Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и втора

Амари

Първа идва пронизващата болка, която пулсира през главата ми с такава сила, че ме събужда. Веднага следва парене от безбройните порязвания и одрасквания по кожата ми.

Примигвам и отварям очи, но тъмнината остава — сложили са вълнена торба на главата ми. Грубата материя залепва за носа ми, ако си поема въздух прекалено дълбоко в безполезен опит да се справя с учестеното си дишане.

Какво означава всичко това?

Навеждам се напред, но ръцете ми ме задържат, защото китките ми са завързани за колона. Чакай, не е колона. Размърдвам се и опипвам грубата повърхност. Дърво…

Това значи, че все още сме в гората.

— Тзеин?

Опитвам се да извикам, но устата ми е запушена. Пържените свински кожички от обяда се бунтуват в стомаха ми. Които и да са тези хора, взели са всички възможни мерки да се защитят.

Напрягам се да доловя нещо, което да ми помогне — течаща вода, размърдване на други пленници. Но не чувам никакви звуци. Ровя в паметта си за нещо повече.

Затварям очи и се връщам към изненадващото нападение — Тзеин и Найла изчезват в плетени мрежи, острата миризма, след която всичко потъна в тъмнина. Толкова много маскирани фигури, бързи и мълчаливи, сливащи се със сенките. Тези странни бойци са виновниците. Те ни отвлякоха.

Но защо? Какво искат тези хора? Ако целта им беше да ни оберат, вече успяха. Ако искаха да ни убият, сега нямаше да дишам. Това сигурно е нещо друго. Нападение с по-важна цел. Ако имам време, ще разбера. Ще направя план за бягство…

— Будна е.

Напрягам се и оставам неподвижна, докато един женски глас говори. Нещо прошумолява с приближаването на стъпки. Когато жената идва по-близо, до мен достига лек аромат на салвия.

— Да извикаме ли Зу?

Този път улавям провлечено говорене, което съм чувала само от благородници от източните части. Представям си картата на Ориша на баща ми. Освен Илорин, единственото село на изток, достатъчно голямо, за да има благородници, е Уари.

— Зу може да почака — отговаря й мъжки глас със същия напевен говор от изтока.

Когато притежателят му се приближава, ме удря вълна от топлината, която се излъчва от тялото му.

— Куаме, недей!

Торбата е дръпната от главата ми така бързо, че шията ми се извива рязко напред. А светлината на фенерите засилва туптенето в главата ми. Боря се с болката и се опитвам да огледам всичко, но зрението ми се замъглява.

Пред погледа ми е лице на божник с присвити в подозрение кафяви очи. Грубата му челюст е покрита с гъста брада. Когато се приближава още повече, виждам малка сребърна обица в дясното му ухо. Въпреки заплашителното му изражение едва ли е много по-голям от Тзеин.

Зад него стои божница, прекрасна с тъмната си кожа и котешки очи. Дълги бели къдрици падат по гърба й и се заплитат в ръцете й, когато тя ги кръстосва. Намираме се в голяма платнена палатка, издигната около дънерите на две огромни дървета.

— Куаме, маските ни!

— Нямаме нужда от тях — отговаря младежът и дъхът му стопля бузата ми. — Този път тя е в опасност. Не ние.

Зад него виждам още някого, завързан за дънера на другото дърво и с торба на главата. Тзеин. Въздишам, когато го разпознавам, но облекчението ми не трае дълго. На торбата има кърваво петно, тъмно и мокро. Кожата му е осеяна с порязвания и натъртвания — сигурно не им е било лесно да го докарат тук.

— Искаш да говориш с него? — пита Куаме. — Кажи ми откъде взехте свитъка.

Той размахва пергамента в лицето ми и кръвта ми се вледенява.

Небеса! Какво още е взел?

— Искаш ли си ножа? — Куаме сякаш прочита мислите ми и изважда камата от кост от колана си. — Не можехме да оставим гаджето ти с такова оръжие.

Той срязва парцала, с който е запушена устата ми, без да трепне, дори и когато порязва бузата ми.

— Имаш един шанс — изрича през стиснати зъби. — Не си прави труда да лъжеш.

— Взех го от кралския дворец — отговарям веднага. — Тръгнали сме, за да върнем магията. Избрана съм от боговете.

— Ще извикам Зу… — обажда се момичето зад него.

— Фолаке, чакай — спира я с остър тон Куаме. — Без Джайлин, трябва да отидем при нея с отговори.

И се обръща отново към мен, присвивайки очи.

— Косидан и благородничка са тръгнали да връщат магията, но с вас няма нито един маг…

— Имаме…

Замълчавам, прехвърляйки информацията, която той разкри с простичкия си въпрос. Това ме връща към обедите в двореца, времената, когато трябваше да търся истината зад всичките лъжи и усмивки. Той мисли, че Тзеин и аз сме сами. Това значи, че Зели и Инан сигурно са се измъкнали. Или изобщо не са ги заловили. Възможно е все още да са в безопасност…

Не знам дали да се надявам. Двамата заедно могат да ни намерят. Но като си спомням начина, по който се биеха, единият от тях вече може да е мъртъв.

— Лъжите ти ли свършиха? — пита Куаме. — Хубаво. Кажи истината. Как ни открихте? Колко сте? Какво прави благородничка като теб край свитък като този?

Свитък като този?

Забивам пръсти в земята. Разбира се! Защо не забелязах по-рано. Куаме изобщо не се изненада, когато казах, че искам свитъка, за да върна магията. И въпреки че е божник, когато докосна пергамента за първи път, магията му не реагира.

Защото това не е първият път, в който го докосва… Всъщност може би точно това искат той и маскираните му приятели.

— Слушай…

— Не — прекъсва ме Куаме и се приближава до Тзеин, издърпвайки торбата от главата му.

Тзеин е зле, главата му е отпусната настрани. Гърдите ми се свиват тревожно, когато Куаме допира камата от кост в шията му.

— Кажи истината.

— Истината казвам! — изпищявам аз и започвам да се боря с въжетата си.

— Трябва да извикаме Зу. — Фолаке тръгва към входа на палатката, така че отдалечеността й да я оневини в този ужас.

— Трябва ни истината — извиква в отговор Куаме. — Тя лъже. Знам, че и ти го виждаш!

— Не го наранявай! — моля се аз.

— Дадох ти шанс — свива устни Куаме. — Ти си виновна за това. Не мога отново да загубя семейството си…

— Какво става?

Погледът ми се насочва към входа на палатката, където се появява момиче със стиснати юмруци. Зелено дашики грее ярко на фона на кафявата й като кората на кокосов орех кожа. Бялата й коса е гъста и пухкава като облак. Не може да е на повече от тринадесет, но Куаме и Фолаке се изправят почтително в нейно присъствие.

— Зу, исках да те извикам — обажда се бързо Фолаке.

— А аз исках първо отговори — довършва Куаме. — Разузнавачите ми ги видели край реката. Свитъкът е у тях.

Тъмнокафявите очи на Зу се разширяват, когато сграбчва свитъка от Куаме и оглежда избелелите мастилени знаци. Заради начина, по който прокарва палеца си по символите, вече ми е ясна цялата картина.

— Виждали сте този свитък и по-рано.

Момичето ме поглежда, забелязвайки порязванията по кожата ми, раната на челото на Тзеин. Тя се опитва да запази изражението си неутрално, но ъгълчетата на устата й се обръщат сърдито.

— Трябваше да ме събудите.

— Нямаше време — отговаря Куаме. — Те вече тръгваха. Трябваше да действаме или щяха да се измъкнат.

— Те? — пита Зу. — Още ли има?

— Още двама — отговаря Фолаке. — Те избягаха. А Джайлин…

— Какво Джайлин?

Фолаке и Куаме си разменят виновни погледи.

— Още не се е върнал. Има вероятност да са го хванали.

Лицето на Зу посърва. Свитъкът се набръчква в ръката й.

— Не тръгнахте ли след него?

— Нямаше време…

— Не ти решаваш! — казва рязко Зу. — Не изоставяме никого. Наше задължение е да се погрижим всички да са в безопасност.

Куаме навежда глава и брадичката му опира в гърдите. После се размърдва и кръстосва ръце.

— Ставаше въпрос за свитъка, Зу. Ако идват още стражи, той ни е нужен. Прецених риска.

— Ние не сме стражи — прекъсвам го аз. — Не сме част от армията.

Зу поглежда към мен и се приближава до Куаме.

— Ти постави всички ни в опасност. Надявам се, че е било забавно да си играеш на крал.

Въпреки че думите й са сурови, всяка от тях е някак пълна с тъга. Със свъсените си тънки вежди сега Зу изглежда още по-млада.

— Събери останалите в палатката ми — нарежда тя на Куаме, а след това посочва Тзеин. — Фоли, почисти и превържи главата му. Последното нещо, което ми трябва, е раната му да се инфектира.

— А тя? — кимва към мен Фолаке. — Какво да правим с нея?

— Нищо. — Зу насочва към мен неразгадаемия си поглед. — Няма да избяга.