Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и втора

Зели

След часове път през горите, заобикалящи планината Оласимбо, на хоризонта се появява Джимета, остра и опасна като прочутите си жители. Нейните пясъчни скали и каменисти склонове са издадени над морето Локоджа. В основата на скалите се разбиват вълни, създавайки мелодия, която аз добре познавам. Въпреки че вълните се блъскат и реват като гръмотевици, само това, че отново съм близо до водата, ме успокоява.

— Помниш ли, когато искаше да живеем тук? — прошепва Тзеин и аз кимвам, усмихвайки се едва-едва. Хубаво е да чувствам нещо друго, да мисля за нещо друго, а не само за всички начини, по които може да се провалят плановете ни.

След Нападението настоявах да отидем в Джимета. Мислех, че беззаконието на това място ще ни осигури безопасност. Въпреки че бях чувала истории за наемниците и престъпниците, които се мотаят по улиците на града, в моите детски очи тази опасност бледнееше пред радостта да живея в град без стражи. Поне хората, които щяха да се опитват да ни убият тук, нямаше да носят знака на Ориша.

Докато минаваме край малките къщи, сгушени сред извисяващите се скали, аз се чудя колко различен можеше да е животът ни. Дървените врати и рамки на прозорците са издадени напред от скалите, сякаш са израсли от камъка. Окъпан в лунна светлина, градът на престъпниците изглежда почти спокоен. Можеше дори да го помисля за красив, ако не бяха наемниците, които се криеха зад всеки ъгъл.

Запазвам изражението на лицето си неутрално, докато минаваме покрай група мъже с маски, чудейки се какви са уменията им. От това, което съм чувала за Джимета, всички, край които минаваме, може да са от обикновени крадци до поръчкови убийци. Според слуховете единственият начин човек да се отърве от пазара за работници, е да намери наемник, който да го освободи. Те са единствените достатъчно смели и хитри, за да се изправят срещу армията и да останат живи.

Найла изръмжава, когато минаваме край поредната група маскирани мъже, смесица от косидани и божници, мъже и жени, жители на Ориша и чужденци. Очите им пробягват по гривата на Найла, вероятно изчислявайки колко струва. Аз изръмжавам, когато един от тях се осмелява да пристъпи напред.

Само опитай — поглеждам го заплашително. Изпитвам съжаление към горкия нещастник, който би се опитал да застане на пътя ми днес.

— Това ли е? — питам аз Кеньон, когато спираме пред голяма пещера в основата на скала. Входът й е скрит в тъмнина и е невъзможно да се надникне вътре.

Той кимва.

— Наричат го Лисицата със сивите очи. Чух, че повалил генерала на Гомбе с голи ръце.

— И има лодка?

— Най-бързата. Задвижвана от вятъра, така чух.

— Добре — стискам юздите на Найла. — Да тръгваме.

— Чакай. — Кеньон протяга ръка и ни спира, преди да сме направили и една крачка. — Човек не може просто да влезе в жилището на един клан със свои придружители. Само един от нас може да отиде.

Всички се поколебаваме за момент. Проклятие! Не съм готова за това.

Тзеин посяга към брадвичката си.

— Аз ще отида.

— Защо? — пита Кеньон. — Целият този план се върти около Зели и ако ще ходи някой, трябва да е тя.

— Да не си луд? Няма да я изпратя вътре сама.

— Не е беззащитна — изсумтява Кеньон. — С магията си тя е по-силна от всеки един от нас.

— Прав е — слага ръка Амари на рамото на Тзеин. — Може да са по-склонни да помогнат, ако видят какво може да направи магията й.

И това е моментът, когато аз се съгласявам. Казвам, че не се страхувам. Че ще е лесно да убедя онези бойци. Че магията ми сигурно е по-силна от всякога.

Стомахът ми се надига с истината, чувствам се виновна. Щеше да е много по-добре, ако поне един човек знаеше, че изобщо не може да се разчита на мен.

Дали ще върнем магията или не — зависи само от боговете.

— Не — клати глава Тзеин. — Прекалено рисковано е.

— Мога да го направя.

Подавам на Тзеин поводите на Найла. Това трябва да се получи. Каквото и да се случва, то със сигурност е по волята на Небесната майка.

— Зел…

— Прави са. Аз имам най-голям шанс да ги убедя.

Тзеин пристъпва напред.

— Няма да те пусна да влезеш вътре сама.

— Тзеин, имаме нужда от техните бойци. Имаме нужда от тяхната лодка. А нямаме нищо, което да им предложим в замяна. Ако искаме да стигнем до храма, най-добре е да не започваме разговора, като нарушаваме правилата им. — Подавам торбата си с трите реликви на Амари, като задържам само жезъла си. Прокарвам пръст по гравираните символи и си поемам дълбоко въздух. — Не се тревожи. — Изпращам мълчалива молба към Оя. — Ако имам нужда от помощ, ще ме чуеш да крещя.

Влизам в пещерата. Въздухът вътре е хладен и влажен. Отивам до най-близката стена и плъзгам ръце по гладките ръбове, използвайки камъка като ориентир. Всяка крачка е бавна и предпазлива, но ми е приятно да се движа, приятно е да правя нещо различно от това да препрочитам проклетия свитък за ритуала, който може изобщо да не успея да извърша.

Докато се придвижвам, виждам огромни сини кристали, които висят от тавана като ледени висулки и стигат толкова ниско, че почти докосват пода на пещерата. Те излъчват бледа светлина, на която се виждат двуопашати прилепи, събрани около тях. Прилепите сякаш ме наблюдават, докато вървя през пещерата. Хоровото им цвърчене е единственият звук, който чувам, докато не ги заглушава бърборенето на мъже и жени, събрани около огън.

Спирам и оглеждам учудващо голямото им владение. Земята под тях се спуска надолу, покрита с мъх, който наемниците са направили на възглавници. През пукнатините в тавана прониква светлина, огрявайки издялани стъпала, които се спускат навътре в скалата.

Правя още няколко крачки и тълпата замлъква.

Богове, помогнете ми!

Тръгвам сред тях. Десетки маскирани, облечени в черно мъже и жени ме гледат втренчено, докато минавам. Всеки от тях седи на камък. Някои посягат към оръжието си, други заемат бойна стойка. Половината са се втренчили сякаш искат да ме убият, а другите — сякаш искат да ме погълнат.

Не обръщам внимание на враждебността им, търсейки сиво сред морето от кафяво и кехлибар. Мъжът, на чието лице се намират сивите очи, се появява от предната част на пещерата — единственият наемник без маска. Въпреки че и той като останалите е облечен в черно, на шията му е завързан тъмночервен шал.

— Ти? — прошепвам невярващо.

Не мога да скрия удивлението си. Пясъчният тен, удивителните сиви очи. Джебчията… крадецът от селището на божниците. Въпреки че е минало малко време, това ми се струва като от друг живот.

Роен дърпа продължително от ръчно свита цигара и полегатите му очи се плъзгат по тялото ми. Той сяда върху един загладен камък, който наподобява трон. Устните му се разтварят широко в хищна усмивка.

— Казах ти, че пак ще се срещнем. — Той дръпва отново от цигарата си и не бърза да издиша дима. — Но за съжаление, обстоятелствата не са подходящи. Освен ако не си тук, за да се присъединиш към хората ми.

— Хората ти? — отговарям троснато.

Та той изглежда само няколко години по-голям от Тзеин! Въпреки че е с телосложение на боец, мъжете, които командва, са два пъти по-едри от него.

— Това забавлява ли те? — По устните му плъзва хитра усмивка и той се навежда надолу от своя каменен трон. — Знаеш ли какво забавлява мен? Една малка магьосница. Която влиза в пещерата ми невъоръжена.

— Кой казва, че съм невъоръжена?

— Изглеждаш така, сякаш не знаеш какво да правиш с меча. Разбира се, ако си дошла, за да се научиш, с удоволствие ще ти помогна.

От грубите му забележки хората се разсмиват и страните ми пламват. За него аз съм само игра. Още една точка, която да спечели с лекота.

Оглеждам пещерата и наемниците. Ако искам да успея, имам нужда от уважението му.

— Колко мило! — Запазвам изражението си неутрално. — Но аз съм тази, която е дошла да те научи.

Роен се засмива весело и смехът му отеква от стените на пещерата.

— Казвай.

— Имам нужда от хората ти за една задача, която може да промени Ориша.

Мъжете отново се изсмиват подигравателно, но този път джебчията не се засмива. Той се навежда още по-напред.

— На север от Джимета има свещен остров — продължавам аз. — На една нощ плаване оттук. Имам нужда да ме откарате там, преди слънцето да изгрее утре сутринта.

Той се обляга назад на каменния си трон.

— Единственият остров в морето Локоджа е Кадуна.

— Този остров се появява само веднъж на сто години.

— И какво има на този остров, странна малка магьоснице?

— Начин да се върне магията завинаги. На всеки маг в Ориша.

Наемниците избухват в смях и подигравки, крещейки ми да се махам. От мелето излиза един набит мъж. Мускулите му са изпъкнали под дрехите.

— Престани да ни губиш времето с тия лъжи — изръмжава той. — Роен, изгони тая кучка оттук или…

Той слага ръка на гърба ми и това докосване предизвиква спазми в белезите ми. Болката ме връща назад, заключва ме в мазето…

Ръждясали белезници се врязват в кожата ми, докато дърпам, писъците ми отекват сред металните стени.

И през цялото време Саран стои спокоен и наблюдава как ме разкъсват…

— Ох!

Прехвърлям мъжа през рамото си, просвайки го на студената скала със силно тупване. Когато той се свива, забивам жезъла в гърдите му, но го дръпвам, преди да чуя нещо да изпуква. Виковете му са силни, но не по-силни от онези, които все още кънтят в главата ми.

Всички в пещерата сякаш притаяват дъх, когато аз се навеждам и опирам върха на жезъла си в гърлото на наемника.

— Докосни ме още веднъж и гледай какво ще стане — изръмжавам.

Той потреперва, когато дръпвам жезъла и му давам възможност да се изпълзи настрана. След това вече не чувам смях.

Те разбират езика на жезъла.

Живите очи на Роен играят, пълни с още повече весели искрици. Той загасява цигарата си и се приближава, спирайки само на сантиметри от лицето ми. Ароматът на дима от цигарата му ме обгръща, сладък като мляко и мед.

— Ти не си първата, която иска това, скъпа. Куаме вече опита да върне магията. От това, което чух, не се е получило много добре.

Името на Куаме ме пробожда в сърцето, припомняйки ми за срещата му с Роен в лагера на божниците. Дори и тогава сигурно се е подготвял. Дълбоко в себе си винаги е знаел, че ще трябва да се бием.

— Това е различно. Аз имам начин да върна магията на всички магове едновременно.

— Има ли заплащане за тази работа?

— Не в злато — отговарям аз. — Но ще спечелите благоволението на боговете.

— И какво точно? — изсмива се той. — Просто обща благосклонност?

Той се нуждае от повече. Блъскам си главата, търсейки по-добра лъжа.

— Те ме изпратиха при тебе. Два пъти. Срещата ни не е случайна. Избрали са те, защото искат твоята помощ.

Хитрата усмивка изчезва от лицето му и той за първи път става сериозен. Не мога да разбера изражението в очите му, когато то не е радост или веселие.

— Това може да е достатъчно за мен, скъпа, но хората ми ще имат нужда от малко повече от божествено благоволение.

— Тогава им кажи, че ако спечелим, ще бъдете наети от бъдещата кралица на Ориша. — Думите излизат от устата ми, преди да успея дори да помисля дали са истина или не. Тзеин ми беше казал за намерението на Амари да предяви претенции за трона, но след всичко случило се не бях мислила за това.

Сега обаче се хващам за него и го използвам, защото е единственото, което мога да предложа. Ако Роен и хората му не ни помогнат, изобщо няма да стигнем до острова.

— Наемниците на кралицата — изрича замислено той. — Добре звучи, нали?

— Така е — кимвам аз. — Почти като звука на златото.

В ъглите на устните му се появява самодоволна усмивка и той ме оглежда още веднъж.

Накрая протяга ръка и аз скривам усмивката си, стискайки уверено дланта му.

— Кога тръгваме? — питам нетърпеливо. — Трябва да стигнем на острова преди изгрева.

— Още сега — усмихва се Роен. — Но лодката е малка. Ще трябва да седиш до мен.