Деца от кръв и кости

Глава тридесет и втора

Амари

Сграбчвам перилото на кораба и сърцето ми бие лудо, докато потъването се забавя и спира.

— Направи го! — Тзеин удря с юмрук по перилата на кораба. — Зел, ти успя!

Но когато Зели не се показва, радостта му изчезва. Той крещи името й отново и отново, докато гласът му преграква.

Навеждам се надолу през борда на кораба и оглеждам водата, търсейки като обезумяла бялата коса на фона на червеното. Останал е само един вражески кораб, но Зели не се вижда никъде.

— Тзеин, чакай!

Той скача през борда, оставяйки кораба без капитан. Последният кораб се обръща, променяйки курса си.

— И изведнъж последните състезатели остават без амуниции! — прокънтява гласът на говорителя. — Но само един от капитаните може да стигне до края! Да победи! Само един капитан може да живее!

— Тзеин!

Крещя през борда, а сърцето ми трепери, докато другият кораб се приближава. Не мога да се справя сама. Той ни е нужен!

Гребците на неприятеля гребат колкото могат по-бързо, а тези при оръдията се въоръжават с мечове. И хората от нашия екипаж изоставят позициите си, и се втурват към копията и мечовете на кораба. Въпреки че аз треперя, те не се колебаят. Готови са и изгарят от нетърпение да сложат край на този ад.

Залива ме облекчение, когато Тзеин се появява на повърхността, обхванал с една ръка безчувственото тяло на Зели. Отвързвам едно въже и го прехвърлям през борда. Тзеин го завързва под мишниците на Зели и изкрещява да я издърпаме горе.

Трима работници идват и ми помагат да я изтеглим на палубата. Другите ще дойдат всеки момент. Ако Зели успее отново да извика мъртвите, всички ние ще оцелеем.

— Събуди се!

Разтърсвам я с всичките си сили, но тя не помръдва. Кожата й гори. От ъгълчето на устата й се процежда кръв.

Небеса, това няма да помогне! Трябва да издърпаме Тзеин на борда. Започвам да развързвам въжето от Зели, но преди да развържа последния възел неприятелският кораб се забива в нашия.

С диви викове противниците ни се втурват на борда.

Скачам на крака и размахвам меча си като дете, което се опитва да отблъсне леонера с пламъци. В ударите ми няма техника, никаква следа от годините, прекарани в мъки.

Удряй, Амари — гърми гласът на баща ми в главата ми, връщайки ме обратно към сълзите, които бяха потекли, когато ми нареди да се бия с Инан. Чаках и Инан да се разплаче.

И тогава мечът на брат ми премина през гърба ми.

Стомахът ми се обръща, когато нашият екипаж се втурва в битката, добил сили от надеждата за победа. Те лесно надмогват другия отбор, нанасяйки смъртоносни удари. Полудели мъже се втурват към нас, но по волята на боговете екипажът ни ги поваля.

Нека това свърши — моля се аз. — Нека просто оцелея!

Но докато се моля, противниковият капитан си пробива път с насочен напред меч. Обзема ме ужас и отново се парализирам, но забелязвам, че острието му не е насочено към мен, а надолу.

Той се прицелва в Зели.

Времето спира, докато капитанът напредва и с всяка секунда лъскавият му меч е все по-близо и по-близо. Всичко около мен притихва.

След това във въздуха избликва аленочервено.

За момент съм прекалено шокирана, за да разбера какво съм направила. Но когато капитанът пада, мечът ми пада с него — преминал е право през корема му.

Арената замлъква, димът започва да се разсейва.

Не дишам, когато говорителят обявява.

— Изглежда, имаме победител…