Деца от кръв и кости

Глава десета

Плаваме мълчаливо до един залив срещу северния бряг, неспособни да проговорим след преживяния ужас. Макар че вълните се разбиват със силен шум, писъците за помощ на Бизи са още по-силни в главата ми.

Всички тези хора, които не успяха да избягат от пламъците…

Аз доведох огъня в Илорин.

Ръцете ми са изцапани с кръвта им.

Обхващам раменете си с длани, за да сподавя всичко вътре в себе си, докато Мама Агба превързва раните ни с откъснати ленти от полата си. Макар че успяхме да се измъкнем живи от огъня, по кожата на всеки има малки изгаряния и подутини. Но тази болка е добре дошла, почти заслужена. Раните по кожата ми са нищо в сравнение с вината, която прогаря сърцето ми.

Стомахът ми се свива в остра болка, когато споменът за един изгорял труп кристализира пред очите ми. Опърлена кожа се отлепя от всеки крайник и с всеки свой дъх все още усещам зловонието на овъглена плът.

Те са на по-добро място — опитвам се да успокоя съвестта си аз. — Ако духовете им са се издигнали в алафиа, тогава смъртта ще е почти подарък. Но ако са страдали прекалено много, преди да умрат…

Затварям очи и се опитвам да преглътна тази мисъл. Ако болката при смъртта им е била прекалено голяма, духовете им няма да се издигнат към следващия живот. Ще останат в апади, вечния ад, и ще преживяват отново най-голямата си болка.

Когато слизаме на каменистата пясъчна ивица, Тзеин помага на Амари, докато аз се грижа за тате. Обещах, че няма да объркам нещата. А сега цялото ни село е в пламъци.

Взирам се в острите камъни, защото не мога да срещна погледа на тате. Той трябваше да ме продаде на пазара за работна ръка. Ако го беше направил, най-после щеше да живее спокойно. Мълчанието му само засилва нещастието ми, но когато той се навежда, за да ме погледне, в очите му има сълзи.

— Не можеш да избягаш от това, Зели. Не и сега. — Тате хваща ръцете ми. — Тези чудовища отнемат дома ни за втори път. Нека да е за последен.

— Тате? — Не мога да повярвам на гнева му. След Нападението не е изрекъл и дума срещу монархията. Мислех, че се е отказал да се бори.

— Ако нямаме магия, те няма да се отнасят към нас с уважение. Трябва да знаят, че можем да отвърнем на удара им. Ако те изгарят нашите домове, и ние ще изгаряме техните.

Челюстта на Тзеин увисва и той отстъпва назад, срещайки погледа ми. Не сме виждали този човек от единадесет години. Не знаехме, че още е жив.

— Тате…

— Вземете Найла — нарежда той. — Стражите са наблизо. Нямаме много време.

И той посочва към северния бряг, където петима души в брони на кралски стражи отвеждат оцелелите. Проблясващите пламъци осветяват знака върху шлема на един от войниците. Капитанът… същият, който преследваше двете ни с Амари. Той изгори дома ми до основи.

— Ела с нас — настоява Тзеин. — Не можем да те оставим.

— Не мога. Само ще ви бавя.

— Но, тате…

— Не — прекъсва го баща ни, изправя се и слага ръка на рамото му. — Мама Агба ми разказа за видението си. Вие тримата ще водите тази битка. Трябва да стигнете до Кандомбле и да разберете как да върнете магията.

Гърлото ми се свива. Стискам ръката на тате.

— Те вече ни намериха веднъж. Щом търсят нас, ще искат да хванат и вас.

— Дотогава отдавна ще сме си отишли — уверява ме Мама Агба. — Кой би могъл да избегне стражите по-добре от един Прорицател?

Тзеин поглежда от нея към тате и обратно, стискайки зъби, за да запази изражението си неутрално. Не знам дали може да остави тате. Тзеин не знае къде е мястото му, когато не защитава другите.

— Как ще ви намерим? — прошепва той.

— Върнете магията завинаги — казва Мама Агба. — Докато имам виденията си, винаги ще знам къде да ви търся.

— Трябва да тръгвате — настоява тате, когато чуваме още крясъци.

Един от стражите сграбчва възрастна жена за косата и опира меча си в гърлото й.

— Не, тате!

Опитвам се да го дръпна напред, но той е по-силен от мен и коленичи, обвивайки ръцете си около треперещото ми тяло. Прегръща ме така силно, както не го е правил от години.

— Майка ти… — Гласът му секва. От гърлото ми се изтръгва тихо ридание. — Тя те обичаше безумно. Сега щеше да е много горда.

Притискам се отчаяно към него толкова силно, че ноктите ми се забиват в кожата му. Той също ме притиска в отговор, след което прегръща Тзеин. И макар че брат ми се извисява над него по височина и го надминава по сила, в тази прегръдка тате му е равен. Те стоят така за миг, държейки се един друг, като че ли никога няма да се пуснат.

— Гордея се с теб, сине. Каквото и да стане. Винаги ще се гордея.

Тзеин бързо избърсва сълзите си. Не е от хората, които показват чувствата си. Запазва болката си за самотата на нощта.

— Обичам ви — прошепва тате на двама ни.

— И ние те обичаме — отговарям дрезгаво аз.

Той прави знак на Тзеин да яхне Найла. Амари се качва след него, по бузите й текат мълчаливи сълзи. Въпреки скръбта в гърдите ми припламва гняв. Тя защо плаче? Още веднъж нейното семейство е причината моето да се раздели.

Мама Агба ме целува по челото и ме притиска в прегръдките си.

— Бъди внимателна, но бъди силна.

Подсмърчам и кимвах, макар че усещам всичко друго, но не и сила. Уплашена съм. Слаба.

Ще ги разочаровам.

— Грижи се за сестра си — напомня тате на Тзеин, когато се качвам на седлото. — И ти бъди добра, Найла. Защитавай ги.

Найла облизва лицето на тате и го докосва с муцуна — знак на обещание, което винаги ще спази. Нещо стяга гърдите ми, когато тя тръгва напред, понасяйки ме далече от сърцето ми и дома ми. Когато се обръщам, лицето на тате е огряно от усмивка, каквато рядко съм виждала.

Моля се да оцелеем, за да видим тази усмивка отново.