Деца от кръв и кости

Глава осемдесет и трета

Амари

Първите деца на баща ни били обичани, но били слаби и крехки. След като сме се родили ние с Инан, баща ни не позволи да сме като тях.

Години наред той ни принуждаваше да си нанасяме удари и да се нараняваме под зоркото му наблюдение, без никога да отстъпи, независимо колко плачехме. Всяка битка беше възможност да поправи грешките си, да върне първото си семейство към живота. Ако станехме достатъчно силни, нито един меч нямаше да ни порази, нито един маг нямаше да успее да изпепели плътта ни. Биехме за одобрението му, всеки сблъсък беше борба за любовта му, която всъщност нито един от нас никога нямаше да спечели.

И двамата вдигахме мечовете си един срещу друг, защото нито един от нас нямаше куража да го вдигне срещу него.

Но сега, когато вдигам меча си към пълните му с ярост очи, аз виждам Тзеин. Виждам скъпата ми Бинта. Намирам всички, които някога са се опитали да му се противопоставят, всяка невинна душа, сразена от неговия меч.

— Ти ме учеше да се боря с чудовища — изкрещявам сега и пристъпвам напред с меча си. — Отне ми прекалено дълго време, за да разбера, че истинското чудовище си ти.

Втурвам се напред, за да го изненадам. Не трябва да се колебая, защото, ако го направя, знам как ще свърши тази битка.

Той вдига меча си да отблъсне моя удар, но аз преодолявам защитата му и замахвам опасно близо до шията му. Той се извива, но аз отново се втурвам към него. Удряй, Амари. Бий се!

Описвам бързо дъга с меча и порязвам бедрото му. Той залита назад от болка, неподготвен за поразяващ удар от моя меч. Аз не съм момиченцето, което познава. Аз съм принцеса. Кралица.

Аз съм Леонерата.

Продължавам да нападам, блокирайки удар на баща ми към сърцето ми. Сега, когато вече е усетил яростта на моята атака, той нанася безмилостни удари.

Тракането на остриетата ни отеква през хаоса, докато още стражи слизат надолу по стълбите. След като са избили войниците на ритуалната площадка, хората на Роен се заемат с новата вълна. Но докато се бият, Тзеин се втурва към мен през залата.

— Амари…

— Върви — казвам аз, докато отговарям на поредния удар на баща ми.

Тзеин не може да ми помогне, не и в битката, за която съм се обучавала през целия си живот. Сега сме само аз и кралят. И само един от нас ще оцелее.

Баща ми се препъва. Това е моят миг, възможност да сложа край на безкрайния ни танц.

Направи го сега!

Кръвта пулсира в ушите ми и аз се хвърлям напред, вдигнала меча си. Мога да отърва Ориша от най-голямото чудовище. Да унищожа извора на всичките й страдания. Но в последния момент се поколебавам и вдигам меча си нагоре. Мечовете ни се сблъскват.

Проклети да са небесата!

Не мога да приключа всичко така. Ако го направя, с нищо не съм по-добра от него.

Ориша няма да оцелее, ако и аз стана като него. Баща ми трябва да бъде свален, но да забия меча си в него ми се струва прекалено…

Той изтегля меча си назад. Инерцията ме носи напред.

Успявам да се завъртя, той замахва с меча и острието му раздира гърба ми.

— Амари!

Викът на Тзеин ми се струва далечен, когато залитам към една от свещените колони. Кожата ми пламва, изгаряща от същата болка, която ми бе причинил Инан, когато бяхме деца.

Вените изпъкват на шията на баща ми и той се втурва напред, без колебание, готов да нанесе фаталния удар.

Не трепва при мисълта да убие собствената си дъщеря, собствената си плът и кръв. Той е взел решението си.

Сега е време аз да взема своето.

Отскачам далече от острието на меча му и то удря колоната, отчупвайки парче от нея. Преди той да успее да се подготви за нов удар, аз забивам меча си напред, без никакво колебание.

Очите на баща ми се издуват.

От сърцето му потича гореща кръв и обагря ръцете ми. Той изхриптява и от устата му бликва алена струйка.

Ръката ми трепери, но забивам острието по-дълбоко. Сълзи замъгляват очите ми.

— Не се тревожи — прошепвам аз, докато той поема последната си глътка въздух. — Аз ще бъда много по-добра кралица.