Деца от кръв и кости

Глава осемдесета

Зели

Когато дойдоха за мама, не можех да дишам. Не мислех, че някога отново ще започна да дишам. Мислех, че животът на двете ни е свързан. Че ако тя умре, аз също ще умра.

Скрих се като страхливка, докато пребиваха тате почти до смърт, разчитайки на Тзеин да ми дава сили. Но когато завързаха веригата около шията на мама, нещо в мен се пречупи. Колкото и да ме бяха изплашили стражите, нищо не можеше да се сравни с ужаса от това да отведат мама.

Тичах след нея през хаоса в Ибадан и прах и кръв пръскаха малките ми колене. Следвах я, докъдето можах, докато видях.

Всичко.

Тя увисна на едно дърво като украшение на смъртта в центъра на планинското ни село. Тя и всички останали магове, всяка заплаха за монархията бе унищожена.

В онзи ден се заклех, че никога вече няма да се чувствам така — обещах, че никога няма да ми отнемат никого от семейството ми. Но сега, докато лежа парализирана, от устните на тате тече кръв. Аз обещах.

А сега съм закъсняла.

— Тате?

Нищо.

Нито дори примигване.

Тъмнокафявите му очи са празни, само кухи обвивки.

— Тате — прошепвам отново. — Тате!

Докато кръвта му тече по пръстите ми, светът около мен почернява и тялото ми се стопля. В тъмнината виждам всичко — виждам него.

Той тича из улиците на Калабрар, ритайки топка за агбьон из калта с по-малкия си брат. Детето в него се усмихва по начин, по който тате никога не се усмихваше, с усмивка, която не познава болката в света. С един силен удар топката отхвърча надалече и се появява младото лице на мама. Тя е поразително красива. Лъчезарна. Отнема дъха му.

Лицето й избледнява и се появява магията на първата им целувка, страхопочитанието при раждането на сина. Страхопочитанието се замъглява, докато той приспива в люлката малката си дъщеря и гали с ръка бялата ми коса.

В кръвта му усещам момента, в който се събужда след Нападението, болката, която никога не угасва. В кръвта му усещам всичко.

В кръвта му усещам него самия.

Духът на тате се втурва през същността ми, сякаш земята се разцепва на две. Всеки звук ечи по-силно, всеки цвят грее по-ярко. Душата му дълбае по-дълбоко в мен от каквато и да е магия, която някога съм усещала, по-дълбоко от магията изобщо. Не заклинания препускат през вените ми.

А неговата кръв.

Самият той.

Най-голямата жертва.

Най-великата кръвна магия, която мога да използвам.

— Убийте я!

Първите двама стражи се спускат към мен с насочени мечове. Тичат с всички сили.

Последната грешка, която ще направят.

Когато се приближават, духът на тате изхвръква от тялото ми в две остри извиващи се сенки. Тъмнината размахва силата на смъртта, направлява силата на кръвта. Те преминават през нагръдниците на войниците, набождайки ги като месо на шиш. Във въздуха бликва кръв и тъмни струи се изливат от дупките в гърдите им.

Мъжете се задавят с последния си дъх, а очите им се изцъклят. Те дишат, хриптейки, докато телата им се разпадат на пепел.

Още.

Още смърт. Още кръв.

Най-тъмната част от гнева ми най-после има силата, за която винаги е жадувала, възможност да отмъсти за мама. Сега и за тате. Ще взема тези сенки на смъртта и ще ги унищожа.

Всички, всеки един от тях.

Не. — Гласът на тате ехти в главата ми, силен и уверен. — Отмъщението е безсмислено — повтарям на себе си. — Все още има време това да се оправи.

— Как?

Взирам се в хаоса, когато хората на Роен и Кеньон се втурват в битката.

Отмъщението е безсмислено — повтарям на себе си. — Отмъщението е безсмислено…

Когато думите се избистрят, аз го виждам — единствения човек, който бяга от битката. Инан се втурва към търкалящия се слънчев камък през цялата лудост, избягвайки мечовете на хората на Роен.

Ако нямаме магия, те няма да се отнасят с уважение към нас — гърми духът на тате. — Трябва да знаят, че можем да отвърнем на удара. Ако изгорят нашите домове…

И аз ще изгоря техните.