Деца от кръв и кости

Глава шестдесет и втора

Амари

Когато слънцето изгрява над долината, от гърлото ми излиза сподавено ридание. Лъчите осветяват овъглената поляна, където беше процесията, почернелите останки от изпълненото с радост място. Взирам се в изгорената земя, където двамата с Тзеин танцувахме, и си спомням как той ме въртеше, спомням си смеха му. Сега е останала само кръв. Трупове. Пепел.

Затварям очи и слагам ръка на устата си в безполезен опит да блокирам ужасната гледка. Въпреки че е тихо, виковете и писъците на божниците все още отекват в главата ми. Следват ги крясъците на войниците, които ги избиха, ударите на мечове, които минават право през гърдите. Аз не мога да гледам, но Тзеин се взира в разрухата и оглежда всеки труп, търсейки лицето на Зели.

— Не я виждам.

Гласът му е съвсем тих, той почти шепне, сякаш ако заговори по-високо, всичко вътре в него ще се счупи — гневът му, болката му… мъката, заради това, че са отнели още един член от семейството му.

Мисли за Инан нахлуват в главата ми — обещанията му, които може би бяха лъжа. Не мога да се накарам да оглеждам труповете, но усещам дълбоко в себе си — трупът на Инан не е на земята.

Не искам да вярвам, че това е негово дело, но не знам какво да мисля. Ако не ни е предал той, как са ни намерили стражите? Къде е брат ми сега?

Найла изскимтява зад нас и аз я погалвам по муцуната, както съм виждала да го прави Зели толкова много пъти. В отговор тя потърква муцуна в ръката ми и в гърлото ми засяда буца.

— Мисля, че са я отвели — казвам колкото може по-внимателно. — Баща ми би наредил точно това. Тя е прекалено важна, за да я убият.

Надявам се, че това ще му даде надежда, но изражението на Тзеин остава същото. Той гледа втренчено към труповете на земята, дишайки накъсано.

— Обещах… — Гласът му секва, брадичката му започва да трепери. — Когато мама умря, аз обещах. Заклех се, че винаги ще се грижа за нея.

— И го правеше, Тзеин. Винаги си го правил.

Но той е потънал в свой свят, някъде далече, където думите ми не могат да стигнат до него.

— И на тате… — Той се разтреперва целият и стиска юмруци, опитвайки се да спре това треперене. — Казах на тате… казах му, че ще…

Слагам ръка на гърба на Тзеин, но той се отдръпва. Сякаш всяка сълза, която някога е сдържал, се излива от тялото му в този момент. Строполява се на земята и притиска стиснатите си юмруци към главата толкова силно, че се притеснявам да не се нарани. Сърцето му е ранено и от него се лее кръв.

— Не може да се откажеш. — Отпускам се до него, за да избърша сълзите му. Каквото и да се случваше, той оставаше непоколебим, винаги успяваше да се бори. Но тази загуба е нещо прекалено голямо и той не може да я понесе. — Свитъкът, камъкът и камата все още са у нас. Докато баща ми не получи реликвите, хората му няма да я убият. Можем да я спасим и да стигнем до храма. Все още можем да оправим всичко.

— Тя няма да проговори — прошепва той. — Не и ако има риск за нас. Ще я измъчват. — Той забива пръсти в земята, а сълзите му продължават да падат. — Все едно е мъртва.

— Зели е по-силна от всички, които познавам. Ще оцелее. Ще се бори.

Но Тзеин поклаща глава и каквото и да казвам, не мога да го убедя.

— Тя ще умре. — Той затваря очи. — Ще ме остави съвсем сам.

Скимтенето на Найла се засилва до хлипане и тя се притиска до Тзеин, опитвайки се да оближе сълзите му. Тази гледка смазва всичко в мен, разрушавайки и последните късчета надежда, които бяха останали цели. Както в деня, когато видях как светлината избухва от ръцете на Бинта и как мечът на баща ми пронизва гърдите й. Колко са семействата, които баща ми е оставил така — напълно унищожени и оплакващи мъртвите си? Още колко пъти ще му позволя да го прави?

Заставам на хълма и се обръщам към града Гомбе — една точица от издигащ се дим пред планината Оласимбо. В главата ми се появява военната карта от кабинета на баща ми и хиксовете, с които отбелязва военните си бази, изкристализират пред очите ми. Докато разположението им се подрежда в главата ми, аз правя нов план. Не мога да позволя Тзеин да понесе тази загуба.

Няма да позволя баща ми да победи.

— Трябва да тръгваме — казвам аз.

— Амари…

— Веднага.

Тзеин вдига глава от земята. Аз сграбчвам ръката му и избърсвам мръсотията, полепнала по обляното му в сълзи лице.

— В покрайнините на Гомбе има кула на стражите. Сигурно са я отвели там. Ако успеем да влезем, ще я изведем.

Ще успеем да сложим край на тиранията на баща ми. Тзеин се взира в мен с тъга в очите и се бори с искрицата надежда, която се опитва да пламне.

— Как ще влезем?

— Имам план.

Обръщам се отново към силуета на Гомбе на фона на нощното небе.

— Ще се получи ли?

Кимвам и за първи път не се страхувам от битката. Та нали бях Леонерата!

И заради Тзеин и Зели отново ще бъда тази леонера.