

Ръцете й сграбчват земята.

Очите й са празни.

Тя се взира в разтрепераните си пръсти, без да осъзнава къде се намира. Нито коя е.

— Зели?

Нещо липсва. Отнема ми секунда да разбера какво не е наред. Духът й не се надига като прилива на океана. Соленият морски аромат на душата й е изчезнал.

— Зел?

Светът сякаш се свива около нас, дърпайки навътре размитите бели граници. Тя е неподвижна, толкова неподвижна, че не знам дали изобщо ме е чула. Протягам ръка. Когато пръстите ми докосват кожата й, тя изпищява и се дърпа назад.

— Зел…

Очите й блясват диво. Треперенето й се засилва.

— Няма да те нараня!

Когато тръгвам към нея, тя започва да пълзи назад. Разбита. Сломена. Спирам и вдигам ръце. Сърцето ме заболява при тази гледка. Няма никаква следа от воина, когото познавам. Борецът, плюл в лицето на баща ми. Изобщо не виждам Зели. Само черупката, която баща ми остави.

— В безопасност си — прошепвам аз. — Тук никой не може да те нарани.

Но очите й се пълнят със сълзи.

— Не я усещам — вика тя. — Не усещам нищо.

— Какво да усещаш?

Тръгвам към нея, но тя поклаща глава и се отблъсква с крака назад през тръстиките.

— Няма я — вика Зели отново и отново. — Няма я.

Тя се свива сред тръстиките, гърчейки се от болка, от която не може да избяга.

Дългът преди всичко.

Заравям пръсти в земята.

Гласът на баща ми отеква силно в главата ми. Дългът преди всичко.

Пламъците на Куаме оживяват пред очите ми, изгарящи всичко по пътя си. Мой дълг е да предотвратя това. Мой дълг трябва се погрижа Ориша да е в безопасност. Но тези думи звучат кухо, издълбавайки дупка в мен като ножа, който рисуваше по гърба на Зели.

Дългът не е достатъчен, когато означава да унищожа момичето, което обичам.