Деца от кръв и кости

Глава петдесета

Инан

Сцената пред мен е истински хаос.

Лабиринт от маски и земни съживени.

Втурвам се през хаоса, избягвайки мечове и прескачайки корени на дървета, за да стигна до портата.

Отвътре тичат още маскирани хора, объркани, опитващи се да проумеят какво става. Съживените на Зели излизат от земята като надигащи се планини. Множат се като истинска напаст, бич, от който никой не може да избяга.

Получава се. Въпреки всичко, докато тичам, на устните ми се появява усмивка. Това е един нов свят в битките. Игра на сенет, по-хаотична, отколкото бих могъл да си представя.

Навсякъде около мен бойци падат с писъци, когато съживените на Зели ги сграбчват. Земните войници се увиват около нападателите си като пашкули и ги притискат към земята.

За първи път магията е вълнуваща. Не проклятие, а дар. Един боец се втурва към мен и дори не ми се налага да посягам към оръжието си, защото един съживен се стоварва върху него, изблъсквайки го от пътя ми.

Когато прескачам падналия боец, съживеният поглежда нагоре. Въпреки че няма видими очи, усещам погледа му. Докато се приближавам към портата, през мен преминава хлад.

— Ъъъх!

Викът е далечен, но сякаш отеква в главата ми.

Мирисът на морето потрепва колебливо.

Обръщам се — една стрела е пронизала ръката на Зели.

Полита още една стрела и този път я улучва отстрани. Ударът я събаря на земята. Надигат се нови съживени, за да посрещнат стрелите.

— Зели!

— Тръгвай! — крещи тя от другата страна на поляната, намирайки ме с поглед сред битката.

С едната ръка е сграбчила слънчевия камък, а с другата притиска раната в тялото си.

Краката ми натежават като цимент, но не мога да не се подчиня на думите й. Портата е само на няколко метра. Тзеин, Амари и свитъкът все още са вътре.

Продължавам напред, минавам през портата и влизам в лагера. Но преди да успея да продължа, една друга гледка ме кара да спра.

През портата навън се втурва едър божник. Ръцете и лицето му са изцапани с кръв. По някаква причина това ме подсеща за Тзеин.

Но най-тревожното е миризмата на дим и пепел. Когато той изтичва край мен, тя ме обгръща целия. Не разбирам защо, докато не завъртам глава и не виждам как ръцете на божника започват да пламтят.

Огнен маг…

Спирам, припомняйки си страха, който баща ми ми е внушавал през целия ми живот. От онези магове, които унищожили първото му семейство. Чудовищата, които го накарали да избере пътя на войната.

Около ръцете на мага бушува неукротим огън, извивайки се в ужасни червени облаци. Пламъците му греят в тъмнината на нощта и пращят толкова силно, че той направо бумти. Звукът му се превръща в писъци, които пронизват ушите ми. Напразните молби на семейството на баща ми…

С пристигането на Огнения маг от дърветата политат нови вълни от стрели, които принуждават Зели да отстъпи назад. С прекалено много неща и се налага да се справя наведнъж.

Слънчевият камък се изплъзва от пръстите й.

Не!

Времето спира, когато осъзнавам предстоящия ужас. Мъжът се втурва към камъка. Това сигурно е бил планът му от самото начало.

Зели се протяга наред за камъка и пламъците в ръцете на мъжа осветяват болката по лицето й. Но не успява да стигне до него.

Пръстите на Огнения едва докосват камъка и цялото му тяло избухва в пламъци. Огънят гори в гърдите му и излиза от гърлото му, от ръцете и краката му.

Проклети да са небесата!

Никога не съм виждал нещо такова.

Пожарът обхваща всичко. Въздухът се нажежава. Земята под краката на Огнения почервенява и започва да дими. Самото му присъствие стопява пръстта около него като метала в огнището на ковач.

Краката ми тръгват сами, преди да осъзная какво правя. Тичам обратно сред огромните дървета и парализираните маскирани по пътя ми. Нямам план. Нямам осъществима идея за нападение. Но въпреки това тичам.

Докато се опитвам да стигна навреме, Огненият вдига горящите си ръце пред лицето си. През огъня той изглежда почти объркан, сякаш не е сигурен какво трябва да направи.

Но когато стиска юмруци, от тялото му се излъчва заплаха. Една нова сила, новооткрита истина. Сега той има сила.

И това е сила, която жадува да използва.

— Зели! — крясвам аз.

Мъжът се насочва към нея. Цяла армия съживени се втурват свирепо, но той минава право през тях, без да се поколебае, докато те се разпадат на горящи отломки.

Зели се опитва да се изправи и да се бие, но раните й са прекалено сериозни. Тя пада назад, а Огненият вдига ръка.

— Не!

Хвърлям се напред, между ръката му и тялото на Зели. Ужас и адреналин се втурват през мен, когато се изправям пред пламъците на мага.

В ръката му се извива комета от огън. Тя нажежава въздуха.

Магията се надига в гърдите ми. Втурва се в пръстите ми. В ума ми се появява моментът, в който със силата си спрях Каея. Вдигам ръце, готов да се бия…

— Спри!

Магът замръзва.

Обърквам се, а той се обръща към източника на гласа. През суматохата преминава младо момиче, свъсило загрижено вежди.

Лунната светлина огрява лицето й, над което се развява гъста бяла коса. Когато стига до мен, тя се втренчва в бялата ивица в косата ми.

— Те са от нашите.

Огнената комета в ръцете на мага угасва.