Деца от кръв и кости

Глава двадесет и първа

Инан

Преди днешния ден магията нямаше лице.

Не и отвъд историите на просяци и шепота на прислужниците. Тя е умряла преди единадесет години. Живееше само в страха в очите на баща ми.

Магията не дишаше. Не нанасяше удари и не нападаше.

Магията не бе убивала животните ми и не ме бе склещвала в хватката си.

Надничам над ръба на скалата — тялото на Лула е отпуснато, пронизано от назъбена скала. Очите й са отворени, но погледът й е празен. Кръв обагря петнистата й козина. Като дете видях Лула да разкъсва един горилион, два пъти по-голям от нея. Но пред магията тя беше безсилна.

Едно — прошепвам на себе си, отдръпвайки се от ужасната гледка. — Две… три… четири… пет…

Моля се числата да забавят пулса ми, но сърцето ми започва да бие още по-силно в гърдите. Няма ходове. Няма контраатаки.

Пред лицето на магията ние се превръщаме в мравки.

Наблюдавам върволица шесткраки същества, докато усещам нещо лепкаво под металната пета на ботуша си. Изтичвам назад и проследявам алените капки от трупа на мага — кръвта все още тече от гърдите му.

Оглеждам го за първи път. Когато беше жив, той изглеждаше три пъти по-голям от истинския си ръст, звяр, загърнат в бяло. Символите, които покриваха тъмната му кожа, светеха, когато хвърли огромните животни във въздуха. Със смъртта му символите са изчезнали. Без тях той изглежда странно по човешки. Странно празен.

Но дори и когато е мъртъв, хлад увива гърлото ми. Той държеше живота ми в ръцете си.

И можеше съвсем лесно да го захвърли.

Палецът ми в джоба минава по потъмнялата пионка от комплекта на баща ми и кожата ми настръхва, докато отстъпвам назад от тялото на мага. Сега разбирам баща ми.

С магията ние умираме.

Но без нея…

Погледът ми се насочва отново към мъртвия, към ръцете, надарени от небето, по-силни от земята. Ориша не може да се противопостави на такава сила. Но ако мога да я използвам, за да изпълня задачата…

Докато ме завладява мисълта за новата стратегия, усещам горчив вкус на езика си. Тяхната магия е оръжие, и моята също може да бъде. Щом има магове, които могат да ме хвърлят от скалата с едно замахване с ръце, единственият ми шанс да върна свитъка е магията.

Но самата мисъл кара гърлото ми да се свие. Ако баща ми беше тук…

Поглеждам пионката. Почти чувам гласа му в главата си.

Дългът преди всичко.

Без значение каква е цената или какви са загубите.

Дори да сторя предателство към всичко, което познавам, дългът ми да защитавам Ориша е на първо място. Пускам пионката.

За първи път се отказвам от нещо.

Започва бавно. Пълзейки. Крайник по крайник. Напрежението в гърдите ми се освобождава. Магията, която се опитвам да потисна, се размърдва под кожата ми. При това пулсиращо усещане стомахът ми се обръща, надигайки се с всяка частица от отвращението ми. Но враговете ни ще използват тази магия срещу нас.

Ако искам да изпълня дълга си и да спася кралството, и аз трябва да направя същото.

Потъвам сред топлото барабанене, което пулсира отвътре. Бавно се появява облакът от съзнанието на мага. Прозирен и син като останалите, той се извива над главата му. Когато го докосвам с ръка, първо ме удря същността на мъртвия — някакъв мирис. Обикновен. Като изгоряло дърво или въглища.

Устните ми се свиват, докато потъвам в съзнанието му, протягайки се към него, вместо да избягам. В ума ми започва да потрепва един-единствен спомен. Спокоен ден, в който храмът е бил изпълнен с живот. Той тича по окосената трева, хванал за ръка малко момче.

Колкото повече оставям магията си свободна, толкова по-силно става потрепването. Полъх от чист планински въздух изпълва ноздрите ми. В ушите ми зазвучава далечна песен. Всеки детайл става богат и ярък. Сякаш спомените, останали в съзнанието му, са мои собствени.

С времето започват да се появяват нови неща. Душа. Име. Нещо простичко…

Лекан…

По скалата отеква металното трополене на ботуши.

Небеса! Потрепервам и потискам магията си.

Мирисът на дърво и въглища изчезва в миг. Вместо нея отново се появява острата болка в корема ми.

Притискам основата на носа си и главата ми се върти от бързото превключване. След миг Каея се появява от гъстите храсти.

Пропитата й от пот коса е полепнала по кафявата й кожа, сега опръскана с кръвта на Лекан. Докато се приближава, аз вдигам ръка да се уверя, че шлемът все още покрива главата ми. Разминах се на косъм…

— Няма път към другата страна. Проверих на цял километър. Без моста няма как да преминем от тази планина до другата.

Естествено. От малкото, което видях от Лекан, можех да се досетя. Той беше умен. Насочи ги по път, по който можеха да избягат.

— Казах му да не го прави… — Каея сваля черния си нагръдник. — Знаех, че няма да се получи. — Затваря очи. — Ще обвини мен за връщането им. Никога вече няма да ме погледне както преди.

Познавах погледа, за който говореше — сякаш тя е слънцето, а той е небето. Това е погледът, който баща ми пази за нея. Погледът, с който я гледа, когато мисли, че са сами.

Навеждам се назад и започвам да чопля нещо по ботуша си, без да знам какво да кажа. Каея никога не е губила самообладание пред мен. Преди днешния ден мислех, че изобщо не губи самообладание.

В нейното отчаяние виждам своето. Своето отстъпление, своето поражение. Но не такъв трябва да бъда. Аз трябва да съм по-силен крал.

— Престани да хленчиш — сопвам се троснато.

Все още не сме загубили войната. Магията има ново лице.

Това означава, че просто трябва да нападна по нов начин.

— На запад от Сокото има стражеви пост — говоря бавно и обмислям. Намери я. Намери свитъка. — Може да изпратим твоя ястреб при тях с вести за разрушения мост. Ако ни пратят един легион работници, ще успеем да построим нов мост.

— Страхотно! — Каея скрива лице в ръцете си. — Нека улесним ларвите да дойдат и да ни убият, когато си възвърнат магическата сила.

— Ще ги открием, преди това да се случи.

Ще я убия.

Ще спася хората си.

— И как ще разберем къде са? Само за да пристигнат хората и материалите ще са ни нужни дни. А за построяването…

— Три дни — прекъсвам я аз. Как смее да поставя под въпрос решенията ми! Адмирал или не, Каея не може да се противопоставя на моите заповеди. — Ако работят през нощта, може да го направят. Виждал съм работници да построяват дворци за по-кратко време.

— И как ще ни помогне мостът, Инан? Дори и да го построим, докато го завършат, вече няма да има и следа от онази ларва.

Замълчавам и поглеждам към отсрещните скали. Соленият морски мирис от душата на момичето почти е изчезнал, избледнявайки сред храстите на джунглата. Каея е права. Има граници на това, с което може да ни помогне един мост. До свечеряване вече изобщо няма да усещам божницата.

Освен, ако…

Обръщам се към храма, спомняйки си начина, по който той накара гласовете да се втурнат в главата ми. Щом можеше да направи това, може би ще позволи на магията ми да усети и повече.

— Кандомбле. — Представям си, че прехвърлям пионката между пръстите си. — Те дойдоха тук за отговори. Може би и аз ще ги намеря.

Да. Точно така. Ако открия какво увеличава моите собствени сили, ще го използвам, за да уловя следата на момичето. Само този път.

— Инан…

— Ще се получи — прекъсвам Каея. — Извикай работниците и остани да ръководиш строежа, докато аз ги търся. Там ще има останали следи от момичето. Ще разбера накъде са тръгнали.

Прибирам пионката в джоба. При липсата й въздухът е студен между пръстите ми. Битката още не е приключила. Войната току-що е започнала.

— Изпрати съобщение и събери хора. Искам работници на тази скала до зазоряване.

— Инан, като капитан…

— Не ти говоря като капитан — прекъсвам я аз. — Заповядвам ти като принц.

Каея се вцепенява.

Нещо между нас се скъсва, но аз се насилвам да запазя погледа си спокоен. Баща ми не би търпял слабостта й.

— Добре — стисва устни в тънка усмивка. — Твоето желание е заповед за мен.

Докато тя се отдалечава ядосано, лицето на момичето се появява в мислите ми. Кошмарният й глас. Сребристите очи.

Взирам се над клисурата натам, където солената й морска душа се изгуби сред дърветата в джунглата.

— Продължавай да бягаш — прошепвам аз.

Идвам за теб.