Деца от кръв и кости

Глава шестдесет и първа

Зели

Поемам си рязко въздух, когато ръцете на Инан се плъзгат към бедрата ми. Докосването кара всяка частица от тялото ми да избухва и е трудно да сдържа целувката, с която отговарям на неговата. Но когато устните ми сякаш забравят какво трябва да правят, Инан не се поколебава нито за миг. Наелектризиращите му целувки преминават от устните към шията ми, толкова горещи, че ми е трудно да дишам.

— Инан…

Страните ми пламват, но няма смисъл да го скривам. Той знае как ми действат целувките му, как ме изгаря докосването му. Ако чувствата ми го удрят като цунами, той със сигурност знае колко много искам това. Как тялото ми жадува да усеща ръцете му…

Инан притиска чело в моето и плъзга ръце на кръста ми.

— Повярвай ми, Зел. Начинът, по който ти действам аз, е нищо в сравнение с начина, по който ми действаш ти.

Сърцето ми започва да бие по-силно и аз затварям очи, докато той ме притиска към себе си. Навежда се за още една целувка…

Чува се силно изсвирване на рог. Чува се трясък.

— Какво беше това? — питам аз.

Отдръпваме се един от друг, когато се чува още един трясък.

Инан ме притиска по-силно. По дланите му избива студена пот.

— Трябва да тръгваме.

— Какво става?

— Зел, хайде…

Изтръгвам се от прегръдката му и се затичвам към мястото на празненството. Музиката спира и всички се опитват да разберат откъде идват звуците. Сред тълпата избухва тиха паника и с нарастването й се появяват въпроси. Но скоро става ясно откъде идва свиренето на роговете.

Легион кралски стражи се втурва през разбитата порта и стига на върха на хълма, който се издига над долината. Те осветяват черното небе с червените пламъци на факлите си.

Някои от войниците обтягат лъкове, други изваждат остри мечове. Най-ужасяващите едва задържат глутница пантенери, а страховитите животни, нетърпеливи да се втурнат в преследване, дъвчат юздите си и от устите им се стича пяна.

Инан ме настига. Когато вижда гледката, той замръзва. Страните му пребледняват. Преплита пръсти в моите.

Командващият войската, с гравирани в желязото на бронята му златни линии, пристъпва напред. Вдига фуния към устата си, за да може всички да чуем виковете му.

— Това е единствено предупреждение! — прокънтява гласът му в настъпилата тишина. — Ако не се подчините, ще използваме сила. Предайте ни свитъка и момичето и никой тук няма да пострада.

Божниците започват да разговарят шепнешком и сред тях като вирус плъзват страх и объркване. Някои опитват да избягат от тълпата. Разплаква се дете.

— Зел, трябва да тръгваме — повтаря Инан, сграбчвайки отново ръката ми.

Но аз не усещам краката си. Не мога дори да говоря.

— Няма да ви предупреждавам повече! — вика командващият. — Предайте ни ги, или ще ги вземем със сила!

Известно време не се случва нищо. След това тълпата се раздвижва.

Въпреки че движението започва съвсем леко, след секунди хората се разделят и оставят пътека, по която върви човек. Дребната й фигура излиза напред. Бялата й грива се люлее.

— Зу… — прошепвам аз, борейки се с порива да изтичам и да я дръпна назад в тълпата.

Тя стои горда и силна, по-решителна, отколкото предполагат годините й. Изумруденозеленият й кафтан се развява на вятъра, проблясвайки на фона на тъмната й кожа.

Въпреки че е само на тринадесет, целият легион вдига оръжията си. Стрелците обтягат лъковете. Войниците с мечовете стискат юздите на своите пантенери.

— Не знам за кое момиче говорите — извиква Зу и гласът й се понася от вятъра. — Но мога да ви уверя, че свитъкът не е при нас. Това е мирно празненство. Събрахме се тук само за да отдадем почит на своите традиции.

Последвалата тишина е почти оглушителна. От нея ръцете ми се разтреперват, без да мога да ги спра.

— Моля ви… — Зу пристъпва напред.

— Не мърдай! — извиква командващият и светкавично изважда меча си.

— Претърсете, ако искате — отговаря Зу. — Съгласни сме да разгледате. Но, моля ви, свалете оръжията си. — Тя вдига ръце в знак, че се предава. — Не искам никой да пое…

Става толкова бързо, прекалено бързо. В един момент Зу стои изправена. В следващия една стрела я пронизва в корема.

— Зу! — изкрещявам аз.

Но това сякаш не съм аз. Не мога да чуя гласа си. Не усещам нищо. В гърдите ми сякаш не остава въздух, когато Зу поглежда надолу и малките й ръце сграбчват дръжката на стрелата. Момичето с усмивка, прекалено широка за лицето й, дърпа стрелата, пронизано от омразата на Ориша. Тя трепери и някак успява да направи крачка напред. Не назад, където можем да я защитим. Напред, за да може тя да защити нас.

Не…

Сълзи замъгляват очите ми и потичат по лицето ми. Изцелителка. Дете. И въпреки това последните й мигове са белязани от омраза. По копринения кафтан на Зу се появява кръв. Изумруденото потъмнява в червено. Краката й се подгъват и тя се строполява на земята.

— Зу! — Втурвам се напред, въпреки да знам, че не може да бъде спасена.

В този момент целият свят избухва. Стражите се втурват в атака, политат стрели и проблясват мечове.

— Хайде, Зел! — Инан ме сграбчва за ръката и ме дърпа назад.

Но докато той се оттегля, в главата ми има само една мисъл.

О, богове!

Тзеин!

Преди Инан да успее да възрази, аз се втурвам, препъвайки се многократно, докато отново навлизам в долината. Нощта е изпълнена с писъци на ужас. Божници тичат във всички посоки в напразни опити да избягат от стрелците, които нападат отгоре. И падат един по един, пронизвани от стрели, които сякаш нямат край.

И в един момент символите на Ориша се втурват сред тълпата. Войниците пускат полуделите пантенери, позволявайки им да забиват зъби в плътта на божниците. Облечени в брони стражи яздят сред хората с извадени мечове. Те не проявяват никаква милост и поразяват всеки, който се озове на пътя им.

— Тзеин! — крещя аз, добавяйки и своите викове към вълните от писъци в алената нощ.

Той не може да умре като мама. Не може да изостави мен и тате.

Но колкото по-далече стигам, толкова повече хора падат повалени, все повече духове изтичат с кръвта в земята. Изгубен в тълпата, Салим вие и пронизителните му писъци се издигат над всички останали.

— Салим! — викам аз и се втурвам към малкото момче, с което се въртях в кръг.

Един войник се насочва към него, препускайки върху полудялата си пантенера.

Салим вдига ръце в знак, че се предава.

Той няма магия. Няма оръжие. Няма с какво да се бие.

Войникът продължава, без да го е грижа.

Мечът му нанася удар.

— Не! — изкрещявам аз и болка пронизва вътрешностите ми при тази гледка.

Острието преминава право през малкото тяло на Салим.

Той умира, преди да е докоснал земята.

Мъртвите му очи смразяват кръвта ми. Сърцето ми. Костите ми.

Не можем да победим. Не можем да живеем. Никога не сме имали шанс…

Усещането ме поразява цялата, дълбоко и силно като биещото ми сърце.

То разбужда магията в кръвта ми. Изтръгва въздуха от дробовете ми.

Край мен минава Куаме, втурнал се към центъра на битката. Стиска силно една кама.

След това разрязва дланта си.

Кръвна магия.

Ужас засяда в костите ми.

Светът сякаш се забавя и спира, разтягайки секундите между този миг и последния от живота на Куаме. Кръвта му грее с бяла светлина и се разплисква, когато пада на земята.

Веднага бялата светлина го заобикаля, огрявайки тъмната му кожа като бог от небето.

Когато стига до върха на главата му, тя запечатва неговата съдба.

От кожата му избухва огън.

От тялото му започват да валят тлеещи въглени. Около него бушуват пламъци. Огънят избухва от всички крайници, от устата му, от ръцете и краката му. Огънят се издига на метри към небето в могъщи огнени езици, които осветяват ужасите на нощта. Шокът не позволява на стражите да нападнат и в този момент Куаме започва своето нападение.

Той замахва напред с юмруци. През селището се втурват потоци от огън в изпепеляващи вълни. Пламъците изгарят всичко по пътя си, преминавайки през стражите, унищожавайки лагера. Вонята на горяща плът изпълва въздуха, примесена с миризмата на кръв.

Смъртта идва толкова бързо, че войниците нямат време да изкрещят.

Изпълнените с болка викове на Куаме се издигат над всичко, докато той озарява нощта в червено. Кръвната магия бушува през него, сурова и непримирима.

Пламъците са по-величествени, отколкото е възможно, когато са извикани от един-единствен маг. Той гори със силата на своя бог, но и тя изгаря през него.

Тъмното му лице пламва в червено, вените му се разкъсват отвътре. Кожата му се набръчква и се отделя от плътта му, откривайки стегнати мускули и твърди кости. Куаме не може да контролира огъня. Не може да оцелее.

Кръвната магия го изяжда жив и въпреки това той използва последния си дъх, за да се бие.

— Куаме! — изпищява Фолаке от покрайнините на долината.

Един силен божник я издърпва назад, за да не се хвърли към бушуващия огън.

Вихър от пламъци се изстрелва от гърлото на Куаме, отблъсквайки стражите още по-назад. Докато изпепелява атаката им с последните секунди от своя живот, божниците се разбягват във всички посоки, тичайки през пламналите стени, оставяйки разрушението зад гърба си.

Оцеляват с бягство.

Заради Куаме, заради магията му, те успяват да оцелеят.

Докато се взирам в пламъците, сякаш целият свят спира. Крясъците и писъците затихват и накрая изчезват. Празникът избледнява в тъмнина. Обещанията на Инан минават пред очите ми, нашата Ориша, обещания, които светът няма да му позволи да спази. Мир?

Никога няма да имаме мир.

Ако нямаме магия, те никога няма да се отнасят към нас с уважение. Думите на тате се връщат в главата ми. Трябва да знаят, че можем да отвърнем на удара им. Ако подпалят домовете ни, ние също ще подпалим техните.

С един последен вик Куаме избухва като умираща звезда. Огън полита на всички посоки, пръскайки по земята останките му.

Сърцето ми е разбито. Не мога да повярвам, че дори за миг съм се усъмнила в истината на тате. Те никога няма да ни позволят да живеем спокойно.

Винаги ще се страхуваме.

Единствената ни надежда е да се борим. Да се борим и да победим.

А за да победим, имаме нужда от нашата магия.

Аз имам нужда от свитъка.

— Зели!

Вдигам рязко глава. Не знам колко дълго съм стояла неподвижно. Светът сякаш се движи забавено, натежал от саможертвата на Куаме, влачи се с всичката ми болка и вина.

От далечината се приближават Тзеин и Амари, яхнали Найла. Тзеин я насочва към мен през хаоса. Амари притиска торбата ми към гърдите си.

Но когато Тзеин извиква името ми, някои от стражите насочват вниманието си към него.

Момичето — закрещяват те. — Момичето! Това е тя!

Преди да успея да направя и една крачка, ръце се обвиват около гърдите ми.

Около ръцете ми.

Около шията ми.