Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и трета

Зели

Докато пътуваме по Локоджа в лодката на Роен, вятърът запълва мълчанието. За разлика от големите кораби в арената на Ибейджи, лодката на Роен е тясна и ъгловата, само няколко метра по-дълга от Найла. Вместо платна, метални турбини използват вятъра. Те ни придвижват по развълнуваните води, като бръмчат и се въртят.

Хващам се за Тзеин и Амари, когато поредната огромна вълна се разбиват в металния борд на лодката. Водата на морето Локоджа е фосфоресцираща. Планктонът свети в яркосиньо и от него водата проблясва като звездите на небето. Ако не бяхме така наблъскани в лодката, това щеше да е невероятна гледка. Освен отбора на Кеньон, има и десетина от хората на Роен и сме принудени да седим притиснати до хора, на които нямаме доверие.

Не им обръщай внимание — казвам на себе си и гледам към океана, за да се наслаждавам на познатото усещане на солените морски пръски по кожата ми. Затварям очи и почти си представям, че отново съм в Илорин, отново съм с рибата. С тате. Преди да започне всичко това, във времето, когато най-голямата ми тревога беше състезанието за завършването.

Взирам се в ръцете си, мислейки за всичко, което се случи оттогава. Предполагах, че с приближаването на слънцестоенето отново ще почувствам нещо, но магията все още не тече по вените ми.

Оя, моля те! — Свивам юмруци и се моля. — Небесна майко. Всички. Доверявам ви се. Не позволявайте да сгреша.

— Добре ли си? — прошепва Амари.

Гласът й е кротък и в кехлибарените й очи има разбиране.

— Просто ми е студено.

Амари накланя глава, но не любопитства. Вместо това сплита пръсти с моите и се заглежда в морето. Докосването й е нежно. Опрощаващо. Сякаш вече знае истината.

— Имаме компания, шефе.

Завъртам се и виждам на хоризонта силуетите на големи тримачтови бойни кораби. Прекалено много са, за да ги преброя. Дървените зверове порят водата, а метални платки показват къде са оръдията по палубите им. Въпреки че не се виждат ясно сред мъглата, луната осветява знака на Ориша. При тази гледка нещо стяга гърдите ми и аз затварям очи в желанието си да изтрия картината от ума си…

Ножът реже в гърба ми и горещината засилва болката. Колкото и да крещя, тъмнината не идва. Серумът на доктора ме принуждава да остана будна, да остана жива. Усещам вкуса на собствената си кръв…

— Зел?

Лицето на Амари плува в тъмнината. Стискам ръката й толкова силно, че кокалчетата й изпукват. Отварям уста да се извиня, но не мога да оформя думите. Риданието заплашва да пропълзи нагоре по гърлото ми.

Амари ме прегръща с другата си ръка и се обръща към Роен:

— Можем ли да ги избегнем?

Роен изважда сгъваем телескоп от джоба си и го притиска до окото си.

— Този е лесен, но не и флотата зад него.

Той ми подава телескопа, но Амари ми идва на помощ, грабвайки го от ръцете му. Когато ги вижда, тялото й се вцепенява.

— Небеса! — изругава тя. — Бойните кораби на баща ми.

В ума ми проблясват студените очи на Саран и аз се завъртам бързо, сграбчвайки дървения ръб на лодката на Роен, за да се обърна към морето.

Не бих си вършил работата като крал, ако не ти припомня какво си.

— Колко са? — успявам да изрека дрезгаво, но не това искам да попитам.

Колко от помощниците са на корабите?

Колко чакат отново да ми оставят белези?

— Поне десетина — отговаря Амари.

— Да минем по друг път — предлага Тзеин.

— Не говори глупости. — Хитрите пламъчета в очите на Роен отново просветват. — Да превземем най-близкия кораб.

— Не — казва Амари. — Така ще се издадем.

— Те са точно на пътя ни. И както изглежда, също са се насочили към този тайнствен остров. Какъв по-добър начин да стигнем там от това да се качим на един от собствените им кораби?

Втренчвам се в силуета на огромния кораб на фона на разбушувалото си море. Къде е Инан? Ако Саран е на един от тези кораби, дали Инан е с него?

Прекалено трудно е да изрека тази мисъл на глас. Отправям още една мълчалива молитва. Ако някой бог над нас го е грижа за мен, никога вече няма да ми се наложи да се изправя пред Инан.

— Да го направим — казвам аз и десетки лица се обръщат към мен. — Ако всички тези кораби са тръгнали към острова, трябва да сме по-хитри, по-изобретателни.

— Точно така — накланя глава към мен Роен. — Като, насочи ни към кораба.

Лодката увеличава скоростта си и сърцето ми започва да бие толкова силно, че едва не изхвръква от гърдите ми. Как ще се изправя отново пред Саран? Каква ще е ползата от мен без магията ми? Грабвам жезъла си с разтреперани ръце и го завъртам, за да го разтворя.

— Какво правиш?

Вдигам поглед и виждам Роен до мен.

— Трябва да превземем кораба.

— Скъпа, нещата не работят така. Ти ни нае, а сега седни и ни остави да изпълним задачата.

Двете с Амари се споглеждаме, после се обръщаме към огромния боен кораб.

— Наистина ли мислиш, че може да направите това без помощта ни? — пита Амари.

— Не се тревожи. Единственият въпрос е колко бързо можем да го направим.

Той дава сигнал с ръка на двама мъже. Те изваждат арбалет с кука и въже. Роен вдига стиснат юмрук, вероятно да им даде знак да стрелят, но спира и поглежда към мен.

— Къде слагаш границата?

— Какво?

— Какво ни е позволено да правим? Аз лично предпочитам чисто прерязване на гърлото, но понеже сме в морето, удавянето също ще е ефикасно.

От лекотата, с която говори за отнемането на човешки живот, ме побиват хладни тръпки. Това е спокойствието на човек, който не се страхува от нищо. Същото спокойствие, като онова в очите на Саран. Въпреки че в момента не усещам духовете на мъртвите, не искам да си представям колко духове ще се съберат около Роен.

— Без убийства.

Тази заповед ме учудва, но щом я изричам, разбирам, че е правилната. Вече е пролята толкова много кръв. Независимо дали утре ще победим, или ще загубим, не е нужно тези войници да умират.

— Изобщо не си забавна — изпъшква Роен, преди да се обърне към хората си. — Чухте я, момчета, извадете ги от строя, но ги оставете да дишат.

Няколко от наемниците започват да мърморят и сърцето ми потреперва — колко често смъртта е най-лесният отговор за тях? Преди да успея да попитам, свитият юмрук на Роен се разтваря с два вдигнати във въздуха пръста.

Арбалетът е освободен и куката се забива в дървения корпус на кораба.

Най-едрият от наемниците завързва въжето около огромното си тяло, за да го застопори.

Мъжът, когото Роен нарече Като, става и тръгва към здраво опънатото въже.

— Извинявай — промърморва той на езика на Ориша, когато ме докосва.

Въпреки че маска скрива по-голямата част от лицето му, той има цвета на кожата и полегатите очи на Роен. Но ако Роен е дързък и саркастичен, то Като се държи сериозно и приятелски.

Той отива в другия край на лодката и дърпа въжето, за да провери здравината му. Доволен от проверката, скача и обвива крака около него. Зяпвам от изненада, когато започва да се придвижва нагоре с бързината на остроух фоксер. След секунди изчезва зад ръба, потъвайки в тъмнината на кораба.

Чува се тихо изохкване, последвано от още едно, и след малко Като се показва и дава знак, че всичко е наред. Докато последните от хората му се качват на кораба, Роен ми прави знак да се приближа.

— Бъди честна с мен, тайнствена магьоснице. Какво ще ми дадат боговете, ако превзема този кораб? Аз ли ще им кажа какво е привлякло интереса ми, или те вече знаят?

— Не става така…

— Или може би трябва да ги впечатля? — прекъсва ме Роен, дърпайки маската върху носа си. — Какво мислиш, че ще получа, ако разчистя кораба за пет минути?

— Няма да получиш нищо, ако не си затвориш устата и не тръгнеш.

Очите му се присвиват през дупките на маската и аз съм сигурна, че зад нея грее и хитрата му усмивка. Той намига и се качва, а ние оставаме да чакаме, като компания ни прави само наемникът, който е намотал въжето около кръста си.

— Нелепо — цъкам с език аз. — Пет минути за кораб с такива размери? Само палубата изглежда така, сякаш може да побере цяла армия. Късмет ще е, ако изобщо успеят да завладеят кораба.

Седим в тъмното, потрепервайки при всеки тих писък и всяко изохкване, които идват отгоре. Но след първоначалната схватка звуците изчезват и настъпва тишина.

— Само една дузина са — прошепва Амари. — Мислиш ли, че наистина могат да завладеят цял…

Тя рязко замълчава, когато една сянка се плъзга надолу по въжето. Роен се приземява с тупване в лодката и сваля маската си, откривайки хитрата си усмивка.

— Успяхте ли? — питам аз.

— Не — изпъшква той и ми показва цветните кристали в пясъчния си часовник. — Шест минути. Седем, ако сложим и времето за събирането им. Но ако ми беше позволила да убивам, щях да се справя за по-малко от пет!

— Не може да бъде! — събира ръце Тзеин.

— Виж сам, братко. Стълба!

От кораба спускат стълба, аз я сграбчвам и започвам да се катеря, без да обръщам внимание на болката в гърба. Шегува се. Още игри, още лъжи.

Но когато скачам на палубата, се чудя да вярвам ли на очите си — десетки кралски стражи лежат в безсъзнание, омотани от главата до петите с въжета. Униформите им са съблечени, а войниците са захвърлени на палубата като боклук.

— Долу има още — прошепва в ухото ми Роен и аз не мога да не се усмихна. Извъртам бързо очи, но той грейва при този макар и малък знак на одобрение. Свива рамене и изтупва несъществуващи прашинки от рамото си. — Предполагам, че това може да се очаква, когато си избран от боговете.

Усмивката остава върху лицето му още миг и той пристъпва напред — капитан, който поема командването.

— Сложете тези хора в брига. Приберете всички инструменти, които може да използват, за да избягат. Рийма, дръж кораба на правилния курс. Като, ти ни последвай в нашата лодка. При тази скорост ще стигнем до острова на зазоряване.