Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и пета

Зели

Когато се настанявам в помещенията на капитана под палубата, очаквам да заспя бързо. Очите ми крещят за сън, тялото ми крещи още по-силно. Сгушена между памучните чаршафи и кадифените кожи на пантенери, се чудя дали някога съм спала в по-меко легло. Затварям очи и чакам да потъна в тъмнина, но се озовавам в онзи момент, окована във вериги…

Не бих си вършил работата като крал, ако не ти напомня какво си…

Не бих си вършил работата като крал, ако…

— Ох!

Чаршафите ми са пропити от пот, толкова прогизнали, че леглото на капитана сякаш е в морето. Въпреки че съм будна, имам чувството, че металните стени продължават да ме захлупват.

В следващия миг скачам на крака и изтичвам към вратата. Когато стигам до палубата отвън, хладният въздух ме удря с жадувания порив на вятъра. Луната е увиснала толкова ниско на небето, че кръгът й целува морето. Бледата й светлина ме огрява, докато вдишвам океанския въздух.

Дишай! — нареждам на себе си. Богове, жадувам за дните, когато единственото, за което имах да се тревожа, беше мястото във въображението. Въпреки че кошмарът отдавна свърши, аз все още усещам ножа, който реже гърба ми.

— На гледката ли се наслаждаваш? — Обръщам се и виждам Роен, облегнат на щурвала, зъбите му блестят дори в тъмното. — Луната не искаше да изгрее тази вечер, но аз я убедих, че си струва, за да те види.

— Всичко ли трябва да е шега? — Думите ми са по-остри, отколкото исках, но усмивката на Роен става по-широка.

— Не всичко — свива рамене той. — Но така животът е много по-забавен.

Той се размърдва и луната осветява засъхналите петна кръв по дрехите и превързаните му кокалчета.

— Резултат от работата ми — проследява погледа ми той. — Трябваше по някакъв начин да накарам войниците да говорят за вълшебния ти остров.

При вида на кръвта по ръцете му започва да ми се гади. Преглъщам, за да се успокоя. Не му обръщай внимание. Поглеждам отново към морето, вкопчвайки се в спокойствието, което то носи.

Не искам да си представям какво е направил с тези хора. Видях достатъчно кръв. Ще остана тук, сред грохота на вълните, където е спокойно и безопасно. Тук мога да мисля за плуване. За тате. За свободата…

— Тези белези — прекъсва мислите ми Роен. — Нови ли са?

Поглеждам го гневно, сякаш е пчела, която моли да я смачкат.

— Не са твоя работа, по дяволите!

— Ако питаш мен, може и да са.

Той дърпа ръкава си нагоре и всичката отрова, която искам да излея, се изпарява. Нагоре по ръката му вървят криви черти, които изчезват под ризата.

— Двадесет и три — отговаря той на незададения ми въпрос. — И да, помня всяка една от тях. Убиваха пред очите ми по един от хората ми всеки път, когато изрязваха нова черта.

Той прокарва пръсти по една от чертите и лицето му потъмнява при спомена. Докато го гледам, моите собствени рани започват да щипят.

— Кралските стражи?

— Не. Тези мили и великодушни хора са от моя дом. Една земя от другата страна на морето.

Втренчвам се в хоризонта, представяйки си друг курс на кораба, място далече от ритуала, от маговете, от Саран. Земя, където Нападението изобщо не се е случвало.

— Как се казва?

— Сутори. — Погледът на Роен става далечен. — Там ще ти хареса.

— Ако е пълно с разбойници с белези като тебе, мога да те уверя, че това е кралство, което няма да видя.

Роен се усмихва. Хубава усмивка. По-топла, отколкото очаквах. Но знаейки това, което знам досега, мисля, че така се усмихва и когато казва някоя шега, и когато прерязва нечие гърло.

— Бъди честна с мен. — Той пристъпва по-близо и ме поглежда право в очите. — Според скромния ми опит кошмарите и раните имат нужда от дълго време, за да оздравеят. В момента раните ти са прекалено пресни, за да съм спокоен.

— Какво се опитваш да кажеш?

Роен слага ръка на рамото ми, толкова близо до белезите, че се свивам по инстинкт.

— Ако не можеш да направиш това, трябва да знам. Недей… — Той ме спира, преди да го прекъсна. — Тук не става въпрос само за теб. След моите рани не можех да говоря цели няколко седмици. И със сигурност не можех да се бия.

Сякаш е в главата ми, сякаш знае, че магията ми е пресъхнала. Не мога да направя това — изкрещявам вътре в себе си. — Ако ни очаква армия, значи пътуваме към смъртта си.

Но думите остават в устата ми, заравят се дълбоко навътре. Трябва да се доверя на боговете. Трябва да вярвам, че щом са ме довели дотук, няма сега да ми обърнат гръб.

— Е? — настоява Роен.

— Хората, които ми причиниха това, са на тези кораби.

— Няма да излагам моите хора на опасност, за да можеш ти да си отмъстиш.

— Дори да одера Саран жив, пак няма да съм отмъстила. — Отблъсвам ръката му. — Не става въпрос за него. Не става въпрос дори и за мен. Ако утре не го спра, той ще унищожи моите хора така, както унищожи и мен.

И за първи път след изтезанието усещам полъх от стария огън, който бушуваше в мен по-силно от страха ми. Но сега пламъкът му е слаб и веднага щом припламва, е угасен от вятъра.

— Добре. Ако не се отказваш, най-добре ще е да намериш начин да събереш силите си. Хората ми са от най-добрите, но се изправяме срещу флотилия. Не мога да си позволя ти да блокираш.

— Защо изобщо те е грижа?

Ръката на Роен полита към сърцето му и той се преструва на ранен.

— Аз съм професионалист. Не обичам да разочаровам клиентите си, особено когато съм избран от боговете.

— Те не са твоите богове — поклащам глава аз. — Не са те избрали.

— Сигурна ли си? — Роен се обляга на парапета, а усмивката му става опасна. — В Джимета има над петдесет клана на наемници, скъпа. Петдесет пещери, в които можеше да попаднете ти и жезълът ти. Само защото боговете не са връхлетели през тавана на пещерата ми, не значи, че не са ме избрали.

Гледам го изпитателно, търсейки шегата, но не я намирам.

— И това е всичко, което ти трябва, за да се изправиш пред цяла армия? Вярата в божествена намеса?

— Не е вяра, скъпа. Застраховка е. Не разбирам боговете, а в моята работа е най-добре човек да не се бърка в неща, които не разбира. — Той се обръща към небето и извиква: — Но аз предпочитам да ми плащат със злато!

Избухвам в смях и това е съвсем необичайно — изобщо не мислех, че някога отново ще мога да се смея.

— Не бих разчитала на това злато — усмихвам се аз.

— Не съм много сигурен. — Роен се навежда напред и обхваща с ръка брадичката ми. — Все пак изпратиха в пещерата ми една странна малка магьосница. Сигурен съм, че ще последват и още съкровища.

Той се обръща, за да си тръгне, но се връща:

— Трябва да говориш с някого. Шегите не помагат много, но говоренето помага. — Лукавата му усмивка се появява и в очите му с цвят на стомана играят закачливи пламъчета. — Ако те интересува, стаята ми е до твоята. Казвали са ми, че съм отличен слушател.

Роен намига, а аз извъртам очи, докато той се отдалечава. Този човек сякаш не може да понесе да е сериозен за повече от няколко секунди.

Заглеждам се към морето, но колкото по-дълго се взирам в луната, толкова повече осъзнавам, че той е прав. Не искам да съм сама. Не и когато тази нощ може да е последната за мен. Сляпата вяра в боговете може и да ме е довела дотук, но ако утре ще слизам на онзи остров, имам нужда от повече.

Преборвам се с колебанието си и тръгвам по коридорите на кораба, минавайки край вратата на Тзеин, след това край своята. Имам нужда да съм с някого.

Имам нужда да кажа истината на някого.

Когато стигам до търсената каюта, чукам тихо и сърцето ми се разтуптява, когато вратата се отваря със замах.

— Здравей — прошепвам аз.

— Здравей — усмихва се Амари.