Деца от кръв и кости

Глава двадесета

Зели

— По-бързо! — вика Лекан, докато тичаме през залите на храма.

Тзеин ме носи на раменете си, хванал ме здраво през кръста.

— Кой е? — пита Амари, макар че потреперването в гласа й подсказва, че знае.

Брат й вече я е наранил веднъж. Кой може да каже, че няма да го направи отново?

— Жезълът ми — простенвам аз.

Използвам цялата си енергия, за да го изрека. Но той ми трябва, за да се бия. Нужен ми е, за да останем живи.

— Ти едва стоиш — прихваща ме Тзеин, преди да се плъзна от гърба му. — Млъкни. И за Бога, опитай се да се държиш!

Стигаме до място, от което няма изход, и Лекан притиска длан в камъка. Мастилените символи започват да танцуват по кожата му и се насочват към стената. Когато на дясната му ръка вече не остават сенбарии, камъкът изщраква, плъзга се и се появява една златна стая. Влизаме в скритото чудо, пълно от пода до тавана с рафтове с тънки цветни свитъци.

— Тук ли ще се скрием? — пита Тзеин.

Лекан изчезва зад един голям рафт и се връща с пълни с черни свитъци ръце.

— Тук сме, за да вземем тези заклинания — обяснява той. — Ако тя ще изпълнява ролята на върховната жрица, способностите й трябва да се развият.

Преди брат ми да успее да възрази, Лекан ги набутва в кожената ми торба заедно с ритуалния пергамент.

— Това е — казва той. — Сега след мен.

Завиваме зад ъгли и слизаме по безкрайни стълбища все по-бързо. Още една стена се отваря с плъзгане и излизаме отстрани на почернелия храм, посрещнати от горещината на джунглата.

Главата ми започва да пулсира под залязващото слънце. Цялата планина крещи, оживяла. Въпреки че и преди жужеше духовна енергия, сега околностите на храма ме заливат с призрачни викове и писъци. Подобните на сенки духове на избитите сентароси се вият около мен като магнити, които са намерили пътя си към дома.

Пробуждането на магията е като добавяне на нови сетива — връщат се в ума ми думите на Лекан. — Тялото ти има нужда от време, за да се приспособи.

Но приспособяването не се случва. Магията смазва всички останали сетива и ми е почти невъзможно да виждам. Пред очите ми ту притъмнява, ту просветлява, докато притичваме по отломките. Лекан тъкмо ни повежда в джунглата, когато изведнъж ме връхлита тревожна мисъл.

— Найла!

— Чакай — прошепва Тзеин след Лекан и спира внезапно. — Леонерата ни все още е отпред!

— Не можем да рискуваме…

— Не! — прокънтява викът ми.

Тзеин притиска ръка върху устата ми, за да заглуши звука. Стражи или не, няма да изоставя Найла. Няма да изоставя най-старата си приятелка.

— Трябва да е с нас — настоява Тзеин.

Лекан въздиша ядосано, но се връщаме обратно към храма. Зрението ми се замъглява, когато той ни махва да се приближим и се притиска към стената на храма, за да надникне отпред.

През гробището от черепи и развалини виждам как Инан протяга ръка надолу и помага на адмирала си, докато войниците им насърчават ездитните животни да преминат над последната скала. В очите му има дива енергия, жажда да ни открие, която е много по-силна отпреди. Търся принца, който трепереше в онова място в собственото му въображение. Но виждам само ръцете, които се бяха увили около гърлото ми.

Пред него трима стражи вървят през натрошени камъни и счупени кости. Близо са.

Прекалено близо, за да успеем да се скрием.

Сун еми окан сун. Сун еми окан сун. Лекан изрича заклинанието под носа си сякаш прокарва конец през игла, описвайки кръгове с жезъла си. Думите извикват, създавайки спирала от бял дим, която се извива във въздуха.

Спи, дух, спи — превеждам си наум. — Спи, дух, спи…

Гледаме като парализирани как спиралата на духа се плъзва по земята като змия. Навива се около крака на най-близкия от стражите и стиска, докато се просмуква в кожата му. Мъжът се втурва напред и пада зад една купчина камъни. В очите му блясва белотата на духа на Лекан и той пада, изгубил съзнание.

Бялата спирала се измъква от тялото му и обезврежда и следващия войник по същия начин. Докато още един от стражите пада, Инан и адмиралът издърпват ужасната снежна леопанера над ръба на скалата.

— Лекан! — изсъсква Амари с оросено от пот чело.

При тази скорост няма да успеем.

Ще ни намерят още преди да излезем.

Лекан започва да припява по-бързо и по-бързо, движейки жезъла си сякаш разбърква тубани[4] в железен казан. Духът се плъзва към последния от стражите, на сантиметри от Найла. Жълтите й очи проблясват със злобата на хищник. Не, Найла, моля те…

— Аргхх!

Смразяващият кръвта вик на войника прокънтява във въздуха. Ята птици се издигат към небето. Найла разтваря страховитите си зъби и от бедрото му избликва аленочервено.

Инан се обръща бързо и в очите му бушува смърт. Те се спират върху мен и се присвиват — хищник, който най-после е хванал плячката си.

— Найла!

Моята леонера се втурва през руините и стига до нас само за миг. Тзеин ме вдига и ме слага на седлото, а след това се качват и всички останали.

Той изплющява с юздите й точно когато Инан и адмиралът изваждат мечовете си. Преди да успеят да стигнат до нас, Найла хуква през планината. Докато тича, под краката й хвърчат счупени камъни и падат през тесния ръб на скалата.

— Натам! — сочи Лекан към гъстите храсти на джунглата. — След няколко километра има мост. Ако минем по него и го разрушим, няма да могат да ни последват!

Тзеин изплющява с юздите на Найла и тя се втурва през джунглата с главоломна скорост, като избягва пълзящи растения и огромни дървета. Взирам се през храстите и забелязвам моста в далечината, но заплашителен рев ми напомня, че Инан ни следва по петите. Дебели клони се удрят в огромното тяло на неговата снежна леопанера и се чупят като съчки, докато тя се носи през джунглата и оголва ужасните си зъби, настървена като господаря си.

— Амари! — крещи Инан.

Амари се вцепенява и ме стиска силно.

— По-бързо!

Найла вече тича по-бързо от когато и да било през целия ми живот, но все пак успява да намери сили още повече да ускори ход. Подскоците й удължават живота ни, създавайки така нужната дистанция между нас и преследвачите.

Преминаваме през храсталаците и спираме рязко пред разнебитения мост. Изсъхнали гъсти лиани са вплетени в изгнилото дърво и при всеки порив на вятъра всичко това се разлюлява.

— Един по един — нарежда Лекан. — Няма да ни издържи всичките. Тзеин, помагай на Зели…

— Не. — Плъзвам се надолу, като почти се строполявам на земята. Усещам краката си като вода, но успявам да си наложа да изглеждам силна. — Първо Найла, защото на нея ще й трябва най-много време.

— Зел…

— Хайде! — изкрещявам аз. — Нямаме време!

Тзеин стиска зъби и сграбчва юздите на Найла. Повежда я по скърцащия мост, свивайки се заради стенанията на дървото при всяка крачка. Щом стигат на отсрещната страна, аз избутвам Амари напред, но тя не пуска ръката ми.

— Ти нямаш сили — изрича задавено. — Няма да успееш да минеш сама.

Издърпва ме на моста и стомахът ми се свива, когато правя грешката да погледна надолу. Под парчетата изгнило дърво към небето се издигат остри скали, заплашващи да пронижат всеки нещастник, който падне от моста.

Затварям очи и сграбчвам пълзящите растения. Те вече са разцепени и протрити. Гърдите ми се изпълват с такъв ужас, че не мога да дишам.

— Гледай мен! — нарежда Амари, принуждавайки ме да отворя очи.

Макар че тялото й трепери, в кехлибарените й очи гори напрегната решимост. Зрението ми се замъглява и тя ме сграбчва за ръката, принуждавайки ме да вървя напред стъпка по стъпка по стенещите дървени парчета. Вече сме до половината, когато Инан изскача от гъстите храсти, следван от адмирала.

Агбайо оуо ауон оршиа! — Лекан забива жезъла си в земята. — Я мини агбара а ре!

Тялото му избухва с огромна бяла светлина, която обгръща телата на ездитните животни. Той пуска жезъла си и вдига ръце. Заедно с тях към небето се издигат и зверовете.

Инан и адмиралът се изхлузват от седлата на своите леопанери, а очите им са разширени от ужас. Лекан замахва с ръце назад, запращайки зверовете надолу по скалите.

О, богове…

Масивните им тела се извиват и въртят, сякаш опитват да се хванат с нокти за небето. Но ревът им секва внезапно, когато смъртоносните скали пронизват телата им.

Ужасен гняв обзема адмирала. Тя скача на крака с гърлен вик и се втурва към Лекан с насочен меч.

— Ти, ларво…

Каея попада в светлината на Лекан и застива на място. Инан се опитва да й помогне, но и той е хванат в бялата светлина — муха в мрежа.

— Тичайте! — вика Лекан, а вените издуват кожата му.

Амари ме дърпа напред колкото може по-бързо, въпреки че мостът става все по-несигурен с всяка наша стъпка.

— Върви — нареждам й аз. — Няма да издържи и двете ни!

— Ти не можеш…

— Ще се справя. — Насилвам се да отворя очи. — Просто тичай. Ако не го направиш, и двете ще паднем.

Очите на Амари се насълзяват, но няма нито миг за губене. Затичва се по моста и скача на скалата от другата страна.

Въпреки че краката ми треперят, аз също тръгвам напред, държейки се за пълзящите растения. Хайде! Животът на Лекан е в опасност.

Във въздуха се понася ужасяващо скърцане, но аз продължавам да напредвам по моста. Почти стигам до другата страна. Ще успея да премина…

Лианите се скъсват.

Стомахът ми скача в гърлото, когато мостът се срива под краката ми. Размахвам ръце, търсейки отчаяно нещо, каквото и да е. Вкопчвам се в една дъска точно когато мостът се удря в скалата.

— Зели! — вика Тзеин дрезгаво и наднича над издатината в скалите.

Аз съм се вкопчила в дъската и тялото ми трепери все по-силно. Чувам я как се пука. Знам, че няма да издържи.

Катери се!

През замъгления си, окъпан в сълзи поглед виждам увисналата част от счупения мост, която е образувала стълба. Трябва да се покатеря само по три дъски, за да стигна до протегнатите ръце на Тзеин.

Три дъски между живота и смъртта.

Катери се! — нареждам на себе си, но тялото ми не помръдва. — Катери се! Хайде! Тръгвай веднага!

Вкопчвам се в дъската над мен с разтреперана ръка и се издърпвам нагоре.

Една.

Сграбчвам следващата дъска и отново се издърпвам, а сърцето ми засяда в гърлото, когато още една лиана се счупва.

Две.

Остава ми само още една дъска. Можеш да се справиш. Не стигна чак дотук, за да умреш. Протягам ръка към последната дъска.

— Не!

Дъската се счупва под ръката ми.

Времето сякаш е и един миг, и безкрайност. Вятърът ме удря яростно в гърба, избутвайки ме към гроба. Затварям очи да посрещна смъртта.

— Ухх!

Огромна сила смазва тялото ми, изкарвайки въздуха от гърдите ми. Бяла светлина ме обгръща — магията на Лекан.

Като божествена ръка силата на духа му ме повдига и ме избутва в ръцете на Тзеин. Обръщам се да погледна към него точно в момента, в който адмиралът се изтръгва от мрежата му.

— Лекан…

Мечът на адмирала се забива в сърцето му.

Очите му се издуват, устата му се отваря широко. Жезълът пада от ръката му.

Кръвта на Лекан плисва по земята.

— Не! — крещя аз.

Адмиралът издърпва меча си. Лекан пада, изтръгнат от нашия свят в един миг. Духът му напуска неговото тяло и се влива в моето. За момент целият му живот преминава пред очите ми.

… тича около храма с останалите деца сентароси с радост, като никоя друга, в златистия му поглед… тялото му стои неподвижно, докато мамалауо изрисува всяка частица от кожата му, изписвайки красивите символи с бяло… душата му се разкъсва отново и отново, преминавайки през труповете на неговите хора… духът му се издига както никога по-рано, докато извършва първото си и единствено пробуждане…

Когато видението изчезва, остава един шепот, дума, която се олюлява през тъмнината в главата ми.

— Живей — шепне духът му. — Каквото и да правиш, оцелей!