Деца от кръв и кости

Глава девета

Зели

В Илорин е прекалено спокойно.

Или поне така ми се струва след днешните събития. Кокосовите лодки подръпват закотвящите ги въжета, парчета плат покриват извитите входове на ахеретата. Селото замира със залеза, който довежда спокойната нощ.

Очите на Амари се разширяват удивено, докато плаваме във водата, все още на гърба на Найла, към дома на Мама Агба. Тя поглъща всеки сантиметър от плаващото село както изгладнял слуга, изправен пред великолепна трапеза.

— Никога не съм виждала нещо подобно — прошепва тя. — Великолепно е!

Аз вдишвам свежия мирис на морето и затварям очи, когато капчици вода обсипват лицето ми. Вкусът на солта по езика ми напомня какво щеше да стане, ако Амари не беше тук — пресен сладък хляб, хубаво парче месо с подправки. Поне веднъж щяхме да си легнем с пълни стомаси. Празнична вечеря в моя чест.

Невежото блаженство на Амари отново запалва гнева ми. Принцесата сигурно никога не е пропускала да се нахрани през целия си разглезен живот.

— Дай ми украшението си — сопвам й се рязко, когато Найла стига до търговския квартал.

Учудването изчезва от лицето й и тя се вцепенява.

— Но Бинта… — Тя се съвзема и замълчава. — Нямаше да имам това украшение, ако не беше прислужницата ми. Това е единственото, което ми е останало от нея.

— Не ме интересува дали самите богове са ти дали проклетото нещо. Не можем да допуснем хората да те разпознаят.

— Не се притеснявай — казва кротко Тзеин. — Ще го хвърли в торбата си, не в морето.

Втренчвам се ядосано в него при този опит да я успокои, но думите му постигат нужното. Амари се суети със закопчалката и пуска искрящите скъпоценни камъни в торбата ми. Блясъкът, който прибавят към този на сребърните монети, е абсурден. Сутринта нямах и една бронзова монета. Сега съм зарината от богатствата на аристократи.

Прехвърлям се през гърба на Найла и скачам на дървената пътека. Надничам зад завесата на входа на Мама Агба. Тате спи спокойно в ъгъла, свит като дива котка пред горящ пламък. Кожата му си е възвърнала цвета, лицето му не е толкова слабо и изпито. Трябва да е от грижите на Мама Агба. Тя е толкова добра, че може да върне човек от мъртвите.

Когато влизам, Мама Агба наднича иззад манекен, покрит с великолепен пурпурен кафтан. Добре оформените шевове предполагат, че е поръчан от благородник, продажба, която най-вероятно ще покрие следващия данък.

— Как мина? — прошепва тя, скъсвайки конеца със зъби.

Нагласява увитото около главата й геле на жълти и зелени шарки и завързва свободните краища на кафтана.

Отварям уста да отговоря, но влиза Тзеин, следван предпазливо от Амари. Тя оглежда ахерето с невинност, която само богатството може да породи, прокарвайки пръсти по стените от сплетени тръстики.

Тзеин кимва с благодарност към Мама Агба, взима торбата ми и подава свитъка на Амари. После вдига с лекота спящото тяло на тате, който дори не помръдва.

— Ще събера нещата ни — заявява брат ми. — Разберете се какво ще правим със свитъка. Ако си тръгнем…

Гласът му секва, а моят стомах се свива виновно. Вече няма „ако“. Аз съм отнела този избор.

— Просто побързай.

Тзеин излиза, преглъщайки чувствата си. Гледам как огромната му фигура изчезва и ми се иска причината за болката му да не бях аз.

— Да си тръгнете? — пита Мама Агба. — Защо да си тръгвате? А тази коя е?

Очите й се присвиват, докато оглежда Амари от горе до долу. Дори в опърпано наметало перфектната стойка и вдигнатата брадичка издават благородния й произход.

— О, ъм… — Амари се обръща към мен и стиска свитъка по-силно. — Аз… аз съм…

— Името й е Амари — въздъхвам аз. — Тя е принцесата на Ориша.

Мама Агба се разсмива силно.

— За мен е чест, Ваше Височество — покланя се шеговито тя.

Но когато нито аз, нито Амари се усмихваме, очите на Мама се разширяват. Тя става от мястото си и отмята наметалото на Амари, разкривайки тъмносинята роба под нея. Дори на оскъдната светлина скъпоценните камъни проблясват по дълбокото деколте.

— О, богове! — обръща се Мама към мен, скръствайки ръце на гърдите си. — Зели, какво, в името на боговете, си направила?

Карам я да седне и разказвам случилото се през деня. Макар че Мама Агба се разкъсва между гордост и гняв при подробностите от бягството ни, това, което всъщност я разтърсва, са възможностите на свитъка.

— Истина ли е? — питам я аз. — Има ли истина в това?

Тя мълчи един дълъг миг, взирайки се в свитъка в ръцете на Амари. За първи път тъмните й очи са непроницаеми, те скриват отговорите, които ми трябват.

— Дай ми го!

Щом докосва свитъка, тя започва да хрипти. Тялото й затреперва и накрая се тресе толкова силно, че тя пада от стола си.

— Мамо Агба! — Изтичвам до нея, сграбчвам ръцете й и я притискам надолу, докато треперенето спре. Постепенно то намалява и тя остава на земята, неподвижна като манекените. — Мамо, добре ли си?

Очите й се пълнят със сълзи, които потичат по бръчките на тъмната й кожа.

— Толкова време мина… — прошепва тя. — Не мислех, че някога отново ще усетя топлината на магията.

Зяпвам от изненада и се отдръпвам назад, неспособна да повярвам на ушите си. Не може да бъде! Не мислех, че някой маг е оцелял след Нападението…

— Ти си маг? — пита Амари. — Но косата ти…

Мама Агба маха гелето и прокарва ръка по обръснатата си глава.

— Преди единадесет години получих видение, в което отивах при маг Заразител. Помолих да ме отърве от бялата ми коса и тя използва магията на заразата да я премахне цялата.

— Ти си Прорицател? — ахвам аз.

— Бях — кимва Мама Агба. — Загубих косата си в деня на Нападението, часове преди момента, в който щяха да ме отведат.

Удивително! Когато бях дете, малкото Прорицатели, които живееха в Ибадан, бяха на почит. Магията, с която властваха над времето, помагаше на всички други кланове в Ибадан да оцеляват. Усмихвам се, макар че в сърцето си трябваше да усетя това по-рано. У Мама Агба винаги е имало някаква мъдрост, знания на човек, който е видял много повече за годините си.

— Преди Нападението — продължава тя — усетих как магията е изсмукана от въздуха. Опитах се да призова видение какво ще се случи, но когато най-много имах нужда от това, не можах да видя нищо.

Потреперва, сякаш отново преживява болката от онзи ден. Мога само да си представя какви ужасни картини се разкриват в главата й.

Мама се приближава до прозореца и спуска пердето. Взира се в изморените си ръце, набръчкани и изкривени от годините работа като шивачка.

— Орунмила — прошепва тя, извиквайки Бога на мъдростта. — Ба ми соро. Ба ми соро.

— Какво прави?

Амари прави крачка назад, сякаш думите на Мама Агба ще я поразят. Но когато чувам йоруба за първи път след повече от десет години, аз съм толкова изумена, че не мога да отговоря.

След Нападението слушах само резкия тон и гърлените звуци на езика на Ориша, който ни принуждаваха да говорим. Толкова отдавна не бях чувала изречено на глас заклинание, прекалено дълго езикът на моите хора съществуваше само в главата ми.

— Орунмила — превеждам аз, докато Мама напява. — Говори ми, говори ми. Тя вика своя бог — обяснявам на Амари. — Опитва се да направи магия.

Въпреки че отговорът ми идва лесно, дори и аз не мога да повярвам на това, което виждам. Мама Агба напява със сляпа вяра, търпелива и доверчива, точно такава, каквито трябва да са онези, които следват Бога на времето.

Докато тя призовава Орунмила за напътствия, в сърцето ми се появява болезнено желание. Независимо от това колко много исках, аз никога нямах достатъчно вяра, за да призова Оя по този начин.

— Тя в безопасност ли е? — Амари се притиска към стената на ахерето, когато вените Мама Агба изпъкват по кожата й.

За да правим магия, ние трябва да говорим на езика на боговете, за да обуздаем и оформим ашето в кръвта си. За един опитен Прорицател това заклинание е лесно, но след като Мама Агба толкова години не е използвала магия, то сигурно изчерпва цялото й аше. В тялото ни аше се развива като всеки друг мускул — колкото повече го използваме, толкова по-лесно е да черпим сила от него и толкова по-силна става магията ни.

— Орунмила, ба ми соро. Орунмила, ба ми соро…

С всяка дума дъхът й става по-накъсан. Бръчките върху кожата й се обтягат от напрежението. Обуздаването на аше поглъща физическата сила. Ако се опита да обуздае прекалено много, може да убие себе си.

— Орунмила… — Гласът на Мама Агба укрепва. В ръцете й започва да се събира сребърна светлина.

— Орунмила, ба ми соро. Орунмила, ба ми соро…

Космосът се взривява между ръцете й с такава сила, че събаря мен и Амари на земята. Амари изпищява, но моят вик изчезва в гърлото ми. Синьото и лилавото от нощното небе заблещукват между дланите на Мама Агба. Сърцето ми спира пред великолепната гледка, а дъхът ми секва. Върнала се е…

След толкова много време магията най-после е тук.

Блещукащите звезди между дланите на Мама Агба се извиват и въртят, танцувайки заедно. Те създават картина, която бавно кристализира и става по-ясна пред очите ни. След малко различавам три силуета на стръмен хълм. Те се катерят с неумолима решителност, напредвайки през гъст храсталак.

— Небеса! — проклина Амари и прави колебливо крачка напред. — Това… аз ли съм?

Изсумтявам заради суетата й, но при вида на срязаното ми дашики млъквам. Права е — това сме ние двете, заедно с Тзеин, и се катерим по каменист склон в джунглата. Ръцете ми посягат към един камък, докато Тзеин води Найла за юздите покрай ръба на една скала. Отиваме все по-високо и по-високо в планината, катерейки се, докато достигаме до…

В миг видението изчезва, превръщайки се във въздух.

Оставаме втренчени в празните ръце на Мама Агба, ръце, които току-що промениха целия ми свят. Пръстите на Мама Агба треперят от напрежението за това видение. От очите й бликват още сълзи.

— Чувствам се… — изрича задавено тя през тихите си хлипания, — чувствам се така, сякаш отново мога да дишам.

Кимвам, въпреки че не знам как да опиша стягането в гърдите си. След Нападението аз наистина мислех, че никога вече няма да видя магия.

Когато ръцете на Мама Агба престават да треперят, тя грабва свитъка с отчаяна жажда. Оглежда пергамента и от движението на очите й мога да отгатна, че опитва да разчете символите.

— Ритуал е — казва тя. — Това го разбирам. Нещо със старинен произход, начин да се свържем с боговете.

— Можеш ли да го направиш? — пита Амари, а кехлибарените й очи греят със смесица от страх и благоговение.

Втренчила се е в Мама Агба, сякаш е направена от диаманти, но въпреки това се отдръпва, когато тя се приближава до нея.

— Не съм аз тази, на която е предречено да го направи, дете. — Мама Агба поставя свитъка в моите ръце. — И ти видя същото, което видях и аз.

— Н-не може да говориш с-сериозно — заеква Амари.

Този път съм съгласна с нея.

— Какво има да спорим? — пита Мама. — Вие тримата бяхте на път. Отивахте да върнете магията!

— Не е ли вече тук? — пита Амари. — Т-това, което ти току-що направи…

— То е само частица от онова, което правех преди. Свитъкът запалва искрата на магията, но за да се върне тя в цялата й сила, трябва да се направи повече.

— Сигурно има някой по-добър — поклащам глава аз. — Някой с повече опит. Не може да си единственият маг, който се е спасил при Нападението. Може да използваме силата ти да намерим някого за свитъка.

— Момичета…

— Не можем! — прекъсвам я. — Аз не мога! Тате…

— Аз ще се грижа за баща ти.

— Но стражите?

— Не забравяй кой те научи да се биеш.

— Дори не знаем какво пише — намесва се Амари. — Та н-ние дори не можем да го прочетем!

Мама Агба гледа унесено, сякаш някаква идея се е загнездила в главата й. Тя бързо отива до една купчина стари вещи и се връща с избледняла карта.

— Ето — показва тя към точка в джунглата Фунмилайо на няколко дни път на изток от брега на Илорин. — Във видението ми пътувахте натам. Трябва да е мястото, където е Кандомбле.

— Кандомбле? — пита Амари.

— Легендарен храм — отговаря Мама Агба. — Казват, че е домът на свещените сентароси, пазителите на магическия и духовния ред. Преди Нападението само новоизбраните водачи на десетте клана на маговете предприемали това пътуване, но щом видението ми показва, че вие сте на път за там, значи е дошло вашето време. Трябва да отидете. Отговорите, които търсите, може да са в Кандомбле.

Колкото повече говори тя, толкова повече сякаш загубвам чувствителността в ръцете и краката си. Защо не разбираш? — искам да изкрещя.

Аз не съм достатъчно силна.

Поглеждам към Амари — за момент забравям, че е принцеса. На блещукащата светлина от свещите на Мама Агба тя изглежда дребна и не много сигурна какво да прави по-нататък.

Мама Агба слага сбръчкана ръка на бузата ми, а с другата хваща китката на Амари.

— Знам, че сте изплашени, момичета, но съм сигурна, че можете да направите това. От всички дни, да търгуваш в Лагос, ти избра точно този. От всички хора, които можеше да помолиш на пазара, ти избра нея. Боговете са се намесили. Те ни благославят с даровете ни след толкова много време. Трябва да им вярвате и да знаете, че не биха си играли със съдбата на маговете. Вярвайте в себе си.

Аз издишам дълбоко и се взирам в плетения под. Боговете, които някога ми се струваха толкова далече, сега са по-близо, отколкото си бях представяла, че може да бъдат. Днес сутринта исках просто да завърша обучението си.

Исках да продам една риба.

— Мамо…

— Помощ!

В тихата нощ прозвучава писък. За миг всички скачаме на крака. Грабвам жезъла, а Мама изтичва до прозореца. Когато отмята пердето, краката ми се подкосяват.

Из търговския квартал бушува огън и всяко ахере е погълнато от буйни пламъци. Стълбове черен дим се извисяват към небето заедно с писъците и виковете за помощ на селяните, докато светът ни умира в пламъци.

Горящи стрели прорязват тъмнината и всяка от тях избухва, когато се удари в тръстиката и дървените греди на ахеретата.

Възпламеняващо вещество…

Смес, с каквато разполагат само кралските стражи.

Ти — прошепва с отвращение в ума ми един глас. — Ти ги доведе тук.

И сега няма просто да убият всички, които обичам. Ще изгорят цялото село до основи.

Изскачам през вратата, преди да мине и секунда, и не спирам, когато Мама Агба изкрещява името ми. Трябва да намеря семейството си. Трябва да съм сигурна, че са добре.

На всяка крачка по разпадащата се пътека селото пламти като жив ад. Острата миризма на горяща плът изгаря гърлото ми. Огънят започна само преди няколко минути, но вече цял Илорин се пържи в пламъците.

— Помощ!

Сега разпознавам виковете. Малката Бизи. Викът й пронизва отчаяно тъмнината. Дишам тежко, докато изтичвам край нейното ахере. Дали ще успее да се измъкне жива от пламъците?

Докато тичам, селяни скачат в морето в отчаянието си да се спасят от пламъците, а виковете им пронизват нощното небе. Кашлят, вкопчени в обгорели дървеса, опитвайки се да останат на повърхността.

През тялото ми преминава странно усещане, потича по вените ми, спира дъха в гърдите ми. С него някаква топлина започва да жужи под кожата ми. Една смърт…

Един дух.

Магия — осъзнавам аз. — Моята магия.

Магия, която все още не разбирам. Магия, която ни е довела до този ад.

Но дори докато саждите изгарят кожата ми, си представям Приливен маг, който призовава залпове вода, за да се бори с огъня. Огнени магове, които потушават пламъците.

Ако тук имаше повече магове, техните дарби можеха да спрат този ужас.

Ако бяха обучени и въоръжени със заклинания, огънят нямаше да има никакъв шанс.

Във въздуха отеква силен пукот. Когато приближавам рибарския квартал, дървените панели под краката ми започват да стенат. Тичам, докато пътеката ме издържа, а след това се хвърлям във въздуха.

Дим изпълва гърдите ми и пари гърлото ми, когато падам на тресящата се платформа, на която се намира ахерето ни. Не мога да виждам през пламъците, но въпреки това се опитвам да направя нещо.

— Тате! — изкрещявам задавено, добавяйки още викове към нощния хаос. — Тзеин!

В квартала ни няма нито едно ахере, което да не е погълнато от пламъци, но аз продължавам напред, надявайки се моето да няма същата съдба.

Пътеката се клати под краката ми, гърдите ми молят за въздух. Падам на земята пред дома си, изпепелен от горещината, която излъчват пламъците.

— Тате! — изпищявам ужасено, търсейки някакъв живот сред огнената стихия. — Тзеин! Найла!

Крещя, докато гърлото ми пресъхва, но никой не отговаря. Не мога да разбера дали са хванати в капан вътре.

Не мога да видя дали изобщо са живи.

Изправям се на крака и замахвам с жезъла да отворя вратата на ахерето. Понечвам да се втурна вътре, когато една ръка ме стиска за рамото и ме дръпва назад с такава сила, че падам на земята.

Сълзи замъгляват очите ми. Трудно е да различа нападателя. Но скоро трептящите пламъци осветяват бакърена кожа. Амари.

— Не можеш да влезеш там! — изкрещява тя, кашляйки. — Всичко се срутва!

Блъскам я на земята и си помислям да я удавя в морето. Когато тя отпуска хватката си, лазя обратно към ахерето…

— Не!

Тръстиковите стени, които издигахме цяла луна, се срутват с остро пукане. Те прогарят дупка в пода и се озовават в морето, потъвайки на дъното.

Очите ми чакат от вълните да се покаже главата на Тзеин, Найла да изреве от болка. Но виждам само тъмнина.

Семейството ми е унищожено.

— Зели…

Амари отново ме сграбчва за рамото и при докосването й кръвта ми кипва. Сграбчвам ръката й и я дръпвам напред със сила, родена от скръбта и яростта ми.

Ще те убия — решавам аз. — Ако ние умрем, и ти ще умреш.

Нека и твоят баща усети тази болка.

Нека кралят да изпита непоносимата загуба.

— Недей! — изпищява Амари, докато я влача към пламъците, но аз едва я чувам заради блъскането на кръвта в ушите ми. Когато я погледна, виждам лицето на баща й. Всичко в мен се гъне от омраза. — Моля те…

— Зели, спри!

Пускам Амари и се обръщам рязко към откритото море. Найла плува кучешката във водата, а на гърба й е Тзеин. Зад него тате и Мама Агба седят в кокосова лодка, закрепена за седлото на Найла. Толкова съм поразена от тази гледка, че ми отнема секунди да разбера, че те наистина са живи.

— Тзеин…

Цялата основа на рибарския квартал се накланя. Преди да успеем да скочим, тя потъва, повличайки ни със себе си. Леденостудената вода бързо поглъща телата ни, успокоявайки изгарянията по кожата ми, за които бях забравила.

Оставям се да потъна сред дървен материал и разбити домове. Тъмнината пречиства болката ми, охлажда яростта ми.

Можеш да останеш тук, дочувам тих шепот в главата си. — Няма нужда да продължаваш битката…

За миг се хващам за думите, хващам се за единствения си шанс да избягам. Но когато гърдите ми започват да хриптят, насилвам краката си да ритат и се връщам обратно в разрушения свят, който познавам.

Колкото и да жадувам спокойствие, боговете имат други планове.