Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и трета

Инан

Обгражда ни тишина. Плътна и тежка, увиснала във въздуха. Единствените звуци между мен и Зели са от стъпките ни, докато се изкачваме бавно по най-високия хълм. Учуден съм, че с тежките си мрежи маскираните фигури не са оставили повече следи в меката пръст. Винаги, когато се натъкна на пътека, тя сякаш изчезва.

— Насам — повежда Зели, оглеждайки дърветата.

Следвайки насоките на маскираното момче, което разпитахме, аз търся по стволовете на дърветата нарисувания знак на неговите хора — X с два разделящи се полумесеца. Според него единственият начин да се намери лагерът им е да се следват тези знаци.

— Ето още един — сочи Зели наляво, променяйки посоката, в която се движим.

Тя се катери с неумолима решителност, но аз се затруднявам да я следвам. Преметнат през рамото ми, загубилият съзнание боец ми тежи и превръща всяко поемане на въздух в битка. Почти бях забравил колко боли, когато се опитвам да потискам магията си.

Докато се биех със Зели, трябваше да се откажа, защото имах нужда от цялата си сила, за да я победя. Сега напрягам всички сили, за да блокирам отново магията си. Колкото и да се съпротивявам, рискът отново да усетя болката на Зели остава. Постоянна и нарастваща заплаха…

Подхлъзвам се в пръстта. Изсумтявам, забивайки пета в земята, за да не тръгна надолу по хълма. От това подхлъзване проклятието ми избухва. Като леопанера, която изскача от клетката си, магията се освобождава.

Затварям очи, докато мирисът на Зели се втурва като разбиваща се приливна вълна. Първо — студена и остра, след това — мека и топла. Мирисът на морето ме обгражда и ясното нощно небе се отразява ярко в черните му вълни. Отиване до плаващия пазар с Тзеин. Часове, прекарани в кокосовата лодка с баща й. Части от нея, които озаряват нещо вътре в мен. Но светлината продължава само миг. След това се удавям в мрака на болката й.

Небеса! Потискам всичко това, изблъсквам всяка частица от нея и от този вирус навън. Когато си отива, аз се чувствам по-лек, въпреки че напрежението от потискането ми причинява болка в гърдите. Нещо в мириса й привлича проклятието ми, извиквайки го при всяка възможност. Духът й сякаш витае около мен, разбивайки се със силата на развълнуваното море.

— Забавяш ме — вика назад Зели, наближавайки върха на хълма.

— Искаш ли ти да го носиш? — питам аз. — Ще се радвам да гледам как кърви върху теб.

— Може би, ако престанеш да потискаш магията си, ще се справиш с допълнителното тегло.

Може би, ако затвориш нещастната си глава, няма да ми е нужна толкова енергия, за да те блокирам.

Но прехапвам езика си, защото не всяка част от главата й е нещастна. Сред спомените за семейството й е преплетена пламенна обич, нещо, което аз никога не съм изпитвал. Връщам се в дните, когато се упражнявах с Амари, вечери, прекарани в треперене заради гнева на баща ми. Ако Зели притежаваше моята магия, коя част от мен щеше да види?

Този въпрос ме преследва, докато стискам зъби за последното изкачване. Когато стигам на върха, оставям тялото на пленника и продължавам да вървя, докато билото става равно. Вятърът брули лицето ми и направо жадувам да сваля шлема си.

Поглеждам към Зели, тя вече знае тайната ми. Откакто се появи тази нещастна ивица, за първи път няма нужда да се крия.

Разкопчавам шлема си и се наслаждавам на хладния бриз, който преминава през косата ми, докато приближавам стръмния ръб на хълма. От много отдавна не мога да сваля шлема си без страх.

Под нас гористите хълмове в долината на река Гомбе се простират под сенките и лунната светлина. Обрасли са с огромни дървета, но от височината ясно се вижда един необикновен символ. За разлика от случайно пръснатите дървета из гората, тази дъбрава е подредена и оформя гигантски кръг. От високото успяваме да различим и специалното им X, нарисувано в някои от листата на дърветата.

— Казал е истината. — Зели изглежда изненадана.

— Не му оставихме голям избор.

— И все пак — свива рамене тя. — Можеше лесно да ни излъже.

Между подредените в кръг дървета е издигната тайна стена от пръст, камъни и преплетени клони. Макар и простичка, тя е висока и стига на няколко метра по стволовете на дърветата.

Пред стената виждаме две фигури, които сигурно охраняват мястото, където е портата. И те, като момчето, което разпитахме, носят маски и са облечени в черно.

— Все още не разбирам кои са — измърморва тихо Зели. И аз си задавам същия въпрос. Освен местонахождението им, единственото, което научихме от момчето, беше, че и неговите хора търсят свитъка.

— Може би ако не го беше пребила почти до смърт, щяхме да получим повече отговори.

— Ако не го бях пребила, изобщо нямаше да намерим това място — изръмжава Зели и се отдалечава сърдито, тръгвайки надолу по склона.

— Къде отиваш?

— Да си върна Тзеин и Амари.

— Чакай — сграбчвам я за ръката. — Не можем просто да нахлуем.

— Мога да се справя с двама от тях.

— Много повече от двама са — посочвам към мястото около портата. На Зели й трябва малко време, за да види през сенките.

Скритите войници са толкова неподвижни, че напълно се сливат с тъмнината. Само от тази страна има поне тридесет. И това е без да броим стрелците, скрити по дърветата.

Посочвам към един крак, който виси сред клоните, единственият признак на живот сред листата.

— Ако броят им съответства на тези на земята, трябва да очакваме поне петнадесет там горе.

— Значи ще нападнем на зазоряване, когато няма да могат да се крият — решава Зели.

— Слънчевата светлина няма да промени надмощието им. И трябва да приемем, че всички са толкова умели, колкото мъжете, които отвлякоха Тзеин и Амари.

Зели сбърчва нос към мен, аз също го усещам — името на брат й звучи странно в моите уста.

Тя се обръща и белите й къдрици греят в нощта. По-рано косата й беше права като острие на меч, но сега е накъдрена на ситни спирали, които се развяват на вятъра. Къдриците й ме връщат към един от ранните й спомени, когато тя е била дете и къдриците й са били още по-ситни. Майка й се смее, докато се опитва да среши косата й, свита на кок, призовавайки магически тъмни сенки, които да държат Зели на едно място, защото тя се дърпа.

— Какъв ход имаме? — прекъсва мислите ми Зели.

Връщам се към наблюдението на стената, оставяйки фактите за битката да пропъдят всички спомени за майката на Зели и косата й.

— Гомбе е на един ден езда. Ако тръгна сега, до сутринта ще се върна със стражи.

— Ти сериозно ли? — отстъпва назад Зели. — Искаш да доведеш стражите?

— Ако ще влизаме в лагера, ще ни трябват подкрепления. Какъв друг избор имаме?

— Със стражите ти имаш избор — посочва с пръст към мен Зели. — Но аз не.

— Това момче е божник — посочвам към пленника. — Ами ако зад стената има още? Сега свитъкът е у тях. Не знаем срещу какво ще се наложи да се изправим.

— Разбира се. Свитъкът. Винаги свитъкът. Колко глупаво от моя страна да си помисля, че става въпрос за спасяването на моя брат и твоята сестра…

— Зели…

— Измисли нов план — настоява тя. — Ако зад стената има божници и ти извикаш стражите, брат ми и сестра ти няма да се върнат при нас. Всички те ще умрат, веднага щом стражите ти пристигнат.

— Това не е вярно…

— Доведи стражите и аз ще им кажа тайната ти. — Тя скръства ръце. — Когато дойдат за нас, ще се погрижа да убият и теб.

Вътрешностите ми се усукват и аз отстъпвам назад. Острието на Каея нанася удар в спомените ми. Страхът в хватката й. Омразата в очите й.

Бъркам в джоба си и обвивам с пръсти пионката на баща ми, докато в мен се настанява странна тъга. Преглъщам всички думи, които искам да изрека. Само ако можеше тя да греши!

— И какво предлагаш да направим без стражи? — не отстъпвам аз. — Не виждам друг начин да преминем през стената, освен със сила.

Зели се обръща отново към лагера и обхваща тялото си с ръце. Тя трепери, въпреки че влагата около нас ме кара да се потя.

— Ще успеем — казва накрая. — И когато влезем, всеки тръгва по своя път.

Въпреки че не го казва, знам, че мисли за свитъка. Щом преминем през тези стени, битката за него ще бъде по-свирепа от когато и да било.

— Какъв план имаш предвид?

— Това не е твоя грижа.

— Моя е, когато оставям живота си в ръцете ти. — Тя ме стрелва с поглед. Остър. Недоверчив. Но след това притиска ръце към земята. Във въздуха се чува жужене:

— Еми ауон ти оти сун…

Думите й карат земята да се подчини на волята й. Тя изскърцва и започва да се рони и напуква. Една фигура от пръст се надига при това докосване. Получила живот от магията в пръстите на Зели.

— Небеса! — проклинам силата й.

Кога е научила това? Но нея не я е грижа какво съм разбрал. Тя отново се обръща към лагера.

— Това са съживени — казва Зели. — Изпълняват заповедите ми.

— Колко можеш да направиш?

— Поне осем, може би повече.

— Няма да са достатъчни — поклащам глава.

— Те са силни.

— Там долу има прекалено много бойци. Трябва ни по-голяма армия.

— Добре — завърта се Зели. — Ако ще нападаме утре вечерта, ще измисля как да направя повече сутринта.

Тръгва, но се спира.

— И един съвет, малък принце. Не оставяй живота си в моите ръце, ако не искаш този живот да свърши.