Деца от кръв и кости

Глава петдесет и втора

Амари

— Инан, чакай!

Проправям си път сред божниците, изпълнили пътеката между два реда палатки. Под любопитните им погледи краката ми натежават, но това не ме разсейва от въпросите, които изпълват главата ми. Когато Тзеин си тръгна, Зели изтича след него, опитвайки се да го накара да я разбере. А сега брат ми се затича след нея, оставяйки ме съвсем сама в палатката.

Инан чува гласа ми и спира, но не се обръща. Очите му не се отделят от Зели, проследяват я, докато тя изчезва сред тълпата. Когато се обръща към мен, аз не знам първо кой въпрос да задам.

Сякаш отново съм зад стените на двореца, толкова близо до него и все пак на цели светове разстояние.

— Трябва да кажеш на Зулейка да излекува това.

И той грабва ръцете ми, разглеждайки тъмните червени белези и засъхналата кръв по китките там, където въжетата се бяха врязали в кожата. Когато подкрепях Тзеин, беше лесно да забравя болката, но сега пулсирането е постоянно и ме изгаря всеки път, когато хладният вятър докосне оголената плът.

— Когато си почине. — Издърпвам ръцете си и ги скръствам, за да скрия раните. — Прекалено изтощена е, след като излекува Тзеин, а трябва да се погрижи и за Джайлин. Не искам това да й навреди.

— Тя ми напомня на теб — усмихва се Инан, но усмивката не стига до очите му. — И ти имаше този безумен поглед, когато ти хрумнеше някаква идея и знаеше, че ще направиш каквото си решила.

Знам за кой поглед говори, и той си имаше такъв. Усмихваше се толкова широко, че носът му се сбръчкваше и очите му се свиваха толкова, че почти се затваряха. Това беше погледът, който ме караше да ставам от леглото през нощта, за да се промъкнем в кралските конюшни или да заврем глави в бурето със захарта в кухнята. Когато нещата бяха по-простички. Преди баща ни и Ориша да застанат между нас.

— Искам да ти дам ето това.

Инан бърка в джоба си. Очаквам смъртна заплаха от баща ми. Почти спирам да дишам, когато виждам блясъка на старото ми украшение за коса.

— Как? — Гласът ми секва, когато той го слага в ръката ми.

Макар че е нащърбено, ръждясало и изцапано с кръв, то ме стопля. Сякаш съм си върнала малка частица от Бинта.

— Нося го от Сокото. Помислих си, че може да си го искаш.

Притискам украшението до гърдите си и го гледам втренчено, а в мен се надига вълна на благодарност. Но тази благодарност само влошава реалността.

— Наистина ли си маг?

Въпросът се изстрелва от устата ми, докато оглеждам бялата ивица в косата на Инан. Със или без украшението все още не разбирам: Каква е силата му? Защо той, а не аз? Ако боговете решават кой да получи този дар, какво ги е накарало да изберат Инан?

Той кимва и прокарва ръка по ивицата.

— Не знам как и защо. Случи се, когато докоснах свитъка в Лагос.

— Баща ни знае ли?

— Дишам ли все още?

Инан се опитва да се шегува, но болката му е очевидна. В главата ми се появява картината на меча, който пронизва Бинта. Съвсем лесно е да си представя как баща ни забива този меч и в Инан.

— Как може ти…

Всички останали въпроси изчезват, когато единственият, който има значение, най-после е изречен. Всеки път, когато съм го защитавала пред Зели, сега се надига вътре в мен. Мислех, че познавам истинската душа на брат си. Сега не съм сигурна дали изобщо го познавам.

— Разбирам, че може да си под влиянието на баща ни, но той не е тук — продължавам натиска. — Как изобщо мога да ти имам доверие, след като през цялото това време ти си се борил със себе си?

Инан клюмва. Почесва се отзад по врата.

— Не можеш — отговаря той. — Но ще спечеля доверието ти, обещавам.

В един друг живот това щеше да е достатъчно, но смъртта на Бинта все още е в мислите ми. Не мога да не се връщам към всички знаци и към всички възможности, които съм имала да я освободя от дворцовия живот. Ако тогава бях по-бдителна, приятелката ми още щеше да е жива.

— Тези хора… — Притискам украшението към гърдите си. — Те означават много за мен. Обичам те, Инан, но няма да позволя да нараниш маговете, както нарани мен.

— Знам — кимва Инан. — Но се заклевам в трона, че целта ми не е такава. Зели ми показа колко съм грешал за маговете. Знам, че съм правил грешки.

Гласът му се смекчава, когато изрича името на Зели, сякаш си спомня нещо приятно. Той се обръща и я търси в тълпата и в главата ми нахлуват още въпроси, но за момента ги избутвам настрани. Нямам представа какво е направила, за да промени мисленето на брат ми, но единственото, което има значение сега, е, че тази промяна е тук завинаги.

— Заради теб самия се надявам да не грешиш повече.

Инан се втренчва в мен с непроницаемо изражение, оглежда ме от горе до долу и пита:

— Това заплаха ли е?

— Обещание. Ако заподозра някакво предателство, ще ти се наложи да се изправиш пред моя меч.

Това няма да е първият път, когато мечовете ни ще се кръстосат. И със сигурност няма да е като последния.

— Ще ти докажа, ще докажа на всички вас — заявява Инан. — Ти си на правилната страна във всичко това. Единственото ми желание е и аз да застана там.

— Добре. — Навеждам се напред да го прегърна, повярвала в обещанието.

Но когато той ме обвива с ръце, единствената ми мисъл е, че пръстите му са точно на раната ми.