Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и пета

Инан

Болката на Зели ромоли във въздуха като дъжд.

Попива в кожата ми.

Гърдите ми се надигат с нейните ридания. Сърцето ми се къса от нейната мъка.

И през цялото време чувствам ужас, какъвто никога досега не съм изпитвал. Той смазва душата ми.

Унищожава всякакво желание да живея.

Това не може да е нейният свят…

Не може да е животът, който баща ми е изградил. Но колкото по-дълго съм във властта на болката й, толкова по-добре разбирам, че този ужас винаги е с нея.

— Дори и стражите ти да бяха тук, хората пак щяха да са точно толкова съкрушени, толкова обезверени. Не може да се живее под тиранията им. Единственото ни спасение е силата.

Щом Зели изрича тези думи, риданията й стихват. Сякаш си е спомнила някаква дълбока истина. Начин, по който да избяга от болката.

— Твоите хора, твоите стражи — те са просто убийци, изнасилвачи и крадци. Единствената разлика между тях и престъпниците са униформите, които носят.

Тя се изправя на крака и избърсва с длани сълзите от очите си.

— Можеш да се заблуждаваш колкото искаш, малък принце, но не се преструвай пред мен, че не знаеш. Няма да позволя на баща ти да му се размине за онова, което е направил. Няма да позволя незнанието ти да заглуши болката ми.

И с тези думи тя изчезва. Тихите й стъпки заглъхват в тишината.

В този момент осъзнавам колко всъщност съм грешал.

Няма значение дали съм в главата й.

Аз никога няма да разбера цялата й болка.