Деца от кръв и кости

Глава шестдесет и девета

Инан

Прокънтява още един залп и аз притискам Зели до гърдите си. Крепостта се тресе. Из въздуха се носи черен дим. Сред железните стени отекват писъци. През обгорената врата се чуват викове.

Втурвам се в стаята и поглеждам през решетките на прозорците. Пламъци са обхванали стените, но не се виждат неприятели. Чуват се само писъците на войниците, когато пламъците ги обгръщат. Пантенери побесняват от страх.

Хаосът не може да се сравни с нищо друго, хаос, който ме връща към ужаса от пламъците на Куаме. Маговете отново нападат. Войниците ми умират, докато те тържествуват.

— Не!

Отдръпвам се от прозореца и се втурвам към желязната врата, когато от етажа над мен се чува ужасен писък. Огън, метал и болести водят война, унищожавайки един безкраен поток от войници.

Мъжете, които се втурват в атака, изгарят в пламъците на един Огнен маг. Един Споител унищожава стрелците — брадатият маг обръща всяка стрела и запраща острия метал право през броните на стрелците.

Но най-опасно е едно момиче с лунички по лицето. Заразител. Предвестник на смъртта. От ръцете й се носят тъмнозелени облаци от болести. Едно вдишване и войниците падат.

Касапница…

Касапница, не битка.

Бият се само трима магове, но войниците падат пред силата им.

По-зле е от разрушаването на лагера на божниците. Тогава стражите нападнаха първи. Но сега преждевременният им страх изглежда оправдан.

Баща ми беше прав…

Вече не мога да го отрека. Независимо от това какво искам аз, ако магията се върне, кралството ми все така ще гори.

— Инан — изхлипва Зели.

Топлата й кръв тече по ръцете ми. Ключът към бъдещето на Ориша. Кърви в ръцете ми.

Тежестта на дълга забавя стъпките ми, но не мога да го слушам сега. Каквото и да се случи, Зели трябва да живее. Когато тя е в безопасност, ще намеря начин да спра магията.

Втурвам се по празен коридор, докато битката вилнее. Тръгвам по още едно стълбище… Прозвучава още един тътен.

Крепостта се разтърсва, падам по стълбите. Притискам Зели и този път тя не може да сдържи вика си.

Чува се още един тътен и аз се притискам до стената. Ако продължава така, кръвта на Зели ще изтече, преди да съм успял да я спася.

Мисли. Затварям очи и притискам главата на Зели в шията си. Планът на крепостта се проявява в главата ми. Опитвам се да намеря път навън. При всичките стражи, магове и запалителни бомби няма как да избягаме. Но няма нужда да го правим… Те идват за нея. Няма нужда тя да излиза навън.

Те трябва да влязат вътре.

Килията! Изправям се. Сигурно са тръгнали натам. Втурвам се надолу по стълбите, а Зели вече крещи. Нейните викове се сливат с болката на нощта.

— Почти успяхме — прошепвам й, когато тръгваме по последния коридор. — Само се дръж. Те идват. Ще се върнем в килията. Тогава Тзеин ще…

Амари?

Отначало изобщо не разпознавам сестра си. Онази Амари, която аз познавам, бяга от меча.

А тази жена изглежда готова да убива.

Амари се втурва по коридора, следвана от Тзеин. Когато един от стражите я напада с изваден меч, тя бързо го пробожда в бедрото. Тзеин му нанася удар по главата и войникът пада.

— Амари! — викам аз.

Тя спира внезапно. Когато забелязва Зели в ръцете ми, зяпва от изненада. Двамата с Тзеин се втурват насреща. И тогава виждат кръвта.

Ръката на Амари полита към устата й. Но ужасът й е нищо в сравнение с този на Тзеин. От устата му се изтръгва приглушен звук — нещо между хлипане и стенание. Той се свива. Странно е да видиш човек с неговите размери да изглежда толкова малък. Зели повдига глава от шията ми.

— Тзеин?

Той се втурва напред, пускайки брадвата си. Докато му подавам Зели, виждам, че бинтът, притиснат към гърба й е почервенял.

— Зел? — прошепва Тзеин.

Хлабавата превръзка открива напълно раните й. Трябваше да ги предупредя. Но нищо не би могло да подготви когото и да било за кървящото ЛАРВА, изрязано на гърба на момичето.

Тази гледка разбива сърцето ми. Мога само да си представям как се чувства Тзеин. Той я прегръща. Стиска прекалено силно. Но няма време за критика.

— Тръгвайте — казвам настойчиво. — Баща ми е тук. Ще дойдат и още стражи. Колкото повече се бавите, толкова по-трудно ще избягате.

— Ела с нас.

Надеждата в гласа на Амари ми причинява болка. Сърцето ми се свива при мисълта да оставя Зели. Не мога да бъда на тяхна страна.

Зели се обръща към мен и в насълзените й очи нахлува страх. Слагам ръка на челото й. Кожата й опарва ръката ми.

— Ще те намеря — прошепвам аз.

— Но баща ти…

Още един взрив. Отвсякъде пълзи черен дим.

— Тръгвайте! — изкрещявам аз, когато крепостта се разтърсва. — Излезте, докато все още е възможно!

Тзеин се втурва през дима и хаоса, носейки Зели на ръце. Амари тръгва след него, но се поколебава.

— Няма да те оставя.

— Върви — настоявам аз. — Баща ми не знае какво съм направил. Ако остана, ще опитам да те защитавам отвътре.

Амари кимва и тръгва след Тзеин, приемайки лъжата ми с вдигнат меч. Аз се свличам до стената и ги гледам, докато изчезват нагоре по стълбите, потискайки желанието си да ги последвам. Тяхната битка е спечелена. Дългът им — изпълнен.

Моята битка за спасяването на Ориша едва сега започва.