Деца от кръв и кости

Глава двадесет и седма

Амари

Въпреки че игрите още не са започнали, арената жужи развълнувано. Пиянски крясъци ехтят из каменните коридори. Всеки от зрителите е жаден за кръв. Нашата кръв. Преглъщам с усилие и притискам юмруци до тялото си, за да скрия треперенето на ръцете си.

— Бъди смела, Амари. Бъди смела.

Гласът на Бинта звучи в главата ми толкова ясно, че очите ми се насълзяват. Когато беше жива, гласът й ми даваше сили, но тази вечер думите й са заглушени от виковете на жадните за кръв хора на арената.

— Това ще им хареса. — Говорителят се ухилва, докато ни води надолу. — Жените никога не се състезават като капитани. Заради вас плащат двойно.

Зели изсумтява без обичайната й хапливост:

— Радвам се, че кръвта ни струва малко повече.

— Новото винаги струва повече. — Той я поглежда с отвратителна усмивка. — Запомни го, в случай че някога започнеш бизнес. Ларва като теб може да заработи доста пари.

Зели сграбчва ръката на Тзеин, за да не реагира, и отправя към говорителя поглед, способен да убие. Пръстите й се плъзват към дръжката на жезъла.

Направи го — едва не прошепвам аз.

Ако пребие говорителя, може пак да опитаме да откраднем слънчевия камък. Всичко беше за предпочитане пред съдбата, която ни очаква, ако се качим на онзи кораб.

— Стига приказки — поема дълбоко въздух Зели и пуска жезъла.

Продължаваме напред и сърцето ми се свива. Вървим към смъртта си.

Когато влизаме в ръждясалото мазе, където се намира корабът, хората от определения ни екипаж едва-едва повдигат глави. Изглеждат малки на фона на огромния дървен кораб, слаби от годините тежък труд. Въпреки че повечето от тях са божници, най-възрастният изглежда само година или две по-голям от Тзеин. Един от стражите сваля веригите им, давайки им за миг измамно чувство за свобода преди касапницата.

— Командвай ги както искаш — махва говорителят, като че ли са добитък. — Имате тридесет минути да подготвите стратегията си. После игрите започват.

След това се обръща и излиза от тъмното подземие. Щом си отива, Тзеин и Зели изваждат хлябове и манерки от торбите си и ги раздават на работниците. Очаквам да погълнат оскъдните провизии, но те се втренчват в стария хляб, сякаш за първи път виждат храна.

— Яжте — насърчава ги Тзеин. — Но не прекалено бързо, защото ще ви прилошее.

Едно момче понечва да отхапе от хляба, но жена с изпито лице го спира.

— Небеса! — промърморвам аз.

Детето е на не повече от десет години.

— Какво е това? — пита възрастен косидан. — Идеята ви за последна вечеря?

— Никой няма да умре — уверява го Тзеин. — Изпълнявайте заповедите ми и ще си тръгнете живи и със златото.

Дори и да изпитва поне половината от ужаса, който изпитвам аз, Тзеин не го показва. Той стои изправен, внушава уважение и гласът и походката му са изпълнени с увереност.

— Няма да ни заблудите с този хляб — обажда се млада жена със сивкав белег на лицето. — Дори и да спечелим, вие ще ни убиете и ще задържите златото за себе си.

— Ние искаме камъка — клати глава Тзеин. — Не златото. Помогнете ни и обещавам, че може да задържите цялото злато.

Оглеждам тълпата и мразя една малка частица от себе си, която иска хората да се разбунтуват. Без екипаж не можем да излезем на арената. Зели и Тзеин няма да имат друг избор, освен да не се качат на кораба.

Бъди смела, Амари. Затварям очи и поемам дълбоко въздух. В подземието гласът на Бинта е по-силен.

— Нямате избор. — Всички погледи се насочват към мен и страните ми пламват. Бъди смела. Мога да направя това. То не е по-различно от уроците по ораторско изкуство в двореца. — Не е справедливо и не е правилно, но се случва. Независимо от това дали искате да ни помогнете или не, трябва да се качите на кораба.

Срещам погледа на Тзеин и той ме бутва напред. Прочиствам гърлото си, докато вървя и се насилвам да звуча уверено.

— Всички останали капитани тази вечер искат само да спечелят. Тях не ги е грижа кой ще бъде убит или ранен. А ние искаме да живеете. Но това ще се случи, само ако ни имате доверие.

Екипажът оглежда мазето и после всички се обръщат към най-силния от тях — един божник, висок почти колкото Тзеин. Множеството белези по кожата на гърба му се вълнуват, когато той тръгва към Тзеин и го поглежда в очите.

И въздухът в стаята сякаш притаява дъх, докато чакаме решението му. Краката ми едва не се подкосяват, когато той протяга ръка.

— Какво искаш да направим?