Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и осма

Зели

Гърлото ми пресъхва, докато наблюдаваме безкрайното море от стражи, които патрулират по периметъра на острова. Сякаш всички войници на Ориша са дошли тук да стоят на пост.

Зад тях се издига гора от почернели дървета, забулени в мъгла и извиващ се дим. Енергията, която заобикаля гората, изкривява въздуха над нея, знак за духовната сила, която се крие сред дърветата.

Когато и последният човек от групата ни слиза от лодката, Роен ни повежда да търсим храма.

— Малко по-живо — казва той. — Трябва да побързаме.

Когато стигаме на източния бряг, веднага усещам духовната енергия. Дори и без жуженето на магията в костите ми тя се излъчва от земята, струи от изгорените дървета. Когато очите на Роен се разширяват, разбирам, че и той също я усеща.

Вървим сред боговете.

При тази мисъл ме изпълва странно барабанене, не точно прилив на магията, но поток от нещо по-велико. Докато вървя през острова, почти усещам дъха на Оя в начина, по който въздухът около нас става по-хладен. Ако са тук с мен, може би имах право да им се доверя. Може би всъщност имаме шанс да успеем.

Но за да направим това, трябва да преминем през стражите.

Докато вървим край безкрайните редици от войници, сърцето ми се блъска в гърдите. Това, че носим щитове със знака на Ориша, ни скрива от погледите им. Роен води с убедителна напереност, носейки униформата на командир с лекота. Заради светлата му кожа и уверената походка дори и истинските командири отстъпват и му правят път.

Почти стигнахме — мисля си аз, но се вцепенявам, когато един войник се вглежда в нас малко по-дълго. Всяка крачка към гората се разтяга в една задъхана вечност. Тзеин държи ръка на камата от кост, а Амари стиска по-силно кожената торба, в която крие слънчевия камък и свитъка. Моята ръка е готова върху дръжката на жезъла. Но дори и когато минаваме покрай последните войници, подредени по брега на острова, те едва ни поглеждат. Всички гледат съсредоточено към морето в очакване на армията от магове, която така и няма да пристигне.

— О, богове! — прошепвам на себе си, когато войниците вече не могат да ни чуят.

Спокойствието, което успях да имитирам, избухва в нерви. Вкарвам въздух в дробовете си.

— Успяхме — сграбчва ме за ръката Амари, пребледняла под шлема. Първата ни битка приключи.

Сега започва следващата.

Докато навлизаме в гората, се спуска студена мъгла, която докосва върховете на дърветата. Изминаваме няколко километра и мъглата става толкова гъста, че закрива слънцето и става трудно да виждаме.

— Странно — прошепва Амари в ухото ми, протегнала напред ръце, за да не се блъсне в някое дърво. — Мислиш ли, че винаги е така?

— Не знам.

Нещо ми казва, че тази мъгла е дар от боговете.

Те са на наша страна…

Искат ние да победим.

Вкопчвам се в думите от собствената си реч пред другите, молейки се да се окажат истина. Боговете няма да ни изоставят сега, няма да разбият надеждите ми тук. Но с приближаването до храма все още по вените ми не пулсира топлина. Скоро няма да мога да се крия в мъглата.

Ще бъда разобличена и всички ще ме видят.

— Откъде знаеше? — прошепвам аз, когато храмът се извисява пред нас. — Защо дойде при мен в Лагос?

Амари се обръща и кехлибареният й поглед свети през мъглата.

— Заради Бинта — отговаря тихо тя. — Бинта имаше сребристи очи. Точно като твоите.

При думите й нещо си идва на мястото — знак от по-висши сили. Двете сме били насочени към този момент, подтикнати по най-незабележими, най-неразбираеми начини. Независимо как ще свърши този ден, ние правим това, което боговете са поискали. Каква ли може да е целта им обаче, щом във вените ми не тече магия?

Отварям уста да отговоря, но замълчавам, когато духовната енергия се сгъстява. Натежава върху нас като гравитация, съпротивяваща се на всяка крачка.

— Усещаш ли това? — прошепва Тзеин.

— Невъзможно е да не го усещам.

— Какво става? — провиква се назад Роен.

— Може да е само…

Храмът…

Няма думи, които да опишат цялото величие на пирамидата пред нас. Тя се извисява към небето и всеки сантиметър е от прозрачно злато. Както и в Кандомбле, сложни гравюри изразяват волята на боговете. Символите излъчват светлина и сега, когато сме тук, започва истинската битка.

— Рехима — нарежда Роен, — отведи хората си на южния край на острова. Вдигнете ужасна врява на брега и изчезнете в мъглата. Следвайте указанията на Аша, за да се измъкнете.

Рехима кима и вдига шлема си така, че виждаме само светлокафявите й очи. Тя удря юмрук в юмрука на Роен и повежда двама мъже и две жени в мъглата.

— А ние какво ще правим? — питам аз.

— Ще чакаме — отговаря Роен. — Те би трябвало да отвлекат вниманието на армията и така храмът ще остане празен.

Минутите се разтеглят в часове, вечност, която се влачи като смъртта. Всяка секунда, която минава, е още една секунда, в която умът ми потъва в моята вина. А ако ги заловят? Ако умрат? Не мога да допусна още хора да умрат заради това.

Не мога да допусна още кръв да изцапа ръцете ми.

В далечината се издига струйка черен дим, знак от огъня на Рехима. Секунди след издигането му във въздуха се разнася пронизителният сигнал на рог.

От храма се излива цяло море от стражи и се насочва към южния край на острова. Мъжете са толкова много, че аз бързо разбирам колко трудно ще преценя какви са размерите на храма.

Когато приливът от войници отминава, Роен ни въвежда вътре, втурвайки се сред натежалия въздух. Слизаме по златните стъпала колкото можем по-бързо, без да спираме, докато не стигаме на долния етаж.

Ярки скъпоценни камъни украсяват всеки сантиметър от стените, изящни в дизайна си. Около нас отнемащият дъха образ на Йемоджа е осеял златните стени в топаз и сини сапфири, а от връхчетата на пръстите й бликат вълни от лъскави диаманти. Над нас греят ярките изумруди на Огун, отдавайки почит на властта му над земята. През кристалните тавани виждам всяко отделно ниво — всичките десет етажа, посветени на боговете.

Амари приближава до едно стълбище в средата на пода, което тръгва надолу, и слънчевият камък светва в ръката й.

Това е… Стискам изпотените си юмруци.

Там трябва да отидем.

— Готова ли си? — пита Амари.

Не. Изписано е на лицето ми. Но тя ме бутва леко и аз правя първата крачка, повеждайки ги по студеното стълбище.

Вървим през тясното пространство, а аз се пренасям в Кандомбле. Точно като в онзи храм светлината от факли огрява тясната пътека, отразявайки се стените. Това ме връща към времето, когато все още имахме шанс.

Времето, когато все още имах магия.

Докосвам с ръка стените, отправяйки мълчалива молитва към боговете.

Моля ви… ако можете да ми помогнете, имам нужда от това в този момент!

Изчаквам, докато слизаме все по-надолу и по-надолу, а по гърба ми тече пот, въпреки че въздухът става все по-студен.

Моля те, Небесна майко — моля се отново. — Ако можеш да я върнеш при мен, направи го сега!

Чакам да съзра сребристите й очи, да усетя в костите си наелектризиращото й докосване. Но когато започвам отново да се моля, великолепието на ритуалния храм заглушава всички думи.

Единадесет златни статуи са подредени под свещения купол. Те се издигат над нас със смайваща височина, надвиснали като планинските вериги на Оласимбо. Боговете и богините от безценния метал са изваяни в изящни детайли — от бръчките по кожата на Небесната майка до отделните къдрици в косата й, не е спестена нито една извивка или щрих.

Погледът на всяко от божествата е прикован в каменната звезда с десет лъча, която грее долу. Върхът на всеки от лъчите е отбелязан със заострена каменна колона, а по всичките четири страни на тези колони са издълбани сенбарии.

В центъра има златен постамент. На върха му е издълбан кръг. Объл и гладък — съвсем същата форма като на слънчевия камък.

— О, богове! — прошепва Кеньон, когато пристъпваме в застоялия въздух.

„О, богове!” са точните думи.

Сякаш влизаме в рая.

С всяка крачка се усещам по-могъща под взора на боговете, защитена под божествените им погледи.

— Можеш да го направиш.

Амари ми подава пергамента и слънчевия камък. След това взима камата от кост от Тзеин и я затъква в колана на униформата ми.

Кимвам и поемам двете свещени реликви. Можеш да го направиш — повтарям аз. — Просто опитай.

Пристъпвам напред, готова да сложа край на това пътуване. Но преди краката ми да стигнат до свещеното място, в далечината се раздвижва един силует.

— Засада! — извиквам аз.

Жезълът ми се разтваря в мига, когато се появяват скрилите се фигури. Те се движат като сенки, изпълзявайки иззад всяка колона. В суматохата всички изваждаме оръжие и очите ни се стрелкат. Когато бъркотията стихва, виждам Саран със самодоволна усмивка на лицето. След това виждам Инан, с измъчено изражение и маджаситен меч в ръка.

Тази гледка ме прерязва като с нож, предателство, по-мразовито от лед.

Той обеща!

Закле се, че няма да застане на пътя ми.

Но преди да се срина напълно, виждам най-страшното. Гледка толкова ужасна, че дори не изглежда истинска.

Извеждат го напред и сърцето ми спира.

— Тате?