Деца от кръв и кости

Глава дванадесета

Зели

Когато спираме, за да починем, очите ме болят от часовете безмълвен плач. На Найла и Тзеин им отнема около пет секунди да се строполят на покритата с мъх земя и да избягат от разбития ни свят в безопасните обятия на съня.

Амари оглежда пръстта наоколо със зле прикрито притеснение, треперейки в студената гора. Накрая разстила наметалото си и ляга върху него, прекалено изтънчена, за да положи глава на земята. Взирам се в нея, спомняйки си колко близо до пламъците я бях завлякла.

Усещам спомена като нещо далечно, сякаш някой друг е изпитвал всичката онази омраза.

Загръщам се в наметалото и се сгушвам до Найла, наслаждавайки се на допира на меката козина до кожата ми. През тъмните листа покритото със звезди небе отново запалва в главата ми магията от видението на Мама Агба.

— Върнала се е — прошепвам на себе си.

Въпреки цялата лудост на деня този факт все още е най-труден за вярване. Можем да върнем магията си.

Можем отново да живеем.

— Оя…

Прошепвам името на богинята на живота и смъртта, моето божество посестрима, която ми е дала дара на магията. Като дете бях говорила с нея толкова често, сякаш е спала в леглото ми, но сега, когато търся думите за молитва, не знам какво да кажа.

— Ба ми соро — опитвам аз, но ми липсва убедеността и силата на заклинанието на Мама Агба.

Тя вярваше във връзката между нея и Орунмила толкова много, че можеше да извика предчувствие. В момента аз искам просто да вярвам, че там, горе, има някой.

— Ран ми лоуо — моля се аз. — Помогни ми. — Тези думи ми се струват много по-истински, много повече като мои собствени. — Мама Агба казва, че си ме избрала. И тате е съгласен с нея, но аз… аз се страхувам. Това е прекалено важно. Не искам да го проваля.

Това, че го казвам на глас, прави страха реален, още една тежест, която виси във въздуха. Не можах да защитя дори и тате. Как тогава ще спася маговете?

Но докато страхът диша, аз усещам съвсем малка утеха. Мисълта, че Оя може да е тук, до мен. Боговете са ми свидетели, че няма да мога да се справя с това без нея.

— Просто ми помогни — прошепвам отново аз. — Ран ми лоуо. Моля те. И нека тате да е в безопасност. Каквото и да стане, нека двамата с Мама Агба да са в безопасност.

Не знам какво друго да кажа, затова свеждам глава. Макар да съм вцепенена, почти чувствам как молитвите ми се понасят към небето. Радвам се на краткия миг спокойствие, който това ми дава, заглушавайки болката, страха, скръбта. Задържам усещането, което ме прегръща в ръцете си и започва да ме люлее, докато заспя.

Когато се събуждам, ми се струва, че нещо не е както трябва. Неестествено. Не съвсем наред.

Ставам, очаквайки да открия спящото туловище на Найла, но не я виждам никъде. Гората я няма, нито дърветата, нито мъха. Аз седя сред поле от извисяващи се тръстики, които шептят при всеки полъх на вятъра.

— Какво е това? — прошепвам, объркана от свежото усещане и светлината.

По кожата ми няма белези или изгаряния. Тя е чиста като в деня, когато съм се родила.

Изправям се в огромното тръстиково поле, което се простира без край. Дори и когато съм станала на крака, стъблата и листата се издигат над главата ми.

В далечината растенията се замъгляват, избледнявайки в бяло на хоризонта. Сякаш се разхождам в недовършена картина, заклещена в нарисуваните й тръстики. Не спя, но май не съм и будна.

Нося се в омагьосания свят между двете.

Докато вървя сред божествените растения, пръстта се раздвижва под краката ми. Минутите сякаш се разтягат в часове, но в тази мараня времето не ме интересува. Въздухът е хладен и свеж, като в планините на Ибадан, където израснах. Може би е убежище — мисля си аз. — Дар от боговете, място, където да си почина.

Готова съм да приема тази теория, когато долавям нечие присъствие. Обръщам се и сърцето ми спира. Когато осъзнавам кой е, сякаш спирам да дишам.

Разпознавам пламъка в кехлибарените му очи, поглед, който след този ден никога няма да забравя. Но сега, когато не се движи, без меч и без да е заобиколен от пламъци, мога да разгледам извивките на мускулите му, светлата му бакърена кожа, странната бяла ивица в косата му. Когато е така неподвижен, чертите, които има и Амари, са явни и не може да бъдат пропуснати. Той не е просто капитанът…

Той е принцът.

Взира се в мен един дълъг миг, сякаш съм труп, възкръснал от мъртвите. Но после стиска юмруци.

— Веднага ме освободи от този затвор!

— Да те освободя? — вдигам объркано вежда. — Аз не съм те затворила!

— Очакваш да повярвам ли? След като цял ден виждам проклетото ти лице?

Той посяга към меча си, но там няма нищо. За първи път забелязвам, че и двамата сме облечени в прости бели дрехи, уязвими без оръжията си.

— Лицето ми ли? — питам бавно.

— Не се прави на невинна — сопва се принцът. — Усетих какво направи с мен в Лагос! И тези… тези гласове… веднага спри тези атаки. Спри ги или ще си платиш!

Гневът му нараства, но аз не обръщам внимание на заплахата, защото се замислям върху думите му. Той мисли, че аз съм го довела тук.

Невъзможно. Въпреки че бях прекалено малка, за да може мама да ме учи на магията на смъртта, бях виждала как действа. Тя идваше чрез хладни духове, остри стрели и извиващи се сенки, но никога в сънища. Освен това докоснах свитъка чак след бягството ни от Лагос, след момента, в който очите ни се срещнаха и електрическа енергия погъделичка кожата ми. Ако тук ни е довела магия, тя не е моята. Сигурно е…

— Ти…

Поемам дълбоко въздух, обзета от удивление. Как е възможно това? Кралският род е загубил магията си преди поколения. Маг не е докосвал трона от години.

— Какво аз?

Погледът ми се връща на бялата ивица в косата му, която минава от слепоочието до тила му.

— Ти си направил това. Ти ни доведе тук.

Всеки мускул в тялото на принца се стяга, а яростта в очите му се превръща в ужас. Между нас преминава студен бриз. Тръстиките започват да танцуват сред мълчанието ни.

— Лъжкиня! — решава той. — Ти просто се опитваш да влезеш в главата ми.

— Не, малък принце. Ти си влязъл в моята.

Старите приказки на мама се появяват в спомените ми, истории за десетте клана и различните магии, които всеки от тях владеел. Като дете исках да науча само за Жътварите като мама, но тя настояваше да знам точно толкова и за всеки друг клан. Винаги ме предупреждаваше за Свързвателите, магове, които владеят ума, духа и сънищата. От тези трябва да се пазиш, малка Зел. Те използват магия, за да влязат в ума ти.

Този спомен смразява кръвта ми, но принцът е толкова разстроен, че ми е трудно да се страхувам от способностите му. От начина, по който се взира в разтрепераните си ръце, изглежда сякаш по-скоро ще отнеме собствения си живот, отколкото да използва магия, за да посегне на моя.

Но как може да се е случило това? Божниците се избират от боговете при раждането им. Той не е роден божник, а косиданите не могат да придобиват магия. Как сега внезапно е станал маг?

Оглеждам се наоколо, оценявайки работата, свършена от силите му на Свързвател. Магическите тръстики се полюляват, невъзможното се носи навсякъде около нас.

Силата, която е нужна за постижение като това, е неописуема. Дори и опитен Свързвател ще има нужда от заклинание, за да постигне нещо такова. Как може той да обуздае ашето в кръвта си и да създаде всичко това, след като дори не осъзнава, че е маг? Какво, в името на боговете, става тук?

Погледът ми се връща към бялата ивица, която минава през косата на принца — единствения истински знак за маговете. Косата ни е винаги толкова абсолютно бяла, колкото снега, който покрива планинските върхове на Ибадан. Този знак е толкова доминиращ, че и най-черната боя не може да скрие такава коса за повече от няколко часа.

Не съм виждала ивица като неговата при нито един маг или божник. Така или иначе, тя е точно толкова бяла, колкото и моята коса.

Но какво означава? Поглеждам към небето. Каква игра играят боговете? Ами ако принцът не е единствен? Ако кралският род си възвръща магията…

Не!

Не мога да позволя страхът да ме извади извън контрол.

Ако благородниците си връщаха магията, щяхме вече да знаем.

Поемам дълбоко въздух, за да успокоя мислите си, преди да са отишли още по-далече. В Лагос Амари държеше свитъка. Тя се блъсна в брат си, когато преминахме покрай него. Въпреки че не разбирам как и защо, но сигурно е станало тогава. Инан е събудил силите си по същия начин, по който го направих и аз — с докосване до свитъка.

Кралят също е докоснал пергамента — сещам се в този миг. И Амари, вероятно и адмиралът. Това не е разбудило никакви сили у тях. Магията живее само в принца.

— Баща ти знае ли?

Очите на принца проблясват, давайки отговора, който ми е нужен.

— Естествено, че не — ухилвам се аз. — Ако знаеше, вече щеше да си мъртъв.

Цветът изчезва от лицето му. Паниката му едва не ме разсмива. Колко ли божници са паднали от неговата ръка — убити, пребити, насилвани? Колко ли животи е отнел, за да унищожи същата магия, която сега тече във вените му?

— Предлагам ти сделка — приближавам се към стреснатия принц. — Остави ме на мира и ще запазя тайната ти. Никой няма да узнае, че си един малък мръсен ма…

Принцът действа прекалено бързо, за да мога да се защитя.

В един миг хватката му е около шията ми, в следващия…

Очите ми се отварят рязко. Посрещат ме познатите звуци на свирещи щурци и танцуващи листа. Тзеин хърка силно, а Найла намества тялото си до мен.

Скачам напред и грабвам жезъла си, за да се бия срещу противник, който не е тук. Оглеждам дърветата и ми трябват няколко минути, за да се убедя, че принцът няма да се появи.

Вдишвам и издишвам влажния въздух, опитвайки да се успокоя. Лягам отново и затварям очи, но сънят не се връща лесно. И не съм сигурна дали някога ще се върне. Сега знам тайната на принца.

Сега той няма да спре, докато не умра.